Една от най-ценните находки за периода на Първото българско царство е Преславското златно съкровище. Освен че дава пряка информация за естетическия вкус на българите от онова време, съкровището служи като важен исторически извор. То свидетелства за властовата идеология в България, за която няма друг подобен източник.
Съкровището е свързано с владетелския царски двор. Укрито е най-вероятно след покоряването на българската столица Преслав от византийския император Йоан Цимисхи (971 г.). Византийският историк Лъв Дякон (X в.) описва въпросните събития по следния начин:
„Скитите (има се предвид русите) напускали зъберите и позорно се наблъскали в царския дворец, ограден с яка стена, където се намирало и съкровището на мизите (има се предвид българите), като оставили отворена една вратичка. Когато ставало това, войската на ромеите, която настъпвала вън от стените и разбила куките и лостовете на вратите, навлязла в града, като извършвала неописуеми кланета и избиване на скити. Казват, че тогава бил пленен и Борис, царят на мизите, който имал червеникава брада, заедно с жена си и с двете си деца и бил заведен при императора. Той го приел с почести, като го нарекъл „владетел на българите“ и казал, че е дошъл да отмъсти за злините, които мизите са претърпели от скитите.
Щом навлезли в града, ромеите тръгнали из тесните улици, избивали неприятелите и разграбвали вещите им. Тогава нападнали и царския дворец, гдето било нахълтало ядрото на руската войска. Но отвътре скитите силно се съпротивявали, като избивали тези, които се промъквали през вратичката, и погубили около сто и петдесет храбри войници. Като се научил за това нещастие, императорът бързо пристигнал на коня си и насърчавал своя отряд да се впусне с всички сили в боя. Но той не могъл да им помогне в нищо (защото тавроскитите пресрещали тези, които влизали през тясната вратичка, и съсичали без мъка по-голямата част от тях). И тъй императорът прекратил безсмисленото нападение на ромеите и заповядал да хвърлят навсякъде през крепостните стени огън в двореца. Когато избухнал силен ножар, който веднага превръщал в пепел всичко наоколо, русите, на брой над седем хиляди, излезли от сградите, събрали се на открито пред вратата на двореца и се приготвили да се бранят срещу нападателите. Императорът изпратил срещу тях магистър Варда Склир с храбър отряд. Склир ги заобиколил със своя отряд от храбри войници и почнал сражението. В станалото сражение русите се биели упорито и не обръщали гръб на враговете, обаче ромеите благодарение на своята храброст и военна опитност избили всички. В тази битка паднали извънредно много мизи. Те се биели заедно със скитите, изпълнени с гняв към ромеите, които били станали причина за нашествието на скитите в земята им.“
От описаните събития става ясно, че русите (наричани скити) търсят спасение зад стените на Преслав, където заедно с българите (наричани мизи) се сражават срещу византийската войска. Как се стига до всичко това?
След смъртта на Симеон Велики и възкачването на българския трон на сина му Петър (927 г.) между България и Византия се възцарява „дълбок мир“, продължил почти 40 години. Петър се жени за внучката на император Роман Лакапин (920 – 944 г.) Мария, която по случай брака приема името Ирина. Царската титла на българския владетел е официално призната от Византия. Българската църква е издигната до ранг на патриаршия, а Доростолският архиепископ Дамян става първи патриарх на България. Тези събития изключително благоприятстват разцвета на Преславската култура (900 – 963 г.). България за първи път, преминала вече през бурните събития от управленията на Борис и Симеон, укрепва връзките си с Византия мирно, на базата на обща идеология (християнството), за толкова продължителен период. Обикновено в историята липсват положителните оценки за този период – управлението на Петър и политиката му към Византия. Нужно е да се каже, че идеологическата близост с Византия (на база на християнството) и формирането на българската народност около самостоятелната Българска църква, където богослужението е на роден език (старобългарски), са явления от съдбоносно значение за народа ни, състояли се именно по това време. Затова не е чудно, че цар Петър е светец, а толкова следващи владетели на Българското царство приемат точно неговото име, встъпвайки във властта: Петър II Делян, Петър III Константин Бодин, Петър IV Теодор.
Връзките между Византия и България, вече стана дума, имат духовно измерение – идеологическо, културно, художествено, религиозно. Но всичко това има и свой материален израз. Конкретен пример в това отношение е Преславското златно съкровище. Нека се обърне внимание какво точно представлява, какви предмети съдържа, какви са сходствата и разликите му с други подобни български съкровища, но от езическо време.
Плочки и огърлицата от Преславското съкровище
Както доста от тракийските съкровища от българските земи, и Преславското е намерено случайно, по време на оран през 1978 г. в близост до местността Кастана, недалеч от Дворцовия център. Съкровището съдържа основно луксозни предмети (накити). Било е скрито в полувкопано жилище, поставено в дървено сандъче с бронзов обков. Вероятно притежателят му (или този, който го е поставил) се е надявал да си го прибере, след като премине опасността, заради която го е укрил. Не е могъл, което пък е спасило съкровището от разпиляване във времето. И сега благодарение на Преславското съкровище може да се направят различни коментари относно живота в българския царски двор. От предметите може да се отсъди, че съкровището е било притежание на някой от царското обкръжение или на владетеля. По съдържащите се в него византийски монети на императорите Константин VII Багренородни и Роман II (управлявал до 963 г.) се прави датировката му. Най-вероятно съкровището е укрито във връзка с описаните от Лъв Дякон събития.
В края на управлението на цар Петър мирът между България и Византия е нарушен. През 966 г. император Никифор Фока нахлува в Тракия, като формалната причина е, че българите не възпират преминаващите на тяхна територия маджари. Следват преговори между византийци и русите на княз Светослав. Византийците пратеници в Киев подкупват княза срещу 100 хил. златни монети да нападне България. Следват два негови похода към страната. Още първият от 968 г. е победоносен. Но в това време печенегите нападат Киевска Рус. Светослав е принуден да оттегли войските си в защита на Киев. Справил се с опасността, на следната 969 г. той предприема нов победен поход в България. Междувременно цар Петър е починал. На трона вече е синът му Роман, който е в подчинение на войските на княз Светослав. Затова в назряващия конфликт между руси и византийци българите се бият на страната на русите в защита на Преслав.
След завладяването на Преслав византийците поемат под свой контрол цялата източна част на страната. България остава да съществува като независима в своята западна част, там е изместен властовият център – към териториите на Комитопулите (синовете на комит Никола): отначало Самуил във Видин, Арон в София, Мойсей в Скопие и Давид в Охрид.
Преславското златно съкровище е паметник точно от падането на източна България във византийска власт (971 г.). След превземането на столичния град, той е преименуван на Йоанополис в чест на император Йоан Цимисхи.
Съкровището се състои от около 150 златни и позлатени сребърни предмета. Сред тях са две огърлици, диадема, обеци, пръстени, копчета, халки, наушници и апликации. Все луксозни накити. Относно предметите, О. Минаева отбелязва, че се „се разграничават в няколко отделни групи в зависимост от функцията им, техниката на изпълнение и стила на украсата“. Тук тия неща няма да бъдат разглеждани подробно. Внимание ще се спре само върху най-интересния от предметите – диадемата.
Именно той всъщност подсказва ранга на притежателя си. Тя е само частично запазена. Съдържа пет плочки, докато в реконструкцията й са девет – седем вътрешни с дъговидна горна част и две по краищата, с трапецовидна форма. О. Минаева коментира:
„Сравнително добре са запазени плочките с украса на сенмурв (куче-птица) и грифон (лъв-орел). Всичките български публикации върху диадемата отчитат произхода на образа на грифона от древноизточната месопотамска традиция и неговата символика, свързана на слънцето и небесните сфери. Като композитно митично животно той има охранителна функция и се появява в композиции на царската и героическата иконография. От Античността той навлиза в художествените традиции на Близкия Изток, Средна Азия, Кавказ и по цяла Евразия. Във византийското изкуство този образ също се възприема, преосмислен от християнската символика. С подобна символика и функция е изображението на сенмурв, чиято иконографска схема, както и тази на грифона, навлизат в ранносредновековното изкуство от Сасанидското иранско изкуство. С такава композиция се характеризират и изображенията на грифон и сенмурв върху плочките на Преславската диадема, както и другия образ от диадемата, интерпретиран като химера. Такива образи не са чужди и на другите изкуства на Преслав. Крилатият лъв върху релефната надвратна плоча от Преслав има подобна иконографска схема, както и рисуван керамичен съд с грифон от Преслав. Върху централната плочка на диадемата е представена една от най-разпространените сцени в Средновековието – „Възнесението“ или още „Полетът на Александър Македонски“. Александър е показан в колесница, теглена от грифон.“
Диадемата от Преслав е определяна като владетелска инсигния (т.е. предмет, символизиращ властта). Сочи се стилистична близост с други подобни от Киевска Рус, като Преславската е датирана най-ранно от всички.
Ако го съпоставим с някои български съкровища от езическо време, ще видим доста разлики. Да вземем за пример Перешчепинското, приписвано на кан/хан Кубрат. С. Ваклинов пише:
„Перешчепинското съкровище с предметите в него отразява съдбата на владетелска фамилия у обитателите на степите към края на VII в. с трите основни компонента на нейната култура — тюркско-черноморски, сасанидско-ирански и балкано-византийски. Има различни мнения относно тълкуването на това съкровище и относно неговите притежатели. Но неговата датировка, културните и художествените традиции, отразени в него, и обстановката на намирането му карат с основание мнозина да го приписват на прабългарски вожд, който се опитвал да остане на старите си земи, противопоставяйки се на хазарите.“
С възприемане на християнството съкровищата на българските владетели и обкръжението им добиват общи черти с византийските, като езическата самобитност е изоставена.
