Хората, изкушени от националната специфика на средновековното българското минало, задължително трябва да се запознаят с разсъжденията на големия български историк Петър Мутафчиев, ако вече не са го сторили. Мутафчиев преди близо век изказва оригиналните си и твърде интересни възгледи в статиите „Изток и Запад в европейското средновековие“, „Към философия на българската история. Византинизмът в средновековна България“, „Поп Богомил и св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история“ и др. Мутафчиев последователно развива тезата си за пагубната роля на християнството в политическото съществуване на България и в българския културен живот след Покръстването. За изследователят с приемането на християнството се предава чуждият и враждебен на българите византинизъм. Нека поясним какво става според него в България след 865 г.
„Византинизмът бe прекъснал приемствеността в държавната и духовна традиция, рушеше се под неговото влияние също тъй вътрешната структура на някогашното еднородно българско общество, неговото сцепление, материалната му основа. В духовно отчуждените свои водачи масата тогава трябваше да види представители или проводници на една враждебна разрушителна сила и да ги отрече. А заедно с тях – и държавата, която те управляваха. Така тази последната се лишаваше от необходимата си вътрешна опора и трябваше да се сгромоляса под най-малкия удар отвън. Това обяснява защо паденията идваха тъй неочаквано и бързо в моменти, когато държавата се намираше на върховете на своята мощ.“
На друго място пише:
„Въвеждането на византийското православие у нас означаваше, следователно, нахлуване на византийската култура и поради това трябваше да предизвика криза не само в религиозното съзнание на старото българско общество, но и в целокупния му живот. Така наред с рушението на вярата в старите божества, почна и разложението на националния ни бит и на всичко, което бе създадено в него през течение на дълго минало, образуваше особеностите на националната ни общност, а оправдаваше съществуването и на самата ни държава.“
За Мутафчиев върховен израз на българската национална специфика след Покръстването са две неща: богомилството и отшелничеството, концентрирани в образите на ересиарха поп Богомил и светеца Иван Рилски. В този ред на мисли, българската национална специфика се отразява в духа на отрицанието (на православието). Отрицание на православната (византийска) религия, с приемането на която българите бързо губят собствения си национален облик, за да се „разтворят“ във византинизма.
„Поставен в крайно неблагоприятни и тежки условия за съществуване, народът ни повече от всеки друг народ се нуждаеше от апостоли и от водачи – ясновидци и творци. Неговото нещастие се състоеше в това, че той винаги се виждаше воден от слепи подражатели на чуждото или от отшелници и гении на отрицанието. Духът на това отрицание тежи върху нас и днес. Между другото и защото – изправени пред задачите на едно сурово настояще и принудени да се обръщаме към миналото, за да черпим от него упование и нравствена сила срещу изпитанията, които ни чакат – ние мъчно можем да съзрем зад себе си образите, които са ни нужни. Те са затулени там от сенките на други, които само наивността или недоразумението са могли да превърнат във велики народни наставници и водачи. Нали за това денят на един от тях – рилският отшелник – бе избран за прослава на всички тия, които имат безспорното право да бъдат считани за наши будители?“
Безспорно е, че Петър Мутафчиев много аргументирано защитава тезата си за „духа отрицанието“, тази типично българска според него черта. Но ако се поинтересуваме за историята на ранното християнство, ще видим, че явления като богомилството (християнски секти, разпространили се сред новопокръстен народ) и като отшелничеството, не са нещо неприсъщо или пък рядко и при другите народи.
Още на Първия църковен събор в Никея (325 г.) се взема решение да се осъди арианството, учението на александрийския свещеник Арий, отричащо единосъщието на Светата троица (арианите приемали Иисус за по-нисш от Отца). Арианството получава голямо разпространение, като става официално вероизповедание на вестготите и на някои други германски племена. От началото на V век е и друга влиятелна ерес: тази на монофизитите, които отричали човешката природа на Иисус. Тази ерес е осъдена на Четвъртия вселенски събор в Халкедон през 451 г. Получава голямо разпространение в Египет. Друга ранна и особено популярна ерес е тази на несторианите, производна от името на сирийския духовник Несторий, осъдена на Третия църковен събор в Ефес през 431 г. Тя проповядва, че Иисус има две отделни природи, човешка и божествена, които са в съприкосновение, а не в единение. Несторианството става водещо изповедание за християните в Сирия и Ирак. Характерни за въпросните раннохристиянски ереси са христологичните спорове (за природата на Иисус Христос), в които влизат с православието.
Видно е, че още в началните години от разпространението на християнството се появяват различните християнски ереси. Много от тези ереси са налагани на държавно равнище, с което получават масово разпространение сред населението: особено показателни са примерите с арианството сред германските племена, несторианството в Близкия изток и най-вече на павликянството в Армения през IX в. Затова ако повярваме, че има някакъв „дух на отрицанието“ спрямо православното изповедание, изразен в ширеща се сред народа ерес (богомилство в България), нека знаем, че това нещо в никакъв случай не е типично българско явление – има го в ранното средновековие сред германци, сирийци, арменци и пр.
Нека обърнем малко повече внимание и на отшелничеството. Веднага ще забележим, че и то не е типично българско явление, а също се среща сред други наскоро християнизирани народи. Първият от пустинните отци на църквата е свети Антоний Велики, роден около 251 г. в Египет. От житията на светеца е известно, че е израснал в заможно коптско семейство. Един ден решава да продаде имуществото си, парите да раздаде на бедните и да започне подвижнически живот, заселвайки се в изоставено от хората място. Много подобна е съдбата и на свети Иван Рилски, небесният покровител на всички българи.
Пещерата, в която Иван Рилски е прекарал отшелничеството си
„Аз, смиреният и грешен Иван, който не съм извършил никакво добро на земята, когато дойдох в тази Рилска пустиня, не намерих човек в нея, но само диви зверове и непроходими дебри. И поселих се в нея самин със зверовете, без да имам нито храна, нито покрив, но небето ми беше покров, земята – постеля и тревите храна. Но благият Бог, заради обич към Когото презрях всичко и претърпях глад и жажда, мраз и слънчев пек и телесна голота, съвсем не ме изостави, но като милосърден и чедолюбив баща обилно задоволи всичките ми нужди.“ (из „Завет на свети Иван Рилски Чудотворец“)
За отбелязване е, че Иван Рилски е роден около 876 г., едва десетина години след Покръстването. Имайки пред себе си примера със св. Антоний Велики, знаем, че отшелничеството може да се появи и развие дори в слабо християнизирана страна – подвигът на св. Антоний предшества по време дори Миланския едикт на Константин Велики от 313 г. Освен това относно разпространението на християнството в българските земи след Покръстването, знаем, че още в началото император Михаил III изпраща от Византия отшелници, които да разпространяват сред народа Божието слово. Има и нещо друго много важно, когато имаме предвид отшелничеството и манастирския живот в България. Най-старият датиран кирилски надпис в света произхожда от скалния манастир край село Крепча, Търговишко. Разчетен е от Казимир Попконстантинов, съдържа името на „божия раб Антоний“ и годината 921 г. („В 921 г. от Рождество Христово през месец октомври почина раб Божий Антоний …“) Следователно може да се допусне, че Иван Рилски е приемник и продължител на отшелническата традиция по българските земи.
„Св. Иван Рилски, този най-прославен български праведник, като духовен титан, като някакъв нов Мойсей е спирал с огнената си молитва потока на Божия гняв в минути на богоотстъпничество и грехопадение в България. Със своя пример той е запалвал копнежа по светостта у много православни българи и се е явявал всякога като най-деен подбудител към богоугоден живот за българите. Той е ангелът-пазител на нашето отечество. Той и сега ни закриля от всевъзможни беди“ (Архимандрит Серафим).
Има спорове около личността на Иван Рилски. Някои го смятат за брата на св. цар Петър Йоан, други – за презвитер Йоан или Йоан Екзарх, трети – за някой от учениците на св. Климент Охридски. Има косвени сведения, които водят към подобни заключения. Ако се придържаме строго към житията обаче ще прочетем, че става въпрос за един прост овчар. Както пише в неговото Безименно (Народно) житие:
„Беше прочее пастир и нямаше нищо друго освен един брат и вол. И когато пожела да излезе в пустинята, взе вола и тръгна и никой не разбра.“
По традиция житието му стилово наподобява Книга на Иова. („Имаше един човек в земята Уц, по име Иов; тоя човек беше непорочен, справедлив и богобоязлив и отбягваше злото.“ (Йов 1:1). В Безименото житие на св. Иван Рилски четем: „Имаше човек духовен, благоверен и христолюбив…“ Специалистите отбелязват прилики между житието на св. Иван Рилски и това на споменатия вече св. Антоний Велики, например в звънеца, „що носеше вола“, измолен Богу от Иван „с велика молитва“.
Може да се открои един интересен пасаж в Безименното житие, който възпроизвежда раздялата на Иван Рилски с хората на брат му, изпратени да му навредят: „И той отвърна светото си лице от тях и отиде в Рилската пустиня; и като се обърна към тях, не ги благослови, ни прокле, а им даде знамение, казвайки: „Аз си отивам от вас със смях и глума!“ В поведението на св. Иван Рилски, неговия „смях и глума“, специалистите забелязват юродива. Самите отшелници от онова време, с техния отказ от света, са възприемани сред околните като юродиви, т.е. приели подвига „юродство заради Христа“.
снимка: Рилски манастир
снимка: църквата при гроба на Иван Рилски
Един от най-големите български медиевисти академик Иван Дуйчев в заключение на труда си, посветен на св. Иван Рилски и Рилския манастир, пише:
„Дългото повествувание върху живота на Рилския светец и съдбините на неговата обител потвърждава думите на Шатобриана, изказани преди повече от едно столетие, – а именно, че, когато се говори за светец, не бива да си представяме „някой прост и фанатичен инок, отдаден, поради тъпоумие или по нрав, на смешно суеверие“, нито пък да смятаме някогашните иноци като „безделни люде, които живеели в обилие – за сметка на людските суеверия“.
Историята – чието велико дело се състои в това, да възкресява мъртвите и, подобно на поезията, да раздава безсмъртие и слава, както и да обрича на забрава и позор – трябва да признае огромните заслуги на Рилския светец и неговата обител във вековното битие на българския народ. По своите нравствени качества и духовните си подвизи, Рилският светец стои наравно с най-изтъкнатите сподвижници на византийския свят. Със своите разбирания за иноческа бедност и за пълно себеотречение, той наподобява един от най-големите светци на западното средновековие – св. Франческо Асизки.
Ако християнизирането е представяло решителна стъпка в историческия развой, то именно светецът от Рила е имал най-големи заслуги за утвърждение на християнската вяра всред своите сънародници. Нравственността на неговия живот, с проявите на отречение от земните блага, когато всичко земно съставяло най-висше благо, с проповедта за обич, когато в живота царувала омраза и зло, не е могла да остане без дълбоко въздействие върху душите на людете от онова време. Рилският светец с личния си живот оказал неотразимо въздействие върху нравственото и духовно състояние на тогавашното духовенство. Ако за неговата преобразователна дейност потърсим успоредици в Запада, ще ги намерим, например, в така назованото Клюнийско движение от малко по-късно време.
Култът към Рилския светец се свързал неразривно с духовния живот на нашия народ от средновековието та чак до наши дни. Самата Рилска обител е била истинско огнище на духовност, просвета и народностно самосъзнание. Нейното въздействие се долавя най-благотворно именно в най-тежките времена от съществуванието на българската народност. Простите думи на един рилски инок от миналия век: „род приходи, род отходи, а земля пребивает до веки“, сякаш са казани за самата обител. Тази обител вечно ще запази значението си в духовния живот на нашия народ, защото в нейната основа наистина лежи възвишен нравствен и духовен подвиг.“
Когато говорим за значението на св. Иван Рилски за духовното съзряване на българите, добре е да се посочи и трудът на дякон Владислав Граматик „Разказ за възвръщането на честните мощи на преподобния наш отец Иван от град Търново в неговата Рилска обител“. Видимо е упованието в светеца сред обикновените българи, толкова нужно им в тъмното робско време:
„Когато настана седмият ден и след като се извърши славословието на утринното пение, жителите на града узнаха, че монасите искат да тръгнат със светеца и всички заедно се събраха с жени и деца в голямата църква „Свети великомъченик Георги“ при митрополията, където обитаваха дошлите със светеца, и решиха помежду си да направят подобаващо изпращане на светеца със свещеници в свещени одежди, със свещи и кадила. Макар и някои от народа да се бояха да не би агаряните да им направят нещо ненадейно, това решение се оказа угодно на всички. И така, заедно с народа, като вдигнаха светеца, множеството избрани мъже на коне, други пеш, множество боси с жени и деца ги изпращаха вън от града на 4 поприща и като се спускаха със сълзи и плач да целуват ковчега на светеца върху носилото, казваха: „Отиваш си от нас, дивни отче, а нас оставяш сираци, както преди!“
Колкото и открояващи се събития в българската история да са богомилството и култът към небесния покровител на българите св. Иван Рилски, все пак не бива се да се разглеждат изолирано, като капсулиращи българщината и разделящи ни от другите народи. Напротив, по-скоро и двете имат приобщаващи роли, защото ни идентифицират вътре в християнскa средновековна Европа. В този смисъл на родна почва се продължава една традиция, характерна за останалия християнски свят, за новоприетите в лоното на вярата народи. От друга страна погледнато, отшелничеството и богомилството са противни едно на други явления: първото е свързано с църковния мир, а второто отрича църквата. Отшелничеството и култът към светците имат съзидателно място в утвърждаването на българщината, които не бива да се поставят под съмнения със спорни дефиниции, носещи знак на „духа на отрицанието у българина.“ Защото от същото време, в което някои се опитват да открият „дух на отрицание“ (IX-X в.), други успешно дефинират „дух на съзиданието“ на българския народ, посочвайки водещото място на българската писменост и култура. Ето какво пише още през 1913 г. руският професор Николай Туницки:
„По времето, когато западноевропейските народи не можеха и да мислят за родни езици в богослужението, когато сред западните славяни остатъците от народна църква и славянска писменост постепенно замираха, а след сърбите и хърватите едва се подемаха първите стъпки на просвещението, когато Русия бе още съвсем езическа, в България за няколко десетилетия се създаде самостойна славянска църква, с народен език и духовенство, а славянската просвета достигна небивали успехи в своето развитие.“
