Вече е ставало дума, че българският народ се създава около българската църква, в която богослужението е на роден език. И така, изоставяйки езичеството, славяни и прабългари, обединени от общата вяра, поставят началото на българския народ. Това става на два етапа: първо се налага християнството (Покръстването – 865 г.), след това се замества гръцкият с български език (старобългарски/църковнославянски) при извършване на богослужения (Преславски събор – 893 г.). По този начин делото на светите братя Кирил и Методий е увенчано с успех – на триезичната догма, да се слави Бог само на гръцки, латински и еврейски, е сложен край. В последвалите десетилетия Българската църква е издигната в ранг на патриаршия, с което се признава за равна на останалите православни патриаршии и се превръща в първата народностна църква в Европа (църква на един народ). Тези простички факти, забелязал съм, много често са пренебрегвани дори от интелигенти българи. Питат се и днес:

Що е народ? Имало ли го е изобщо този български народ някога, или е някакво изобретение от Ново време? (на Екатерина Велика, граф Игнатиев и пр. глупости) Ето от кога още го е имало – IX в., и благодарение на какво го има и до днес. Същата тази Българска църква (с ранг на Патриаршия) я има днес, а богослужението и днес е на църковнославянски (старобългарски), както някога. Традицията е спазена. А народите живеят заради традицията и с дълга да я продължат във времето след себе си.

Да споменем малко повече за един смутен период, изпълнен с премеждия, в който българският народ, лишен от църквата си, за малко е рискувал да бъде обезличен. След падането си под османска власт, България продължава да съществува като автономна Охридска българска архиепископия. Тя съществува в този вид още след покоряването на Първото българско царство от Василий II Българоубиец. Така че българите не са лишени от собствено духовно представителство, дори в тежките моменти, когато са под чужда политическа (византийска и османска) власт. От къде знаем това? Запазени са три грамоти на Василий II (от периода 1018 – 1025 г.), засягащи уреждане на статута на Охридската архиепископия. В тях става дума за „пресветения архиепископ на България“ – както е наричан Охридският архиепископ, и за „пресветата архиепископия на България“, както е наричана Охридската архиепископия. Тази архиепископия на България продължава да съществува чак до 1767 г., когато е унищожена по настояване на вселенския патриарх Самуил Ханджери. От тази 1767 г., отстояща с 5 години от написването на „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски (1762 г.), започва борбата за народностно оцеляване на българите в задушаващата гръкоезична духовна среда.

Без всякакво преувеличение, тази борба е на живот и смърт за българския народ. Той или трябвало да си върне обратно собствената църква и да бъде независим народ, или да се гърцизира и да изчезне. Борбата на пръв поглед изглежда безсмислена и предрешена в полза на Цариградската патриаршия, която се ползва с протекции от Високата порта (османското правителство). И въпреки логиката Българската църква извоюва независимостта си, за да се докаже за сетен път праведността на делото на светите братя Кирил и Методий и борбата им срещу триезичниците. „Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички? Също тъй слънцето не свети ли на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате, щото всички други народи и племена – да бъдат слепи и глухи?“ – беседа срещу триезичниците, на Константин – Кирил Философ.

На първо място, нека се каже, че църковната борба на българския народ, от гледна точка на духовниците, участвали в нея, е борба според канона на православната църква. Изхожда се от принципа, че не може един език (гръцкия) да бъде по-ценен от друг, и то от родния (българския). Не бива да се предпочита чуждото в богослужението, защото е „по-културно“ или „по-цивилизовано.“ За да се разбере това не е достатъчно обяснението, че Българската църква е полезна само доколкото е „съхранила народа през вековете“. Защото:

„Църквата не е измислена, за да се укрепват социалните връзки между хората, както и катедралите не са построени, за да привличат туристи.“ (Давила). Смисълът е по-дълбок!

Родната църква търси своята автономия (автокефалия) в потвърждение на Символа на вярата, без да се откъсва от другите православни църкви, а стремейки се към равностойно общение с тях. Тия уговорки са важни, защото обикновено в учебниците по история се настоява и обяснява църковната борба на българския народ като революция, а българската църква и духовници – като някакви непримирими борци за права и свободи. Всъщност революционната реторика е неуместна, когато става дума за духовници (Иларион Макариополски, Неофит Бозвели и др.). От тяхна гледна точка се извършва нещо канонично, а не революционно и еретично. Българското общество успява да победи „гръкоманството“. Българският народ оцелява в борбата.

Българската църква е възстановена на 28-ми февруари 1870 г. Така след повече от 100 години борбата за оцеляване приключва успешно. Един от най-много отличилите се в тази борба, един от най-много рискувалите и най-пострадали в нея е Иларион Макариополски. Нека се каже малко повече за житейския път и заслугите му.

Иларион Макариополски е роден като Стоян Стоянов Михайловски през септември 1812 г. в град Елена. Родът му е произхожда от Южна Русия. Той е брат на журналиста и държавника Никола Михайловски, подпредседател на Държавния съвет на България по време на Режима на пълномощията при княз Александър I Батенберг (1880 – 1881 г.). Чичо е на известния български поет и философ Стоян Михайловски (син на Никола Михайловски), а голямата му сестра е баба на банкера Атанас Буров. Като малък го записват да се изучи в гръцкото училище в с. Арбанаси. След това за кратко практикува занаят, но след поклонение в Света гора през 1831 г., на 19-годишна възраст решава да приеме монашеството. Близо 10 г. учи в прочутите гръцки школи в Карея на Света гора и на остров Андрос, заедно с брат си Никола, при Теофилос Каирис, както и в Атинската гимназия (1838 г.). Изобщо Иларион е един от българите, получили много висока гръцка образованост, подобно на братя Миладинови, но останал неразколебан в патриотизма си.

През 1842 г. е произведен в степен свещенодякон в Света гора, след което заминава в Цариград, в махалата Куручешме, където посещава местното гръцко училище. Образованието си завършва през 1844 г. От тази година започва активната му дейност в полза на българщината, в която близък съратник му е Неофит Бозвели. С него се знаят още от първото му посещение на Света гора.

Тук трябва да се отбележи, че именно Цариград израства като център на борбата българска църковна независимост. Причината е в това, че Цариград е с най-голямо по брой българско население (колкото и парадоксално да изглежда). Българите около 1870 г. там са около 40 хил. души. При това повечето от тях са състоятелни търговци и занаятчии. Родолюбиво настроените сред тях привличат в редиците си Иларион. Това не остава тайна за Патриаршията, затова от там издействат неговото заточение на Света гора (1845 – 1850 г.) и отделянето му от патриотични стремления. През 1848 г. е ръкоположен съответно за дякон и за йеромонах. Става писар на Патриаршията, превежда църковни книги от руски. През 1850 г. се издейства освобождение от заточението му и той се завръща в Цариград, за да продължи започнатото. Назначен е за предстоятел и духовник в българския храм „Свети Стефан“ в Цариград („Желязната църква“). През 1858 г. е ръкоположен за епископ в „Свети Стефан.“ В същият този храм по време на Великденската литургия на 3-ти април 1860 г., Иларион Макариополски не споменава името на вселенския патриарх, както се правело дотогава, което действие е символичен позив към създаване на автокефалната българска църква.

Трудно е от съвременни позиции да проумеем дързостта на едно такова дело. Но трябва да знаем, че това действие на Иларион Макариополски предизвиква огромен ентусиазъм у българите не само в Цариград, но и от различните краища на Отечеството. Отговорът на Патриаршията е ново заточение в Света гора (1861 – 1864 г.) заедно с други двама подкрепили „Великденската акция“ духовници – Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски.

След признаване на Българската екзархия на 27-ми февруари 1870 г. делото на Иларион Макариополски е доведено до успешен край. Българската църква се отделя от Патриаршията и добива независимост. Духовникът участва в първия Синод и е член на Временния смесен екзархийски съвет. През 1872 г. е избран за търновски митрополит. Славата му сред народа е огромна. След избирането му за търновски митрополит, навсякъде из Родината е посрещан като герой. На границата на епархията му го очаквала огромна делегация. Хората по селата го посрещали с възгласи: „Да живее Иларион Търновски!“ В храма в село Стежерово, Свищовско до него достигнали думите: „Благодарим Ти, Боже, че доживяхме да видим български владика, който да ни поучава по нашенски!“

Три години по-късно приключва земния си път големият български духовник и радетел на българщината, отдал живота си на вярата и Родината. По думите на Петко Рачов Славейков за Иларион Макариополски, този е, „на когото гласът огласи в съзнание цял един народ.“