С появяването си през 1972 год. „Последно танго в Париж“ незабавно всява смут и среща остри реакции от страна на обществеността. Филмът е смятан за порнографски и може би с основание, на фона на нравите, които киното е познавало по онова време.

 

Днес гледащият навярно не би се шокирал, но тъй като говорим за 70-те години, цензурата е била безпощадна. На някои места са го прожектирали с орязани сцени, а на други е бил изцяло забранен. Дори е образувано наказателно производство заради неприличното му съдържание. А интересът на публиката е бил толкова голям, че хората от другите европейски държави са пътували до Париж само за да гледат филма. По-късно „Последно танго в Париж“ се превръща в една от вечните класики на киното и бива оценен като върхово постижение в кариерата на своя създател Бернардо Бертолучи.

 

Историята разказва за връзката между американец на средна възраст (Марлон Брандо) и млада французойка (Мария Шнайдер), които се срещат в апартамент в Париж и там започва тяхната порочна афера. Апартаментът, като анонимно пространство, притаено в жлъчния смут на града, където се разкриват интимни тайни на човешката душа, е чест мотив и в други филми на Бертолучи. Той е символ на вътрешното измерение на човека в опозиция с външната среда. Там героите се освобождават от контекста на социума, очистват се от влиянието на културата, която дерзае да шлифова личността, и остават волни в израза на своята първична същност. В апартамента няма мебели, няма и нищо вторично.

 

Чрез езика на метафората филмът прави разбор на отношенията между мъжа и жената, загатва за психологическите механизми, които дават импулс на привличането. Възрастта на героите не е случайно избрана. В много от диалозите момичето говори от позицията на своята младост – неопитна, често подвластна на всеобщото мнение гледна точка, а мъжът оборва всеки неин аргумент. Неговата загадъчност и опитност пробуждат сетивата й и кулминират в неистов копнеж. За разлика от годеника й, който я отегчава с вперения си в нея поглед. Тази идея е изразена по великолепен алегоричен начин. При всяка тяхна среща, годеникът й носи камера. Той снима филм за Джейни (Мария Шнайдер) и обективът му е вечно прикован към лицето й.

Увлечението по непознатото е подсилено и от опозицията Европа – Америка. Джейни е французойка, а Пол е американец – „закостенялата“ Европа и „модерната“ Америка. Тук срещаме въпрос, актуален и в Набоковата „Лолита“: Дали „старата“ Европа развращава „младата“ Америка или обратното? Но за разлика от „Лолита“, в „Последно танго в Париж“ възрастта на персонажите е обърната. Европейката е млада, а американецът е зрял. Накрая и двете истории завършват с убийство от страст.

В много от сцените Джейни е гола, а Пол е облечен. Това още повече ни навежда на усещането, че те не са равнопоставени. Голотата означава уязвимост и разкриване, докато облечеността е неприкосновеност и следователно контрол. Наблюдаваме типична взаимовръзка между доминиращ и подчинен, която не би станала тъй очевидна без прословутата сцена с маслото и изнасилването. В нея Пол многократно кара Джейни да му подаде маслото, а тя отказва, докато накрая се съгласява, макар и гневна, и навярно се гневи не на Пол, а на себе си, задето не може да му противостои. Тук най-ясно проличава чудовищната власт, която той има над Джейни и заради която тя накрая го убива.

#бюлетин

#кино

Можем ли при това положение да кажем, че „Последно танго в Париж“ е предвестник на онази книга и после филм „50 нюанса сиво“, където темата за доминацията в интимността е централна? Сходства има, но разликата е, че „Тангото“ се ражда във време, когато темата още не е излязла от сянката на табуто и следователно не е затворена в рамките на някаква култура. Така филмът успява да говори за двойката доминиращ-подчинен изцяло от психологическо гледище.

 

Докато „50 нюанса сиво“, като типично изделие на поп културата, работи с една стандартизирана категория, наречена БДСМ (психосексуална субкултура, основана на еротичен обмен на власт и различни сексуални отношения), с която се случва именно онова, което става с всяко масово нещо – превръща се в продукт, слага му се етикет и въобще става общодостъпно и лесноразбираемо, като набляга на определени външни символи повече, отколкото на дълбинната си същност. По този начин „50 нюанса сиво“ третира БДСМ културата като отклонение от нормата, което е присъщо за отбран кръг от хора. За да стане предпочитано от повече люде, то трябва да се превърне в мода, да се опрости и да има своята конкретна визуализация.

От своя страна „Последно танго в Париж“ представя зависимостта от партньора като общочовешка черта, един вид наша природа, която не е изолирана, а напротив преплита се с останалите аспекти на същността ни и намира мястото си сред широк спектър от поведенчески модели, формиращи палитрата от изяви на Аз-а. После Бертолучи проследява развоя на тази зависимост до нейното израждане в сексуална агресия и истинска патология.

 

Темата за доминацията и унижението излиза и извън екрана. Мария Шнайдер споделя, че сцената с маслото не е била по сценарий и тя наистина се е почувствала изнасилена както от Марлон Брандо, така и от Бернардо Бертолучи. Макар сексът да не е бил истински, тя е изживяла действителен ужас и унижение, които са й оставили травма за цял живот. Случката с Мария Шнайдер още по-отявлено от самия филм поставя етичния въпрос за границата между перверзията и насилието.

 

Натурализмът в „Последно танго в Париж“ е изразен не само чрез сюжета, но присъства и в естетиката на филма. Бернардо Бертолучи се вдъхновява от картините на Франсис Бейкън. Тоналността в сцените имитира тази на картините. Бейкън рисува човешката кожа, прилична на сурово оголено месо. А фигурата на Пол трябва да наподобява фигурите на художника, с лице раздрано от екзистенциална криза.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This