Поетичните конкурси – в търсене на нови (анти)таланти

Всеки пишещ или тепърва започващ да пише поезия млад българин, задължително се изкушава от множеството местни, национални, даже и международни конкурси, които се организират ежегодно в нашата малка, но пълна с таланти страна. Нормално е един млад човек, все още опознаващ себе си и света, правещ първите си опити да „укроти“ словото и да го събере в смислен текст, да търси „сцена“ за изява и оценка. На базата на нея той може да определи дали действително има талант в писането или е по-добре да се насочи към друга, по-перспективна дейност, каквато е правото, например. Защото този, който избере литературата за свое поприще (като, разбира се, е наясно, че това ще му носи повече разход, отколкото приход), трябва да е сигурен, че първо – има талант, и второ – действително го смята за свой дълг и предопределеност.

Всеки ще се съгласи, че това е нормален етап в развитието и оформянето на един бъдещ автор, защо не и Нобелов лауреат, както и че тази оценка е необходима, подобно задължителния неплатен стаж, преди най-сетне да бъдеш назначен на работа и гордо, с увереност да заявиш: аз съм специалист в областта си. Само че писателите и поетите никога не ги назначават никъде, защото държавата е решила, че няма нужда от такива като тях. Похвално е, все пак, че такива конкурси има, за да подкрепят младите таланти и да им отварят път към широката общественост. Или поне би било похвално, ако действителността не говореше друго.

Свидетел съм на всевъзможни поетични конкурси, кръстени на именити наши поети от близкото и далечно минало, с гръмки теми като: Вярата, Свободата, Изгнаничеството и, разбира се, Любовта (нали „щом любов нямам, нищо не съм“). Тричленното или петчленно жури е съставено от видни поети, критици, литературоведи, експерти и „мерители“ на словото и чуждия талант, чиято дума тежи като златния български лев, (само дето него вече го няма). Понякога, за да се държи докрай любопитството, имената на журиращите се пазят в тайна, за да се избегнат съмненията за пристрастност. Такава, разбира се, няма, защото предварително се знае победителя. Той даже е поканен да участва, обещана му е първа или втора награда, в зависимост от това, което ще трябва да върне в замяна, и тихичко идва, за да си получи заслуженото.

Печели обикновено известно име в поетичните среди, член на Съюза, на ПЕН клуба, професор или някой друг подобен, от който организаторът има някаква далавера. Създателят – основател на конкурса държи гръмка реч за важността на конкурса и бъдещето на страната и младите, които ще я спасят (за кой ли път и от кого?). После връчва наградата на своя пръв приятел, с който иначе не се познават, той благодари и изказва уважение към личността на награждаващия, както и за възможността да се докосне до величието на таланта му и да държи в ръцете си грамотата, доказваща, че е не просто поет, а изключителен творец.

Поетите получиха своите обещани награди, прочетоха творбите си, но през цялата вечер така и не чухме истинска поезия. Наградените стихотворения напомняха първи ученически опити в мерена и немерена реч, които трудно могат да минат за поезия. Останалите участници, естествено, останаха в забвение и никой не чу творбите им, за да не може да ги сравни с тези на спечелилите. Защото разликата е огромна като Гранд Каньон и би погълнала всички наградени, не оставяйки и помен от тях.

Това бе поредното доказателство, че в България справедлив конкурс няма и няма да има. Но проблемът остава за тези, които вярват, че това е пътят към успеха. Аз никога не съм вярвала в конкурсите и в тяхната сила. А най-малко вярвам в тези, които поставят оценките. Добрата поезия, не се нуждае от оценката на журиращите, тя сама говори за себе си и сама си е мяра. Ако има обективна оценка, то това е оценката на времето и следата, която поезията оставя у читателите. Едва ли някой може да изреди десетките литературни награди на Яворов, Славейков или Далчев (съмнявам се, че изобщо са участвали в конкурси), но веднага ще си спомни и изрецитира: „Две хубави очи. Душата на дете…“, „Ни лъх не дъхва над полени, ни трепва лист по дървесата“ или „Пред мен е книгата разтворена / и денем, и нощя; / все сам, аз не познавам хората, / не зная и света“.

Днес българските поети поставят на челно място в биографията си дълъг списък с награди и участия, и чак в края някое и друго стихотворение, което още не си прочел и вече си забравил. Тях няма кой да цитира, защото пишещите станаха повече от четящите и никой в действителност не се трогва от чуждото произведение – той гледа само своя успех и своите награди. А великото жури – то добре си върши работата, издигайки бездарните, никому непознати „поети“, избрани да бъдат такива, и умело потулва всички стихове на даровити младежи, точно както беше при Тодор Живков.