Празничното календарче на Иглика Дионисиева

Всеки читател, имал удоволствието да се докосне до стихосбирката „Захранване на нощта“ на Иглика Дионисиева (Изд. „Жанет-45“, 2017 г.), със сигурност си е задал следния въпрос: защо нощта трябва да бъде захранена и с какво? Аз нямах много време да разсъждавам по темата, защото отговорът ми бе даден с посвещението, което получих от самата Иглика. То гласеше: „На Ирен, за да се захранва със сила и вяра, защото колкото и да е дълга нощта – тя е време за поезия и за израстване!“ И това като че ли каза достатъчно за повода за написването ѝ и за смисъла на поезията въобще – да захранва със сила и вяра – качество, което не всяка поезия притежава и за което рядко се говори, като необходимост или важност.

Книгата неусетно води до усещане за друго измерение на духа и повдига индиректно фундаментални въпроси като: Будни ли сме и защо не сме? Интересно е, че Иглика пише по едно стихотворение за най-големите български празници (плюс един чужд) и по този начин книгата се превръща в едно своеобразно празнично „календарче“. Но го прави по начин, който в никакъв случай не преповтаря и не преразказва даден ритуал – Великден или Рождество Христово, а разкрива нещо повече, което е отвъд познатия ритуал, на места оставяйки читателя без думи и коментар. Стихотворенията предават личното преживяване на познатите празници – „Петровден“, „Димитровден“, „Благовещение“, и задава въпроси едновременно към себе си и към читателите: Достатъчно ли направихме един за друг, не сбъркахме ли някъде, станахме ли достатъчно хора или останахме само човеци? В текстовете се засяга темата за семейството, където членовете на фамилията и присъстват, и отсъстват, често само духът им се долавя спонтанно, докато:

„незаетият стол,
свободната чиния на масата,
недокоснатите прибори,
опразненото блюдо от рибата“

остават като знаков спомен, който паметта трябва да пази, за да не се обезличим и ние живите, забравяйки и лишавайки се от корени. В стихотворението „Никулден“ е забележителна невинността на детската игра. Тя успокоява и сякаш някой погалва с ръка уморените ни от живота глави, а ние се скриваме в детството, в играта на криеница, отричаща смъртта. Отсъствието е болезнено, ако го приемем за край. А колко по-лесно е, да си представим, че просто играем и всяка болка е наужким.

Иглика Дионисиева ни учи как празникът може да бъде намерен и в най-незабележимата постъпка, и да стане повод за усмивка или стих. И как един малък жест може да бъде основа, върху която човекът да израсне. Например в „Сидни Енгелберт“ – професорът прегръща детето на студентката, за да не напусне тя лекциите, защото не бива детето да пречи на образованието. Нещо малко, уж незначително променя възгледите на всички присъстващи, на всички осъждащи ранното забременяване. Социалният елемент тук е много силен и ни приканва просто да бъдем хора.

„сама си станах майка
с очи на кукувица.“

е едно от кратките, но силно забиващи пирона на отрезвяването стихотворения. Болката от загубата на близките се прокрадва през различни процепи на книгата, оставяйки ги отворени като рана. Понякога сам трябва да играеш семейните роли на сцената на живота.