„Потъналите и спасените“ от лагерите на смъртта – кои са те?

„Потъналите и спасените“ излиза за пръв път в България тази година в превод на Нева Мичева, благодарение на изд. „Жанет 45“. Автор е Примо Леви, лежал в концентрационния лагер Карпи-Фосоли (Fossoli camp – близо до Модена) и в Аушвиц, оцелял и освободен през 1945 г. Химик по професия, до края на живота си се превръща в един от най-превежданите италиански автори. Неговите разкази от първо лице, за най-мракобесния период в цялата ни история, са тежко, но нужно наследство за човечеството, за да се съхрани паметта, да не се забравя и никога да не се повтаря подобна трагедия.

Признавам, че с лека скептичност посегнах към книгата от рафтовете на една книжарница. От една страна тази тема е твърде болезнена, дори за моето поколение, което няма никакъв досег с онези времена, от друга, защото подобен тип разкази и то от първо лице, често са твърде изпълнени с омраза, огорчение и обвинение (не без основание разбира се). Още с първите страници обаче, изключително впечатление прави начинът, по който авторът в своите 8 съчинения, от които книгата е съставена, успява да направи безупречна и едновременно ярка, но и (доколкото е възможно) безпристрастна и пълна социална дисекция на лагерния живот, на насилниците, но и на жертвите, на отделния микросвят и на цялата система на националсоциализма.

Въпреки потресаващите разкази, речта на Леви не е тази на омразата, но на справедливостта. Въпреки обвинението към насилниците, в думите му има желание да разбере тези хора. Не за да ги оправдае, а за да достигне до корена на техните деяния и да потърси отговор за умопомрачението, в което Германия изпада в този период. Това е важно, тъй като, както се споменава в главата от книгата, посветена на паметта, „човешката памет е възхитителен, но несигурен инструмент“. Има хиляди фактори, които влияят на акуратността й: времето само по себе си изличава, спомените и историите избледняват и бавно се губят. Човешката психика също играе роля – вследствие на безброй причини съзнанието си служи с много „хитрини“ като потискане, проекции, изтласкване, отричане, та дори и забрава.

Други теми, които авторът засяга, са крещящата нужда от общуване и липсата на такова, отказът от действителността, която в годините „съсипали Европа“ е така безумно сбъркана. Оказва се, че са съществували и частни лагери. В периода 1939 – 1945 г. предприятието „Й.А.Топф и синове“, активно съдейства на СС (щурмови отряди – „есесовци“), продавайки им оборудване за кремации, изпраща на място специалисти по инсталирането и поддръжката на газовите камери. През 1942 г. кандидатства за патент за „непрекъснато действаща пещ за масово трупоизгаряне“ и безчет други абсурди, които не смятам за нужно да споменавам.

Изключително интересно е, че в книгата са споделени и много писма от германци, които Примо Леви получава, след като книгата е преведена и на немски език за пръв път през 1947 г. и след това отново през 1957 г. Изминало е твърде кратко време от съществуването на лагерите. Тези, които щяха сега да бъдат читатели, са или самите насилници, или безучастните, тези, които са предпочели да не чуват и виждат. Каква е тяхната реакция е любопитна амалгама от отричане, оправдание, вина и съчувствие и може би малко смелост – да обърнеш лично срещу жертва на теб и режима, създаден от родината ти.

Освен биографичен труд, „Потъналите и спасените“ е блестящ социално-психологически анализ на цялата система и идеология на националсоциализма, на нейните участници и жертви, на отделния индивид, до цялата държава. Всяка книга, свидетелстваща за този период (виж например и „Човекът в търсене на смисъл“ на Виктор Франкъл, също оцелял от лагерите на смъртта), е за мен носител едновременно на болка, но и на надежда, че все пак някакво добро съществува в света, все пак не всички са „потънали“, че има някой, който на превисока цена е останал жив, за да донесе тази надежда на човечеството. А надеждата винаги е нужна, за да не потънем.