Пътувахме до Икитос (най-големия град в Амазония) осем дни с кораб – приключение, съпроводено с много емоции. Но това, което правеше приключението още по-голямо, бе, че пристигнахме без никакъв план, без никаква идея. Известно ни беше, че няма да можем да си позволим лукса да си наемем екскурзовод, който да ни развежда из „тайнствената“ Амазония, тъй като това щеше да ни струва около 600 долара.
За това още на следващия ден си взехме „колективо“ (така се наричат колите, които те возят на цената на автобуса) и тръгнахме. Казвайки на шофьора, че не знаем къде точно отиваме, потеглихме по шосето, а то представляваше прав път от двете страни заобиколен с джунгла. Не искахме да сме в джунглата и около нас да е пълно с „грингоси“ (така се наричат всички чужденци в Южна Америка) затова търсехме място, което да се обитава само от местни. Спирахме, разпитвахме хората – бяха учтиви и ни казваха каквото знаят, но ние така и не се решавахме да слезем от колата. Препускахме през джунглата и се оглеждахме в търсене на перфектното място. В някои части на Перу не сме се чувствали „добре дошли“ и именно заради това се беше вселила някаква предпазливост в нас. Оставаха около 20 км., до следващия град, когато шофьорът се сети, че познава едни от хората, чиято къща заемаше място до пътя. Спряхме и не след дълго се появи жена, в чиито ръце палаво се оглеждаше бебе, на не повече от 6 месеца и раздаваше усмивки. Обяснихме какво искаме и какво търсим и те ни поканиха в тяхната къща. Запознахме се с цялата рода, след което последва: – „Може да останете тук!“ Думите излетяха прекалено бързо от всеки един член на голямото семейство. Ето че така се сдобихме с дом за следващите няколко дни.
Още не си бяхме отдъхнали, когато всички любопитно започнаха да ни разпитват: Какво искаме да видим и правим на тяхната територия. Слушайки за нашия интерес, да се доближим до живота в джунглата, голямата фамилия веднага ни предложи да ни заведе при малко общество, което живее не далеч от нас. Страхотно! Уговорихме се още за следващия ден.
Вървяхме около час към това тайнствено за нас общество, като на места трябваше да се включва неизменната помощ на мачетето. Изведнъж пътеката ни изведе пред няколко къщи, приятно отдалечени една от друга, направени от дърво, лишени от стени, както са повече къщи в джунглата, и с покриви от трева. Поканиха ни в едната къща и се запознахме с хората, които пък ни подканиха да посетим и другите къщи от селото. Продължихме напред и след като се озовахме под дървета пълни с ята папагали, насладихме се на тяхната весела песен. След малко се озовахме пред друга къща, пълна с деца, работещи мъже и все така без стени, не криещи нищо. Мъжете говореха испански и ни поканиха в къщата си. Работата, която вършеха, бе правене на покриви от специални храсти, които след това ще носят един час на гръб и ще продадат на шосето за 4 солес (2 лева) всяко от тях.
Докато разговаряхме с мъжете, децата ни „атакуваха“ в гръб, търсейки вниманието ни – щипеха ни, боцкаха ни с пръст, а после бягаха и се скубеха за косите едно друго. Независимо от възрастта си те не говореха испански, за разлика от родителите си, и освен невербално, нямаше как да общуваме с тях другояче. Прегръщахме ги, снимахме ги, връщахме им боцкането, а те бяха доволни от полученото внимание.
Отнякъде се появиха жени, носейки на главите си големи легени пълни с юка. Това е вид картоф, който в България го няма, а в Замбия наричат „касава“ и е на голяма почит). Жените виждайки ни, реагираха така, сякаш ни бяха очаквали. Предложиха ни алкохолна напитка от юка, която, слава богу, след дълго убеждение успяхме да откажем. Жените се заговориха с мъжете си на местния език Чауйто. Заговориха и с нас по-късно на испански, разпитвайки ни за нашата страна и упорито опитвайки се да сватосат един от младите мъже – я за моята сестра, я за сестрата на Антон, я за някой друга свободна мома: всички искаха европейска снаха.
Взехме си кокос от дървета в близост, подариха ни 3 яйца и след много благодарности (незнайно за какво ни благодариха) се отправихме обратно към дома ни за няколко дни. Прибирайки се, нашите домакини бяха решили да ни нагостят със Suri de aguaje – гъсеници, които се подвизават в стъблото на един специален вид палми, които дават и плодове – агуахе. Взехме брадви, мачете и каквито остри „оръжия“ трябваше и се пуснахме в борба с падналата палма, на лов за гъсеници.
Домакините ни – недоволни от резултатите, върнаха се в къщата и взеха резачката, с която имахме повече успех. Събрахме достатъчно в дъното на кофата с големи усилия, а по-късно ни нагостиха с тях, приготвяйки ги пържени с олио и кренвирш. Сочен вкус, който определено не се забравя!
Престоят ни там бързо приключи. Но не са достатъчни думите, за да опишем радостта си от срещата и гостоприемството на това мило 11-членно семейство и всичко, което научихме от тях за живота в джунглата. Влязохме в тяхната, приятна за нас, рутина и ще запомним и предадем тази добрина, с която те ни заобградиха.
