Какво е общото между Боб Дилън, Джон Ленън и Джим Морисън, освен че са легендарни рок музиканти? Това, че и тримата черпят вдъхновение от „бийт“ културата.The Beatlesпишат името си с „а“, вместо с още едно „е“, отчасти като препратка към понятието „бийт поколение“, изковано от Джак Керуак, в което „beat функционира като прилагателно за човек с малко пари и възможности. На корицата на албума „Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band“, измежду множеството знаменити личности, може да се открие писателя Уилям Бъроуз, а Рей Манзарек пише, че ако романът „По пътя“ не е бил създаден, „The Doors е нямало да ги има.

 

Следва логичният въпрос: „Добре, а какво различава това поколение от всяко друго, какво различно прави то?“. И дори запознатите с това социално-културно движение намират трудност при формулирането на ясен и кратък отговор. Даже намирането на нарицателно за обозначаването на човек, принадлежащ към движението, е трудно, защото разпространената форма на название „битник“ всъщност реферира към стереотипен модел на облекло и поведение, който се появява под въздействието на „бийт“ културата по-късно.

 

Отговорът, който е най-разпространен, е, че „бийт“ поколението се състои от група американски автори на следвоенния период, силно повлияни от романтизма, сюрреализма, трансцендентализма и източната философия. Но истината е, че всеки би могъл да бъде „бийт“ през 50-те години на 20-ти век в Америка. Без да бъде задължително поет, художник или музикант. Френетичното пътуване от Източния към Западния бряг при най-различни обстоятелства също не е достатъчно условие, с което да си заслужиш прозвището. „Бийт“ е състояние на духа, екзистенциална нагласа.

#от живота

#бюлетин

Предговорът в българското издание на романа „По пътя“ от 1983 г. дефинира скиталчеството като „метафора за дълбока вътрешна неудовлетвореност и за протест“. Вътрешна неудовлетвореност в романа има, но протестът не отвежда до „бийт“ поколението нито в смисъла си на екзистенциална, нито като социална, а още по-малко в смисъла си на политическа категория.

 

Улики за още по-големи пропуски в разбирането на културното движение се откриват в характеризирането на пътуването катометафора. „Спонтанната проза“ е изобретение на бащата на „бийт“ поколението, Джак Керуак, и както подсказва самото наименование на литературния стил, този вид писане е неотлъчно свързан с преживяването такова, каквото е в момента на случването му, с придържане към реалността на възприетото. Същевременно това не пречи на поетите и белетристите да изпъстрят текстовете си с мистични откровения и видения, когато те са част от сетивното приключение. Но препрочитането на писаното и преустройването му, с цел по-изящен изказ и по-голяма художественост, е срещу принципите на „бийт“ авторите.

 

Пътуването в „По пътя“, манифестната книга на поколението, е буквално, а не метафорично, защото за тези хора то е фиксидея, потребност, не подлежи на рационализиране – то е начин на живот. Търсенето, приспособяването, израстването, вътрешното освобождаване, са все измерения, които за тях се предпоставят от самия акт на пътуването, не са вторични белези, до които да се стигне по някакъв имплицитен преносен начин.

В обобщението си на „последствията“ от „бийт“ движението, Алън Гинзбърг включва отпадането на цензурата. Керуак вижда романа си като история за двама приятели католици, които обикалят страната в търсене на Бог. Същевременно ръкописът му е отхвърлян от издателите в рамките на 7 години, защото съдържа живи описания на наркотична употреба и имплицира хомосексуални отношения. Подобна съдба споделят „Голият обяд“ на Бъроуз и „Вой“ на самия Гинзбърг.

Интересно е как малко преди 50-те години американците виждат европейците, и в частност французите, като еталон за разкрепостеност, докато неусетно надминават учителя в състезанието по непринуденост и разрушаване на поведенчески табута. И все пак от произведенията им, колкото и обсценни да са те на места, не лъха пошлост и невежество. Съблюдаване на личното достойнство и на някаква общоприета норма на приличие, демонстрация на честолюбие – все поведенчески модели, чужди за героите на Керуак и техните прототипи, чиито крещящо откровени действия са провокирани от жаждата за смисъл и няколко опияняващи мига щастие под звездното небе на Америка.

 

А е повече от ясно, че Америка за Керуак не е някаква обусловена от политически и социални конвенции държавна структура, за него тя не е просто и географска територия, носеща историята си. Америка е митологизирана духовна категория, която е в „бийт“ поколението и над „бийт“ поколението – тя е самата звездна нощ, в която всичко може да се случи. Тази архетипна нощ пък води към особено изостреното сетивно възприятие на съществуването, навява приглушена вселенска скръб, почти християнско смирение пред метафизичната същност на живота. Може би затова по-късно Керуак пише: „Аз всъщност не съм „бийт“, а странен, самотен, луд католик мистик…“.

 

В интервю с Тед Беригън, Керуак говори за легендарните писма на Касиди, които се превръщат в крайъгълен камък за „бийт“ изкуството. Едно от писмата му, твърди Керуак, било с дължина от 40 000 думи, „един малък роман“. Възхитен, той го дал на Алън Гинзбърг, който пък го предал нататък и в крайна сметка се изгубило.

Карло Маркс, параноичният поет с мистични видения, потънал в своя дакарски хаос, лесно отвежда до фигурата на Алън Гинзбърг. Учителят, с тих монотонен глас, който обиколил света и прочел Шпенглер и дьо Сад в английски хотели, по-трудно се свързва с Уилям Бъроуз, ако човек го познава само от „Голият обяд“. „Старият Бул Лий“ е духовен учител и на нашите скитащи герои. Когато Сал разказва за него, в повествованието се прокрадва особена нотка на уважение. Бул Лий е авторитетът, който познава живота. Учил медицина във Виена, след това антропология, участвал във всякакви експерименти, свързани с наркотици, той накрая се увлякъл по изучаване на американските улици с въздушната си пушка на рамо.

 

Не може да бъде опровергано влиянието, което Пруст оказва върху Керуак. На всички нива на романа присъства мотивът за времето, отъждествявано с висшата истина и обвързано с екзалтираното екзистенциално търсене. Ако „По следите на изгубеното време“ носи идеята за хроноса, то Керуак предоставя липсващото парче от пъзела. Той снажда топоса към този хронос, за да се извърши сливането им в целостта на хронотопа. Безрезервно може да се твърди, че единственото пространство, еквивалентно на идеята за течащото време, е пътят. Пътят, подобно на времето, умело издига своите миражи, в чиито мрежи се виждат уловени героите. Сал започва все по-често да мечтае за улегнал живот, дом и съпруга, но пътят го засмуква обратно в омагьосания кръг на духовния глад и илюзорното му насищане с авантюри.

Слим Гейлард

Така както рокът нямаше да е рок без „По пътя“, „бийт“ поколението нямаше да съществува без джаза. Пророкът в романа, който знае тайната на времето, е Слим Гейлард, джаз изпълнител. Той е представен именно чрез спонтанния си маниер на говорене, чрез творческия транс, в който изпада, докато свири, чрез мрачната си напрегната гримаса на медиатор между действителността и света на трансцендентното. След като приключва изпълнението, от Слим сякаш се свлича ореолът на необикновеното, мистичното, и той се оттегля в някой ъгъл с пъхната в ръката му от някой почитател чаша уиски. Гейлард, на своя измислен език, успява да се разбере не с друг, а с Дийн Мориарти, главния персонаж, който също говори на собствен език, безумен за останалите. Езикът на Нийл Касиди – прототип на Дийн Мориарти – всъщност стои в основата на изобретяването на „спонтанното“ писане.

„По пътя“ е повествование колкото за Сал, зад когото стои самият Керуак, толкова, ако не и повече, за Дийн Мориарти. Вторият се появява още на първата страница с копнежа си да му бъде разяснено всичко за Ницше и да бъде научен „на прекрасните интелектуални тайни“. За порасналия из улиците на Денвър дребен престъпник е изгодно приятелството с академиците бохеми от Колумбийския университет. Историята обаче парадоксално показва, че това приятелство се оказва по-важно за тях. Потънали в суха теория и в голямата си част принадлежащи към средната класа с нейните различни нюанси, бъдещите „бийт“ творци са зашеметени от толкова екзотичния за тях Дийн, представляващ олицетворение на „живия живот“.

 

снимка: Andreaz Wagner

Ейми Хънгърфорд, от Йейлския университет, обръща внимание на факта, че начинът на живот, практикуван от „бийт поколението“, не се явява като бягство от следвоенния период на консуматорство в Америка, а дори свидетелства за задълбочаване на проблема. Като емблема на консуматорската нагласа в „По пътя“ според нея функционира образът на пая, който се появява с голяма честота в рамките на текста.

 

Гладът, в различните си превъплъщения, е движещата сила зад цялото повествование и не е трудно да се проследи родствената му връзка с онзи глад, който ражда парадоксите на съвременността, стигнал до чудовищни измерения. В този смисъл наследството, завещано от „бийт“ творците, може да бъде видяно като искрата живот, в социално-духовен аспект преди опустошителния пожар на упадъка, в постмодерното общество.

още за четене

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This