Днес най-желаната специалност в българските университети е психологията. Съществува огромен интерес към потайностите на човешката душа („психе“ – гр. душа, дух) и към различните душевни състояния у хората. Младите обикновено поставят знак за равенство между психология и психоанализа (по Фройд).
В тази връзка смятам, че няма да е безинтересно на бъдещите психолози, психиатри и любители на психологията да се запознаят с творчеството на големия български писател Георги Райчев. За неговите разкази Симеон Султанов ще напише: „Имам чувството, че се намирам в психическа клиника. Не знам защо, но аз си представям автора с бяла престилка, в позата на психиатър, който ни развежда от стая в стая на една клиника, спира се пред леглата на интересни „случаи“ (именно „случаи“, а не хора!) и ни разказва тяхната „анамнеза“.
Известната изследователка на Георги Райчев, Елка Константинова, коментира, че „у него живее Незнайният двойник“. Какво ще рече това? От къде идва раздвоението, за което сам Райчев си признава: „Аз съм раздвоен, моята душа се гърчи в противоречия: здравият селянин, който живее у мене, отчаяно се съпротивлява срещу болния градски човек, който наскоро се пресели в душата ми.“
Георги Райчев е родом от село Землен, Старозагорско. Роден е на 7-ми декември 1882 г. С писане се занимава от 1907-ма година. Дълги години работи като библиотекар, писар, коректор и журналист. В столицата се установява през 1908-ма година.
Бих желала да коментирам един малко по-различен аспект от творческото „раздвоение“ на Райчев, свързан с похватите на аналитичния му психологизъм. Към това ме провокира една лекция на психиатъра д-р Николай Михайлов. („За тревожността и вътрешния мир“). Отбелязано е, че при Георги Райчев „талантът му се разгръща в цялата си първична мощ, когато се пресъздават мъките на личността, подвластна главно на биологическата си същност.“ Райчев вижда героите си, от въпросните разкази, във властта на нагона. Водещо начало у човека е половата му същност, а двигател на човешкото поведение е сексуалността. Тези авторови възгледи, разбира се са моделирани под въздействието на модерността.
„След войната болезнената амбиция на Г. Райчев да се отърве напълно от „наивните“ традиции на реалистичната ни литература и да се изяви като новатор се засилва.“ (Е. Константинова)
Райчев се причестява към модернистичните творчески търсения. Модерността е осъзнавана, когато човекът бива провидян като силно разтревожено същество. Ето и основните първоизточници на тревожност, характерни за модернистичните прочити (Фройд и фройдистите): страх (тревожност) след извеждането на човека от сигурността на майчината утроба („вън от тоталитарния рай“), страх от кастрация (страх от наказание, в резултат на което момчето ще бъде лишено от фалоса си) и страх от смъртта (танатофобия). Тези страхове, осъзнати или не, правят модерния човек постоянно тревожен.
Затова и модерният човек, за когото пише Г. Райчев, е постоянно тревожен, уплашен, неудовлетворен. Тия наблюдения са валидни не само за творчеството на Райчев. Вярно е също, че за да лекува тревогите си, съвременникът се превръща в активен потребител на (сексуални) удоволствия. Това поведение става предпоставка за мощната фармацевтична индустрия: появяват се лекарства за всякакъв род тревоги. Отсъства желанието тревожността да бъде „приучавана“ и овладявана (както е при религиозните хора). В исторически план тревожността е засвидетелствана в Сикстинската капела, където Микеланджело е изобразил хората с разширени зеници, в състояние на превъзбуда и тревожност.
Тук трябва да се каже, че Райчев е типичен изразител на тревогите у съвременния българин след Първата световна война. „В диаболичните разкази на Райчев героите почти не действуват, но в замяна на това преживяват, страдат, раздвояват се между своите полюсни душевни състояния. По времето, когато ги пише, самият автор се чувства раздвоен, потиснат от пресния спомен за войната. (…) Райчев обхваща най-сложната гама от преживяванията и психологическите състояния на съвременни човек. (…) По чисто художествен път писателят успява да разкрие съкровените тайни в психологията на хората.“ (Е. Константинова)
„Тя обичаше да се спира понякога и да гледа игрите му, влечена от най-невинно любопитство. Но сега от припомнянето на тези случки в душата й се втълпи съзнанието за вина от лоши помисли. Нали тя беше се заглеждала в неговото младо, пъргаво тяло, когато се увива около лоста, милвала беше с очи разголените му мускулести ръце, чакала беше усмивката му, която вълнуваше сладостно кръвта й… При тези мисли тя се тресеше от мъка, плачеше, проклинаше се като безпътница…“ („Страх“ от Г. Райчев)
„Той стана, приближи до вратата, върна се и отново приближи; чувстваше, че губи нишките на мислите си, обладава го тъмна сила, която го води безразсъдно и слепешката. Той излезе вън, приближи до Елкината врата и спря отмалял, почти в несъзнание. – Да или не? Да или не?“ („Грях“ от Г. Райчев)
Съкровените тайни в психологията на героите от тези разкази в случая са, че те са подвластни на нещо по-силно от разума си – сексуалното им желание.
Нека се посочи нещо с фундаментално значение. Има и друго обяснение за състоянието на тревожност у човека. То е по-консервативно, може да се каже, че е свързано с традицията, с традиционното писане, срещу което модернистите се „борят“ и воюват.
Традиционалистката представа е, че човешката тревожност идва от обезверяването, от изоставянето на Бога. Традиционните християнски общества (през Средновековието) са строго йерархизирани: в тях отсъства конкуренцията, а пред Бога всички са равни. Вътре в гилдията, в общността си, всеки е защитен. Основният мотив е: „Не бой се, само вярвай!“ (Марко 5:36) Няма страх от смъртта, има вяра във вечния живот. „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот.“ (Йоан 6:68)
Затова е истина, че модерният човек е в много по-голяма степен разтревожен от този с традиционалистка нагласа. Това е така заради отсъствието на вяра в Бога. Както пророчески отбелязва Ф. М. Достоевски: „Щом няма Бог, значи всичко е позволено.“ Пренебрежението към Бога е причината на всички „престъпления“, „наказания“ и „бесове“ (у Достоевски и не само). Разковничето е в това (вярата и безверието, съответно – моралността и неморалността), а не в сексуалния нагон.
Двойствеността на Райчев идва от това, че много често се оказва напълно изгубен между традицията и модерността. Това не е типичен само за него проблем, но и за много от днешните критици – атеисти, оценяващи произведения извън модернизма, позовавайки се на цитати от модерността (Фуко, Дерида, Фройд и пр.). В чисто човешки план Райчев си остава поклонник на модата и модерността. Пак да припомним за „болезнената му амбиция“. Елка Константинова правилно отбелязва, че опитът на Райчев да излезе извън традицията е опит да „надмине сам себе си, предшествениците и съвременниците си“.
Този опит, общо взето, е безумен. Той изразява основното противоречие на модерния човек – „искам да имам повече от себе си“ (нонсенс). Този опит е подтикнат от желанието за конкуренция и конкурентоспособност. Изхожда от глупавата предпоставка, че наука и изкуство се ПРОИЗВЕЖДАТ по пътя на конкуренцията. Нещо дълбоко погрешно. Всъщност, както отбелязва Давила – „истинският творец се конкурира единствено с ангела си“. Уместно е в случая да се перифразира една мисъл на Жан-Пол Сартр, че ако конкуренцията е естествено присъща за хората, значи те по същество не се различават от порове или мравояди, които също през целия си живот живеят в конкуренция едни на други.
Двойствеността в творчеството на Райчев се определя в търсенето на стилова близост и наподобяване на Ф. М. Достоевски, от една страна, и на модернистите – от друга.
„Пръв Георги Райчев в нашата нова проза се опита, подобно на своя гениален учител Достоевски, да превърне света на всеки свой герой – физически, психически, нравствен, философски вътрешен свят – в отделен обект на задълбочено изследване.“ (Е. Константинова)
По думите на Николай Лилиев: „Феодор Михайлович Достоевски беше неговата слабост или може би неговата сила. Него той обичаше, него четеше… Струва ми се нему остана верен до последните дни на живота си, макар да измени на мнозина други.“
Творческите лутания на Райчев между традиция и модерност не остават напразни. Те раждат и някои високи образци. Лично аз бих препоръчала произведението „Грях“ – творба с дълбочина, в която всичко е истинско и изстрадано.
