Изпод перото на Ижиту Гонсалвиш (1920 – 2001 г.) излиза поезия в най-чиста форма – изпълнена с множество метафори, анжамбмани, перфектно овладяни, така че стихът да се лее и едновременно да запазва необходимите паузи за дъх и осмисляне. Още един представител на португалската поезия, който затвърждава майсторството и дълбочината в писането на този народ с топла кръв и чувственост на преживяването на света, любовта и поезията.

 

Гонсалвиш бързо е забелязан от критиците. През 1952 г. е представен в антологията „Дванадесет португалски поети“, издадена в Рио де Жанейро. Но той не се ограничава само до собствената си поезия и посвещава голяма част от времето си в преводи на чужди автори, както и с обществена и културна дейност в престижни организации. Директор е на списание „Серпенте“, член на групата „Арворе“, която издава две списания.

 

Стихотворенията по-долу са от книгата „Цената на думите“, в превод на Румяна Генова.

#бюлетин

#поезията днес

С думи…

 

С думи ставам всеки ден!
Всяка сутрин измивам лицето си с думи
и излизам навън.
С думи – нечути – викам,
обсадата от смях да разкъсам.

 

Ах! Всички сме препълнени с думи.
Имаме архив от думи, наизуст ги знаем
на четири или на пет езика.
Нощем ги вземаме като хапчета,
за да приспиваме свойта умора.

 

Думите се заплитат в езика.
Най-чистите се менят – теменужени,
морави от мълчание. За какво са ни –
затворнички, в слюнка удавени?

 

Най-хубавите думи притежаваме;
те дават сок на любовта, на свободата…
Гълтам думи и се питам ще мога ли
да ги пусна на воля, да отворя
гърдите, където са затворени.

 

През нас минава река от думи:
с думи лягам и с думи ставам,
но нямам думи, за да говоря…

 

***

 

Търсил съм те в най-дълбоката самота, в нейното
кълбо една фигура се открои. Дали този
огромен, нервен скелет на безлистен бук
е само образ на очакване? Ти идваше
отдалече, още без покрив, без стени, студени
устни сред могъщи кестени. Опита се
да промениш сезоните, избраните места,
да бъдеш пламък за фитила на една идея,
в морето да отвориш бездна, където да потънат
тържествените кораби на миналото.

 

***

 

Понякога
в сърцето на нощта
се навеждам над теб и разпитвам
сянката на твоята кожа.

 

Питам с поглед, после
устните се движат,
докосват те, един цял цикъл
се повтаря.

 

Какъв гипс сковава кръвта ни
и ни напада? Какъв кораб очаквам
в края на моите жестове?

 

Важното е да се знае
къде боли.

 

Мисля, че сме създадени да обичаме

 

Мисля, че сме създадени да обичаме
спокойно. Мисля, че сме достатъчно големи,
че сме изстрадали каквото трябва,
за да ядем спокойно и всеки ден
да гледаме как слънцето изгрява
и изгревът да не поражда страх.
Мисля, че сме крещели предостатъчно
през всички тези векове – суровите години,
които изминаха. Плавахме във кръг,
умирахме и се възраждахме отново…
Мимолетни допирателни прокарвахме
и те провалиха радостта ни. Толкоз време
и нова смърт ни дебне. Опитна ръка
притиска нашите артерии.
Дългите целувки все ни се изплъзват.
Нима не са за нас? Не е ли още време
да се усмихваме?

 

***

 

Търсех лицето ти, така го търсех, че намерих
твоето тяло.

 

Търсех лицето ти на дневна светлина, в колебливото
разсъмване и в призрачния полумрак.

 

Сепнато от изненада бе твоето лице, помня
трепета, открил ми чувството за взаимност.

 

Декември е дъждовен месец. След блясъка на
празниците
мъглата ме повлече.

 

Как да издържа? В тази вечер от стъкло
светлината, която ме заобикаля, е пустиня.

 

По-късно – да

 

По-късно ще пиша
прости, ясни стихове
и ще говоря за птиците
без софизъм.

 

По-късно ще пиша
без колебливи чувства
за тъгата по детството,
за камъни и рози.

 

По-късно ще пиша
за най-обикновен пръстен,
за щастливите следобеди,
изпълнени с любов.

 

Но сега ме оставете
да плача над тези сълзи.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This