Пейко бил голям хубавец, пък и умен, усмихнат, с голямо сърце. Много моми покрай него се озъртали, ама той не ги щял. Искал дивата мома, дето живеела сама в гората и всичките птици и животни я следвали и закриляли. Никой не знаел от де се е пръкнала тая девойка и що прави и броди из шубраците по цял ден. Чувало се, че била щерка на Слънцето, ама никой не знаел какво значи това!

Повечето хора дори ги било малко страх от нея. Някои не искали да я виждат, други да я заговарят, а пък най-плашливите настоявали на царските съвети да се вземат мерки и дивачката да бъде откарана на Острова на белите таласъми, където й било мястото! Ако ги питаш: – „Защо при таласъмите и защо там й е мястото?“ – всички настояващи биха отговорили: – „Защото тя е различна и опасна, също като таласъмите!” Нищо че никой от тях не беше виждал таласъмите и всичко, което знаеха за тях бе само от преувеличени и преразказани брътвежи на други хорица.

Та тази девойка Пейко искаше за булка. И да ви кажа, Пейко като искаше нещо така тропваше с крак, та чак ботуша му потъваше в земята, очите му ставаха като стъклени щитове, и всяка клетка от тялото му се изопваше! Него не го беше страх от Вихра и ходеше денем и нощем в гората при нея. Интересно му беше що чини тая девойка в тая гора.

Тя не го пускаше на близо да припарва, ама не го и пъдеше. Така почна Пейко от далеч да я наблюдава и разучава. Гледа я една заран, преди още Зорницата да е избледняла, става наша Вихра с чорлави коси, покрита с бели вързани парцали, и тръгва към водопада. По първи лъчи тъкмо, сяда тихомълком на брега и след няма и минута всякакви горски твари почват да прииждат и присядат край нея, край водата. Сутрешният ветрец сресва й косата, а белите парцали раздухва и пренарежда, докато заприличат на царска одежда. В същото време, хладни пръски от водопада изскачат измежду парите на сутрешната мъгла, оцветена в сутрешни цветове и умиват грижовно нежното и красиво лице.

Чак когато всички животни от всички дълбини на гората заеха местата си, почна Вихра да пее с все сила. Гласът й екна и отекна отвъд планината, чак до Пейковото царство стигна. Ама вече като приглушен трепет, който никой, дори най-ранобудните, не долавяше с ушите си, пък всички до един усещаха като благословия в сърцата си.

Пее Вихра, та пее, а покрай нея блика светлина във всичките цветове на дъгата, замесена с искрящи пръски и проблясващи балончета. Светлината стана толкова голяма, че чак водопада, и животните и гората, та и барабар с Пейко, всички светнаха и грейнаха и им стана едно леко на душата, приятно.

Ей такива неща Вихра правеше из гората. И още, билки береше и цярове раздаваше на лечителите в царството, ама само на ония дето имаха смелост събрана да дойдат да я дирят из шубрака.

Реши Пейко една заран на водопада, че таз мома иска за царска невеста и запъна крака си у земята.

И ей така, на сватба бяха днеска Пейковата рода и да, родата на дивачката. Оказа се, че имало и други като нея „странни същества“, както ги народа зовеше. Събраха се от вси светове роднините на Вихра и се изсипаха в Пейковите царски двори, кой от къде по-чудноват и умноват.

. . .

Та на тия двамата, Пейко и Вихра, роди им се щерка – Искра. Един ден, както се тримата разхождали из гората, нападнали ги разбойници и отмъкнали невръстното детенце от ръцете на смаяния Пейко.

През 33 царства на север било много изгодно да продаваш дечица, защото тамошните жени не зачевали лесно и несметните си богатства давали да изгледат нечие дете чуждо, та било то и насила от роден корен отскубнато.

Нашите бандити се били загубили из билото на планината и от 30 дена обикаляли насам-натам без посока, и без нито едно невръстениче да им падне в ръцете. Едва вчера били стъпили на правия път за вкъщи и увесили носове, изнемощели, се влачели през гората. Младото семейство на Пейко и Вихра се изпречило на пътя им изневиделица, като „манна небесна“, дето вляла сили и налудничава радост в пресъхналите им жили. Без да му мисли, главатарят с един замах измъкнал вързопа с Искра и за секунди изпепелили се бандитите навътре в шубрака. Оставили Пейко и Вихра със зейнали усти и сълзи на потоци по лицата.

Не били лоши хора разбойниците, ама в онова тяхното царство, през 33 царства на север, не било лесно деца да зачеваш, а пък прехраната да си изкарваш било дваж по-трудно. Тях ги и мързяло много, много да мислят с какво да се захванат, че решили бизнес на пазара да въртят с деца от далечни царства. Повели те Искра в буен галоп и лигите им течали, докато си представяли как ще се излежават на топло в изобилие от храна и развлечения.

По пътя обаче ги застигнала голяма беда. Както си препускали, изведнъж пропаднали в двуметрова дупка и конете им се сгромолясали в кален изкоп с изпочупени крака и изцъклени очи. В тоя миг огромен ястреб се стремглаво спуснал от небето, взел бебето с вързопа и се понесъл с мощен писък навътре в гората. Изумените разбойници не можели ни да продумат, ни да си затворят устите.

Тая работа била от клетвата на Вихра. Тя нарекла тежка клетва край водопада. Щерка си Искра заклела: – „Да е всичко наред с нея, добри хора да я отчуват и да изживее живота си, както и е било от душа отредено!“ Тая клетва се понесла из гората, подела се от треви и вековни дънери, понесла се с вятъра, пропила се в животинките и птиците, сляла се с водата и изведнъж всичко де расте и диша почнало да закриля Искра в гората. Язовците изкопали трапа, елените го покрили с клонаци, вятърът насочвал бандитите, а ястребът кръжал зорко от небесата, докато не станало време Искра от разбойниците да отнеме.

Дълго време летял ястребът с вързопа, над езера и ждрела, над реки и потоци, гори и ливади, царства и господарства, докато най-сетне слънцето рекло: – Тука да е! Кацнал ястребът на голата поляна и нежно пуснал бебето сред омайните билки и треволяци. Заревало детето, а ястребът отлетял с писък доволно обратно в небесата.

В далечината мъж и жена, работници от близкото царство, се разхождали и видели ястреба какви ги върши. Като чули плача сред тревата, бързичко се запремятали да видят какво става! Намерили Искра и я прибрали да я гледат като своя, че жената дълго време не можела да прихване от мъжа си семе и да отгледа плода си. Радвали се те на Искра, кръстили я Невянка – живота си за нея давали.

. . .

Минало се не минало и една-две години, на Невянка майка й разбрала, че е непразна! Ах какво чудо на чудесата! Заруменяла от радост нашата Грозданка, щяла майка – истинска жена най-накрая да става! Не, че не била майка и на намерената Невянка, ама дет се вика: „Друго си е, от твойто семе и утроба да излезе!“

Греела Грозданка от ден на ден все по-сияйно, все за корема се държала, все за неродената рожба гръмко думи редяла. Тя, Невянка, пак си я обичала де. И мило и драго давала за нея… Ама друго било чувството към собствената рожбица, по-милна, по-свидна й станала някак си, преди още да се е родила.

Почнала Невянка да я усеща тая работа, ама все си викала: – Като се роди моето братче или сестричка, ще разбере мама, че все сме от една и съща светлина и частици замесени.

Родил се Венко и почнал всичко за себе си да иска, всяка играчка, всяка милувка и добра дума. Невянка го боготворяла, а пък родителите й чак прималявали като им се усмихнел! Грозданка и мъжът й почнали все повече и повече на него внимание да обръщат, все той им бил по-мил и по-свиден някак си.

Невянка не им се сърдела, ама обидно и ставало някой път. Един ден решила да говори с майка си и да я пита, защо им е Венко по-мил и по-свиден, нали и двамата са все тяхна челяд.

Грозданка се зачудила на Невянкиния въпрос, ама не могла да отговори. Чувството било необяснимо – едното от собствената плът и кръв било, а пък другото, нищо че ти си го отгледал, някак си било чуждо.

„Мамо!“ – продумала Невянка – „Сърцето ти е толкова голямо, че ти можеш да озариш с майчината си любов всеки един човек на Земята, даже и оня де най-лошия грях е сторил. Защо го затваряш и пазиш само за Венко?“

„Не те разбирам!“ – рекла Грозданка. – „Аз обичам хората, най-близките ми и тези, които са в беда, ама туй е друга любов. Майчината любов я изпитах чак като се пръкна Венко!“

„Не е друга, майко! Все майчина любов е, ама е свита, завързана в търбух да си седи и да милее само за децата от собствената плът и кръв. Ако я отвържеш майко, ще заобичаш всички хора на Земята, как обичаш Венко, и за първи път ще видиш, че една искра свети на всички в телата!“

И тъй редяли се дните, а на Невянка все по-мъчно и ставало и все на майка си и баща си се сърдела. Затворила се в себе си, погледът й помръкнал, цветята увехнали и птичките спрели да пеят. Минали години. Невянка съвсем спряла да говори на майка си и баща си и все я глождело, че Венко го обичат повече от нея.

. . .

Омъжила се Невянка за харен момък, родил й се син, Панко – милен, добър, за чудо и приказ! След някоя друга година намерили едно сираче в гората и го прибрали, кат свое да си го гледат.

Събудила се една заран Невянка от пот цялата обляна, очите й току да изхвръкнат, а устата й зейнала чак до земята.

Станала припряно и се разшетала из вкъщи, ала една мисъл на мира не я оставяла, душата й отвътре гризяла и космите по гърба й изправяла. Невянка обичала неин Панко повече от намерената Дилянка! Някак си по-мил й бил и по-свиден… Разбрала Невянка, че толкоз години на майка си и баща си се е сърдила без причина. Толкоз години ги е напразно упреквала и от толкоз години даже не ги е виждала, а брата си Венко даже не знае жив ли е умрял ли е!

На всичкото отгоре, гузно и тъжно й било на Невянка, че повече неин Панко тачи от намерената Дилянка – някак си по-мил й бил, по-свиден. Не знаела ни какво да прави, ни къде да се дене от тия „вълци“, дето й разкъсвали душата.

Заминали Панко и Дилянка да учат да се изучат надалече. Видни хора да стават. В туй време съвсем помръкнала Невянка – ни за двора, ни за къщата я било еня. Бродела като призрак, чорлава, намусена и разпиляна. Цветята изсъхнали, птичките спрели да пеят, жабите спрели да крякат, а животинките омършавели и едва кретали.

Прибрали се за Коледа на предния ден Панко и Дилянка и що да видят! Целият двор буренясал, боклуци разпилени на всички посоки. Черепът на старото им куче се търкалял оглозган пред вратата. И за капак, едната им елица посрещнала ги закичена от едната си страна само, с небрежно нахвърляни, опърпани гирлянди, раздърпани от вятъра, като проскубана перушина. Спогледали се Панко и Дилянка, тръпки ги побили и взели да клатят глави и да се чудят и маят: Какво става? Що е тоя демон дето майка им поразява?

Влезли вътре, без да ги посрещне никой, освен миризмата на гнило и изгоряло, смесена с малко дъх на обор.

Решили да се приберат от странство възможно най-скоро и да видят каква е тая работа дето тъй милната им майчица попилява.

Заживели Панко и Дилянка при майце си. Все да й угаждат гледали, все упора да й дават и с внимание да я даряват, ама тя, пуста му й Невяна, нивга не била доволна. Все за нещо да придиря и умаля си намирала. За Панко две хубави думи не обелвала, а пък за Диляна хич и дума да не става. Тя все грешна й била и все за нещо й додявала.

Завъртели се тъй 5-6 Коледи и на седмата, следобед, излязла наша Невяна да се поразходи малко, слънце да я погали. Както си вървяла намусена, с очи в земята приковани, разминала се Невяна по една тясна пътечка с една приведена, стара старица, клатушкаща се между два дървени кола, дето здравите й ръце стискали и й помагали да ходи.

Таман да си гърбовете разминат, обърнала се усмихнатата старица и с очи, кат блещукащи диаманти, звучно Невянка поздравила и й пожелала весели празници. Стреснала се чак Невянка от благата дума на непознатата женица, усмихнала се и станало й едно леко на сърцето, хвърковато едно и засмяно.

Прибрала се вкъщи и право при намерената си щерка Дилянка се запътила. Приседнали една срещу друга край коледния огън, загледали се в очите, задържали се за ръцете и всичко си Невянка, що й тежало на сърце на Дилянка изповядала. Разказала й как ни майка, ни баща познава. Как ястреб я бил оставил в полята, а Грозданка и мъжът й я намерили и отгледали като своя. И как после братче Венко й се родило и майка й Грозданка залюбила повече него. А пък тя се, малко по малко, сърдила ли се сърдила, и не щяла ни да ги види, ни чуе след толкоз години, докато и тя не разбрала, че неин Панко някак си по люби и тачи го от намерената Дилянка. Някак си по-мил й бил и по-свиден…

Слушала Диляна, слушала… Слушала и сълзите на майка си бършела. Блага усмивка лицето й разкрасявала, а очите й тихо греели, и като че ли дори от тях излизала мека, блага топлинка. Топлинката се разливала от нея и обгръщала майка и Невяна от петите до челото и обратно.

„Мамо!“ – продумала Диляна – „Чуй ме нещо да ти кажа! Ти си се разсърдила на баба Гроздана, щото и твойта майчина любов е свита, в търбух навряна. Затуй и Панко повече от мене тачиш. А сърцето ти е толкова голямо, че ти можеш да озариш с майчината си любов всеки един човек на земята, даже и оня, де най-лошия грях е сторил, даже и баба Гроздана!“

Привела поглед Невяна, а от сърце й като че ли хиляди камъни се разпилели и отпуснала й се душата. Въздух дълбоко поела, колкото никога до сега не била поемала, цялото й тяло олекнало, колкото никога до сега не било олеквало. Нежно цялата затрептяла и плаха светлинка силуета й очертала. Майчината й Любов всички светове огряла. Разцъфнали цветята, запяла гората и стоплила се на Невяна душата.

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This