Когато бях малка, бабите и дядовците ми четяха много приказки. Не зная по колко пъти горките хора трябваше да ми препрочитат „Хиляда и една нощ“, „Пипи дългото чорапче“, „Крокодила Гена“, „Том Сойер и Хъкълбери Фин“, „Роня-дъщерята на разбойника“ и много други. Дали заради това, или по рождение съм с развита фантазия, но откакто се помня, винаги съм преследвала приключенията в живота. По определени стечения на съдбата прекарах десет години прикована на бюро, зяпайки финансови таблици и чертежи и обсъждайки цифри, които ме вълнуваха повече c какъв шрифт са написани, отколкото какво означават. До таблиците редовно слагах картички „Помогни си сам“, най-любимата ми казваше: „Създай живот, който ти харесва толкова много, че да не иска да си взимаш отпуска.“
Един ден, след като я препрочетох за пореден път, си подадох оставката и заминах за Италия. Бях чувала за Сицилия. Колко била красива и невероятна. Но след като бях пропътувала Тоскана, Сардиния, Лигурия, брега на Амалфи, Марке и още много, никак не мислих, че има кой знае с какво да ме впечатли. Пък и да си кажа честно, когато живееш в Ню Йорк, „сицилианците“ (втора генерация) от Ню Джърси, които казват „Лазан“ и „Моцарел“ (вместо „ЛазанЯ“ и „МоцарелА“), но не са видели никога Италия, и хапват спагети с „Алфредо“ сос (който не съществува в Италия) в „Литъл Итали“, не са най-добрата реклама на острова.
След самолети, автобуси, влакове, ферибот и едно магаре за багажа, се озовах, не само в приказния свят на истинската Сицилия, но и на невероятния остров Стромболи, по средата на Тиренско море.
Не зная кое е нещото, което прави острова наистина неописуем? Дали живия вулкан, върху който броящите се на пръсти обитатели живеят на ръба, в постоянна битка с природата? Дали уникалните персонажи на местните хора или проблясващия на слънце черен пясък? Дали дълбоката спокойна енергия, която се усеща, и която привлича изнервените от Милано, Рим и Неапол, (а също „Dolce & Gabbana“, които имат къща там)? Дали това, че електричеството на половината остров е прекарано само преди 10 години? Каквото и да е! Няма никаква подобна приказка, нито с „Барон Мюнхаузен“, нито със „Синдбад Мореплавателя“.
снимка: Тина Бояджиева
снимка: Тина Бояджиева
Наближавайки острова с лодка, той прилича на картина от филма „Джурасик парк“. Остър, зелен връх по средата на морето, от който се издига пушек, понякога по-силен, понякога по-слаб. Самият вулкан си има име, „Идду“, и местните му говорят като на живо същество. Например, ако си в лодка в 12 ч. през нощта, под небе обсипано със звезди и море светещо от планктон, и гледаш с надежда нагоре, за да видиш оранжевите отблясъци на бликащата лава, лодкарят, (в който нямаш право да се съмняваш, защото е единствената ти връзка с брега, и който в абсолютна тъмница някак си кара лодката с пълна скорост,) започва да говори на сицилиански диалект: „Хайде Идду, гръмни малко, да те видят гостите!“ На практика „Идду“ си гърми на всеки 15 минути и се чува отдалеко. Първия ден все се чудиш какво ти се причува, а тези от Ню Йорк дори инстинктивно си покриват главата и тръгват да залягат (виждали сме да падат кранове, да се блъскат самолети, таксита да се преобръщат и т.н.). После свикваш.
снимка: Тина Бояджиева
Периодично „Идду“ си изригва и то доста силно. Например, преди 3 години, няколко дни подред, лавата се е стичала от 1000 метра височина направо по склона и в морската вода. Зрелището е било огромен „кеф“ на един куп фотографи и изследователи от „Нешънъл Джиографик“, но не и за местните жители, които е трябвало да бъдат евакуирани не само, за да избегнат лавата, но и заради цунамито, което се образува задължително след изригванията.
Докато бях там вулканът се държеше прилично. Хората спокойно можеха да си похапват пица с морски дарове привечер, докато гледат хвърчащи, оранжеви фойерверки над тях. Още не съм казала на нашите, но се качих догоре, за да видя трите кратера отблизо. Като се има предвид изпаренията и ужасния пясък, който влиза навсякъде и боли повече от кола маска за пръв път, не можеше да се види чак толкова, но поне имаш усещането, че изживяваш нещо магическо.
снимка: Тина Бояджиева
Всъщност историята, която пиша не е за вулкана, а за Марио – рибар, художник, строител, изследовател на вулкани, модел, актьор и най-вече, невероятно човешко същество. Марио го забелязваш още от пристана, защото прилича на Дядо Коледа по шорти. Белите му коси и брада се развяват на свобода и светят отдалече. Силното му за 70 годишен човек туловище блести на слънцето, докато сръчно завързва въжетата на ферибота. Марио е от семейство с петима братя. Всички те са рибари през топлите месеци, а през зимата работят каквото намерят. Строят къщи или качват изследователи на върха на вулкана, за време срамно по-кратко от това, за което бих могла да го изкача аз. Наблюдавайки лицето му, не знаеш какво точно виждаш. Смесица от природа, човек, вселена, примитивност, съчетана с невероятна одухотвореност. Изкарвах всяка сутрин по три часа с Марио и братята му на плажа, докато те пренареждаха мрежите и ми показваха рибите, които са уловили сутринта. Говориха ми за дядо им, който заминал за Америка през 50-те години, когато хората от островите масово са се изнесли през океана, та чак в Австралия. За телевизиите, филмовите режисьори и писатели, които са идвали при тях през годините.
Мислех да ги разпитвам за всичко, но в същото време си „гълтах“ езика и исках да съм невидима около тях. Не желаех по никакъв начин да прекъсвам дневните им ритуали, спокойствието и красотата от простото изящество на тяхното битие. Марио ме заведе и в къщата си, за да се запозная с жена му и да видя рисунките му. Уникални произведения, изпълнени с цветове, фигури, чудовища и всякакви превъплъщения на техния неописуем живот сред природните стихии на вулкана, морето и ветровете. Картините не бяха за продан, защото бяха негови лични чувства, мисли и вдъхновения.
Не исках да си тръгвам! Трудно ми беше да се откъсна от техния магичен свят. Толкова нереален и обратен на всичко това, от което се опитвах да избягам. Макар че не разбирах почти нищо от техния сицилиански диалект, макар че бях все още „прясна“ чужденка от корпоративния свят на Ню Йорк, се чувствах така близо до тях. Изведнъж всичко изглеждаше толкова ясно и лесно. Въпросите, върху които в големия град си блъскаш главата, медитираш, ходиш на психолог, правиш йога, акупунктура, телесно пречистване с диета или сок и пресяваш, измерваш, философстваш с години наред, макар че имаш пари, къща, не живееш под избухващ вулкан, не ти носят вода с кораб всяка втора седмица, най-близката болница не е през три острова в четвърти и се стига само с вeртолет в специални случаи… Смисълът на живота, да обичаш себе си и останалите, да се чувстваш пълноценен, нужен и уважаван. Идеята да създадеш семейство, да живееш сред среда от приятели, да се радваш на простите неща в живота, защото в края на краищата, всички ние умираме рано или късно и нищо друго не остава след нас.
Марио ме изпрати с прясно уловена, червена, морска звезда, която все още се гърчеше в ръката ми, когато островът се загубваше на хоризонта. Каза ми, да се върна през май, когато върхът на вулкана, там, където не е посипан с черен пясък, е покрит от невероятни цветя. Няма туристи, хотелите са евтини, делфините скачат навсякъде и имам запазено място в лодката, за да отида с тях на риба в 5 часа сутринта. От сега броя дните до следващата ни среща. Вече не съм тази „западнячка“, която търси да се изцери от хронични травми, развити от години прекарани в прашни офиси, сред стрес от несвършващи крайни срокове и живееща в огромен град, но с безкрайно самотен живот. Сигурна съм, че ще науча още много, и всеки път по нов начин. Така, както се чувствах всеки път, когато дядо ми препрочиташе за 86-ти път същата глава от книгата.
