За историята на прабългарите, във времето преди настаняването на Аспарух и хората му по нашите земи и учредяването на Дунавска България, съществува един много интересен документ, който като че ли не е популяризиран достатъчно. Става дума за „Джагфар тарихъ“, или „Историята на Джагфар“. Тази компилативна история, съдържаща в себе си разнообразни сведения, разстлани във времето и пространството, със сигурност убягва от вниманието на широката публика, а е толкова интересна. Заслужава си да бъде частично разказана, защото в нея присъстват множество данни за първите български владетели – основателите на нашата държава. Историята е сравнително отскоро позната в науката, но пък дава отговор на проблеми, търсещи повече от век своето решение.

Каква е връзката между сармати, алани, хуни и прабългари? От къде са се появили прабългарите? На къде и защо са се придвижили? Кои са техните родственици?

На основата на „Историята на Джагфар“ известният специалист Риза Бариев гради смели, но логични хипотези, които имат за цел да отговорят на засегнатите по-горе проблеми. Ще ги споделя накратко, придружени с коментар, където е нужно.

Трябва да се каже, че събитията, описани в „Историята…“ не влизат в противоречие с признатите за официални в науката исторически извори. Те дори дават много по-пълна представа за ранната българска история, попълвайки доста от нейните „бели петна“. Риза Бариев смята, че първата засвидетелствана държава, в която българите вземали дейно политическо участие, е Идел – така наречената в един момент от историческото си развитие Хунска империя/Хунски каганат. В Идел редом с българите живеели и други народи, а центърът на властта се сменял в зависимост от това, кой измежду народите е най-силен или най-добре представен от политическите си елити. В зенита на мощта си Идел обхващала огромни територии: от Подмосковието до река Енисей.

От VIII в пр. н.е. до I в. от н.е. в Идел управлявали династиите на сарматите, затова и държавата била позната като Сарматия. Сарматите живеели в Причерноморските степи, където векове по-късно ще бъдат локализирани и прабългарите. Следователно прабългарите могат да се считат за приемници на сарматите по местообитание, култура и държавнотворческа традиция (а вероятно и език: индоевропейски, от иранската езикова група). През I-II в. от новата ера, държавата Идел се управлявала от аланите, което неминуемо също оставя своя белег върху прабългарската култура. Между II и V век начело на Идел били хуните, а през VI-VII в. – савирите/суварите (народ от угро – фински произход, родеещ се с хуните).

Бариев допълва: „Така било прието по онова време – чийто род стоял начело на страната, по него именували всичките народи, намиращи се в състава на държавата.“ Това с уговорката, че отделните народи вътре в страната се различавали сами един от друг много добре, та не можем да говорим за пълна монолитност в етническо отношение.

Въз основа на археологически проучвания наистина може да се потвърди, че прабългарската материална култура се изразява в смесица между материалните култури на упоменатите народности: сармати, алани, угро – фини и хуни. При всички положения е важно да се отбележи, че прабългарската култура носи белезите на цивилизованост. Значи прабългарите са изживели племенното съществувание, изкачвайки се на един по-висок етап на социална организация още преди да се заселят в Дунавска България. Изхождайки от еволюционната стълбичка „дивачество – варварство – цивилизация“, не бива да ги определяме нито като диваци, нито като варвари (живеещи в племе), а като цивилизован народ, т.е. наследници на собствена държавна традиция. И то държавна традиция, която сами са творили, а не просто са стояли безучастно отстрани като наблюдатели, с безправен или подчинен статут – каквото би било тяхното положение, ако са „почерпили“ държавнотворческа традиция от Персийската или от Римската империи. Държавната традиция задължава присъствието на градски тип социална организация: градове имат и сарматите, и аланите, и суварите. Градският тип съществуване е познат и на прабългарите. Затова след като заемат Плисковското поле и отбиват първоначалните византийски удари, прабългарите започват да строят монументални градежи, познати им от крепостите в прародината.

За историята на прабългарите, през периода им на съжителство с хуните в Идел, намираме пряко свидетелство в българския препис на Манасиевата хроника от 1345 г. Другият домашен исторически извор, даващ сведение за същия период е „Именник на българските владетели“. В началото му се посочват петима владетели от периода преди създаването на Дунавска България (681 г.):

„Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем
Ирник живя 150 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем (…)

Тези петима князе държаха князуването от другата страна на Дунава 515 години с остригани глави. И след това дойде на страната на Дунава Исперих княз. Същото и досега.
Исперих княз 61 години. Родът му Дуло, а годината му верени алем.
Тервел 21 години. Родът му Дуло, а неговата година теку читем.“

Видно е, че създателят на „Именника“ възприема Авитохол (Атила) и Ирник (Ернах) като единородни с Аспарух и Тервел. Сведенията от двата източника потвърждават едни и същи исторически събития: присъствието на прабългарите в Идел от времето на хунското надмощие в нея. Прабългарите считат себе си за приемници на Атила и синът му Ернах (Ирник). След смъртта на Ирник, както отбелязва Рашо Рашев, „старата хунска империя под ново име била върната към живот, а българите се изявили като законни претенденти за хунското политическо наследство“.

Как и кога именно станало това?

Ето какво по въпроса намираме в Манасиевата хроника: „При император Анастасий (491-518 г.) наченаха българите да завземат тази земя, като преминаха от Бдин (Видин) и първом почнаха да завземат Долната земя Охридска, а след това цялата тази земя (България). От преселението на българите досега има 870 години.“

Това значи, че в България по времето на цар Иван Александър (1331 – 1371) е съществувала родова памет за прабългарските походи на Балканите, започнали след смъртта на Ирник и упадъка в Идел. При надвисналата гибел над голямата степна империя, прабългарите продължили политиката на конфликти с мощния съсед Византия. Учудващо е колко столетия по-късно е оцелял споменът за времето, когато „наченаха българите да завземат тази земя“. Както е съхранена и собствено българската претенция върху хунското наследство.

След залязването на мощта на хунските династии в „Царството на хуните“, както вече се спомена, надмощие вземат савирите (суварите). „Отначало савирите били означавани с традиционното име хуни, но когато започват активно да се намесват в политическите отношения между Византия и Персия, хронистите ги наричат със собственото им име“ (Р. Рашев).

В началото на VII в. вече на политическата сцена се поява Кубратовата Велика България, която се явява последното голямо обединение, наследило Идел преди създаването на Дунавска България през 681 г. от Аспарух.
Рашо Рашев: „Трябва да се допуска, че етнонимът българи през VI-VII в. е имал по-широко значение и е надхвърлял означаването на конкретен етнос. Има основания да се смята, че той е бил използван за именуване на значително по-многобройни групи от сродно по произход, бит и език население, обединено в крайна сметка от българите в кратко съществувалата Велика България. Това име наследява употребата на по-ранния етноним хуни, който става общ за означаването на цялото население на хунската империя от края на IV – края на V в. – период, често определян като „хунско време“. От тази гледна точка историята на източноевропейските степи през VI – средата на VII в. може да бъде наречено „българско време“.

Един общ преглед на основните археологически находки от прабългарската древност по безспорен начин доказват културната приемственост между прабългарите и другите споменати народи в състава на Идел.

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This