Ако се запитаме как се е развивал градският тип живеене не само по българските земи, но и в Европа, ще трябва да отправим поглед към древния Рим. Кои са прочутите от римско време градове в Европа? Рим, Неапол, Медиоланум (Милано), Лутеция (Париж), Масалия (Марсилия), Лондиниум (Лондон). Историята на градския тип социална организация минава през полиса (града – държава) в Древна Гърция, митрополиите и колониите от римско време, та до градовете от съвременен тип, чиято поява може да се отнесе чак в епохата на средновековието.
Какво общо има между римската цивилизация, разбирана като тип селищна структура, и съвременната европейска цивилизация?
Лесно може да се види, че големите европейски градове в наши дни са били известни и в периода на Античността, особено в римско време. Ето защо това е така. В периода на разцвет на Римската империя е и разцветът на римската цивилизация. Външните опасности за голямата държава – империя се преодолени, което позволява да се строят и благоустрояват градове върху равнинен терен, в близост до водоизточник (или в близост до река, или самият град е пристанищен). Такъв е случаят с всички по-горе посочени – Рим, Неапол, Милано, Париж, Марсилия, Лондон. Налице е топографска приемственост (по местонахождение) между много от античните римски градове и съвременните такива.
Ето някои от българските градове, които са съществували по времето на Римската империя: Августа Траяна (Стара Загора), Сердика (София), Бонония (Видин), Нове (Свищов), Дуросторум (Силистра), Сексагинта Приста (Русе), Абритус (Разград), Алмус (Лом), Трансмариска (Тутракан) и др. Всички те отговарят на посочените характеристики. Интересно е да установим, че ние, съвременните европейци, все още обитаваме много от важните за Римската империя градове. Естествено, техният облик е значително изменен, но не и стратегическото им значение. Образцов пример в това отношение са градовете по важната за империята транспортна артерия „Виа диагоналис“: Белград (Сингидунум) – Ниш (Найсос) – София (Сердика) – Пловдив (Филипополис) – Одрин (Адрианополис) – Константинопол (Истанбул).
В европейската история обаче има и дълги периоди на сътресения, познати под различни имена – „тъмни векове“, варварски нашествия, велики преселения на народите. Тогава се случва така, че цветущите равнинно разположени градове биват частично или изцяло изоставяни, а населението им търси закрила в нови, по-труднодостъпни за нашествениците местности. Там, на тези нови места, преселниците строят жилища, полагат пътища, издигат обществени и култови постройки и пр. различни белези на организирания им начин на живот.
Кои са по-известните български градове, утвърдили се по този нов начин?
Класическите примери са с Ловеч и Търновград (Велико Търново). Тези два града, макар да има някакви свидетелства за тях през античността, добиват важно политическо значение чак в периода на Второто българско царство. Знаем, че началото на Второто царство започва с отхвърляне на византийското владичество. Именно Ловеч и Търновград са основните огнища на съпротивата по това време: там влиянието на българските въстаници е най-голямо. Нека си спомним, че от това време е и т.нар. „второ велико преселение“ на народите от изток на запад. Византийските земи, в това число и България, са подложени на нападения от узи, печенеги и кумани, а това води до движение на местното население от долу на горе (от равнината към възвишенията и скалите). Така по време на Второто българско царство се формират новите и твърде важни градски центрове Търновград, Ловеч и Червен.
Нека отделим малко повече внимание на Червен, защото за Търновград и Ловеч много е писано, много се знае, но малко са запознатите със славната някога история на днешното малко русенско село, с население около 200 жители.
В. Димова и Д. Иванов смятат, че първото застрояване (първият строителен период) върху мястото, където по-късно бил средновековният Червен, датират още от края на бронзовата и началото на желязната епоха по българските земи (1200 г. – 1100 г. пр.Хр.). Най-ранните датирани артефакти са каменно чукче от бронзовата епоха, глинена чашка с дръжка от ранножелязната, бронзова монета от Месемврия (IVв. пр.Хр.) и няколко фрагмента от тракийска керамика. Това подсказва, че е съществувало някакво малко тракийско селище, но то навярно е служело само за убежище в случай на нападания и не се е обитавало целогодишно, затова и няма по-разнообразни и повече на брой находки от тракийско време.
Малкото тракийско поселение се оживява през ранновизантийската епоха и по-конкретно по времето на император Юстиниан Велики (527 г. – 565 г.). Този император е известен с мащабната си строителна дейност. Тя е описана по-подробно от прочутия Прокопий Кесарийски в произведението му „За строежите“. Предполага се, че по това време, около средата на VI в., са използвани стратегически важните възвишения около Червен, като се строи крепостна стена с кули от изток и запад. Така Червен става част от втория укрепителен пояс на северната отбранителна линия на Византия, разполагайки се в близост до важните дунавски крепости Ятрус (с. Кривина) и Апиария (с. Ряхово). По времето на император Юстиниан империята е въвлечена в редица военни действия, а балканските ѝ владения са подлагани на опустошения от хуни, прабългари, кутригурите на Заберган, славяните. Нуждата от крепостно строителство и подсилване на защитата от север е голяма. Крепостта при Червен изиграва своята отбранителна роля, но много скоро е разрушена от непрестанните варварски нашествия, основен фактор за „Тъмните векове“ на Византия (VII-VIII в.).
От времето на Първото българско царство за живота в Червен няма сигурни свидетелства. За първи път с това име градът е посочен в Български апокрифен летопис („Видения на пророк Исая“). Четем: „И след това излезе друг цар на име Гаган, а прозвището му беше Оделян, много красив. И този прие българското и гръцкото царство. И погуби в Кумида два града, които бяха оттатък морето. И създаде три града на българската земя: 1. Червен, 2. Несебър, 3. Щип. И там царува 28 години, и бе посечен от другоплеменник на Овчо поле.“ Цар Гаган се идентифицира с цар Петър Делян (1040 – 1041 г.).
Соня Георгиева коментира: „Авторът на летописа, воден вероятно от патриотични подбуди, е приписал на потомъка на рода на Самуил създаването на тези градове, които се намират в различни краища на България, за да увеличи неговия авторитет. Споменаването на Червен в паметник, който датира от XI в. свидетелства, че градът е бил известен вече с това име. Славянският характер на името показва, че градът е създаден още преди византийското владичество, следователно е съществувал с това си име и по времето на Първата българска държава.“
Отново за Червен се споменава в Бориловия синодик (около 1211 г.), където са посочени имената на трима червенски метрополити: Неофит, Калиник и Захарий. По това време вече Червен има важен статут в рамките на Второто българско царство. В околностите на Червен се заселва св. Йоаким, бъдещият първи търновски патриарх, заел патриаршеския престол след придобиването на независимостта на Българската патриаршия (1235 г.) при Иван Асен II. В житието му четем:
„На Света Гора той видя много свети старци и ревнувайки на тяхното житие и добро поведение, преуспяваше. Като прекара доста време там, излезе и дойде на река Дунав, където си изсече пещера в скалите на Красен (Червен) и там живееше с трима свои ученици Диомид, Атанасий и Теодосий. Изсече в скалите и малка църквица „Свето Преображение“, и на това място показа много повече трудове от първите.
Като чу в началото на своето царуване христолюбивият цар Иван Асен (1218 – 1241 г.), син на стария цар Асен, за неговата добродетел и за неговите трудове, дойде при него и му даде много злато. Старецът нае работници с това злато, изсече още пещери и направи голям манастир на името на великия архистратиг Михаил.“
Големият български духовник и основател на Търновската книжовна школа Теодосий Търновски, учител на патриарх Евтимий Търновски и пръв ученик на Григорий Синаит, също свързва за известно време съдбата си с Червен. Както пише в житието му: „Отиде на някакво място, наричано Червен, и в тамошния манастир всячески търсеше човека, който да може да го напъти в духовния живот не само със своята добродетел, но и с личното си благочестие, с непоколебимата си вяра и спазване на божествените правила.“
Явно в периода на Второто българско царство Червен е особено прочут с манастирите си. Както отбелязва С. Георгиева: „Голямото му значение като религиозен център в миналото може да се проследи в названието на Русенската митрополия, която се нарича Червено – Доростолска. Тя е запазила името си като наследница на митрополиите на античния Дуросторум и на средновековния Червен.“
Виолета Димова посочва, че най-големият разцвет на Червен е в края на XIV в., точно преди периода на османското владичество, когато е почти напълно обезлюден. В този период, предхождащ разрухата му, Червен е един от най-богатите градове на България, с една от най-силните крепости и с развито занаятчийство и търговия. А като седалище на митрополит, „с многобройни църкви и манастири в града и в околностите му е средище на богат културен и духовен живот“.
