Прабългарските капища – „храмовете на огъня“ в езическа България

В миналото се е смятало, че прабългарите нямат строга система на религиозни представи. Следователно техните вярвания са като на примитивните племена, живеещи още в родовообщинния строй. Предвид културното и най-вече политическо родство на прабългарите с хуни и тюрки, се приема, че характерният за тези племена шаманизъм е присъщ и на тях. Обаче шаманизмът при прабългарите постепенно се издига на по-високо ниво, превръщайки се в тангризъм.

Това ще рече, че прабългарите не вярват единствено в природните стихии и магическата сила на шаманите си, но достигат до представата за едно божество, по чиято воля се случва всичко на земята – това е върховният бог Тангра (Небето). Прабългарският тангризъм възхожда от примитивен шаманизъм към монотеистична религия. Върховен жрец на бог Тангра е ханът – това символизира силно централизираното управление в държавата на прабългарите езичници.

Трябва да се каже, че тази постановка днес е преодоляна и преосмислена. Причината за това са разкритите и добре проучени прабългарски капища – дохристиянските храмове, в които предците ни извършват своите свещени ритуали. Става ясно, че в прабългарските религиозни възгледи храмовото строителство има важно място. А развитието на собствени култови практики доказва високото цивилизационно ниво, на което прабългарите се намират в средновековния свят.

Какво знаем за прабългарските капища и защо те събуждат интереса на любителите на древната българска история?

Кога е датирано построяването на капищата и защо?

Повечето специалисти посочват началото на IX в., след опожаряването на Плиска (801 г.) от император Никифор Геник, като може би те са и част от строителните начинания на Омуртаг (814 – 831 г.). Но в никакъв случай капищата не са по-ранни от VIII в., тъй като след VIII-ми век започва усвояването на пространствата в прабългарските аули. Мислено е и по въпроса, дали пък капищата не съществуват в Плиска, Преслав и Мадара още преди идването на Аспаруховите прабългари, и не са ли те паметник на римо-елинско езичество (II – IIIв.)? Специалистите категорично изключват такава постановка поради липсата дори на „минимални исторически и археологически аргументи“ (Станчо Ваклинов).

При разкопки в прабългарските аули археолозите установяват пластове, свидетелстващи за непрекъсващо обитаване по тези места от VIII в. насетне. Преди VIII век, във въпросните аули (градове) има „хиатус“ (прекъсване на обитаването), което по научен път се установява чрез достигане до „стерилен пласт“, т.е. разкопвачите разкриват пласт, лишен от свидетелства за човешка дейност (артефакти като керамика, метални предмети и др.). Единични предмети, извадени от стерилен пласт, се приемат като случайно попаднали там. Както случайно могат да попаднат две монети от по пет стотинки в джунглите на Танзания – по находката на въпросните монети след време не бива да се правят изводите, че тези джунгли някога са били българско владение или в тях е имало български градове.

Плиска, Преслав и Мадара започват да се обитават от прабългарите след VIII-ми век, за което научаваме най-вече от откритото обилно количество кухненска керамика с врязана украса и трапезна керамика от сива глина с излъскани линии – типичната за VIII – IX в. прабългарска керамика. Наред с дворцовата монументална архитектура се появява храмовата (капищата), като строителната техника, и на дворците, и на храмовете, е идентична, което сочи принадлежност към една и съща традиция.

Стига се до интересния въпрос: от къде прабългарите черпят знанието, необходимо им, за да построят храмовете си? Тази строителна техника не е унаследена от византийците на Балканите, защото тук не се строи по този начин. За Византия, след VI-ти век, е характерна или смесената зидария, или ломените камъни, или сполиите (преизползвани от стари строежи елементи, например колони) през VII – IX в. Следователно прабългарите няма как да почерпят опит от византийците тук, на Балканите.

Прабългарската строителна традиция и езическите храмове имат своите корени и най-точни аналози в Кавказ. По българските земи се развива самостойно т.нар. „дунавски вариант“ на салтово-маяцката археологическа култура. Капищата са представителна част от тази култура. Прабългарските капища у нас са местен вариант на иранските храмове на огъня. И това, което в наши дни се заявява все по-смело – те са свидетелство за огнепоклонничество у прабългарите. Това огнепоклонничество, наричано зороастризъм, е изведено като основна езическа култова практика, осъществявана в центровете на властта – Плиска, Преслав и Мадара.

От къде имаме сведения за огнепоклонничество у прабългарите?

Теофилакт Охридски съобщава за прабългарите, че „те не знаели Христовото име, а служели на скитското безумие, както на слънцето, така и на и луната и другите звезди”. Според арабския пътешественик Ал Масуди, българите са от „вярата на магите“.

Най-актуалният проучвател на „храмовете на огъня“ у нас, Тодор Чобанов, прави аналогия между известно изображение на „старобългарски шаман“ от Шуменско и фигурите на зороастрийските маги (могбади) от сасанидските (персийски) монети. Голяма е приликата в позата, тривърхата шапка и жезъла. Тривърхите шапки символизират високото обществено положение, което магите (наричани у нас колобри) имат във властта. Магите от монетите са изобразявани до олтара, където гори свещеният огън. Тези огнени олтари, разположени върху колона, са част от архитектурния план и на прабългарските капища.

Близостта между двете капища в Плиска допуска възможността в тях да горят различни по култово предназначение огньове. Вероятно едното е храм на царския огън, а другото – на огъня на народа. Капищата се намират в близост до владетеля и неговите „хранени хора“, защото именно сред тях са жреците, отговарящи за поддържането на огъня – колобрите.