Всеки пишещ или тепърва започващ да пише поезия млад българин, задължително се изкушава от множеството местни, национални, даже и международни конкурси, които се организират ежегодно в нашата малка, но пълна с таланти страна. Нормално е един млад човек, все още опознаващ себе си и света, правещ първите си опити да „укроти“ словото и да го събере в смислен текст, да търси „сцена“ за изява и оценка. На базата на нея той може да определи дали действително има талант в писането или е по-добре да се насочи към друга, по-перспективна дейност, каквато е правото, например. Защото този, който избере литературата за свое поприще (като, разбира се, е наясно, че това ще му носи повече разход, отколкото приход), трябва да е сигурен, че първо – има талант, и второ – действително го смята за свой дълг и предопределеност.
Всеки ще се съгласи, че това е нормален етап в развитието и оформянето на един бъдещ автор, защо не и Нобелов лауреат, както и че тази оценка е необходима, подобно задължителния неплатен стаж, преди най-сетне да бъдеш назначен на работа и гордо, с увереност да заявиш: аз съм специалист в областта си. Само че писателите и поетите никога не ги назначават никъде, защото държавата е решила, че няма нужда от такива като тях. Похвално е, все пак, че такива конкурси има, за да подкрепят младите таланти и да им отварят път към широката общественост. Или поне би било похвално, ако действителността не говореше друго.
Свидетел съм на всевъзможни поетични конкурси, кръстени на именити наши поети от близкото и далечно минало, с гръмки теми като: Вярата, Свободата, Изгнаничеството и, разбира се, Любовта (нали „щом любов нямам, нищо не съм“). Тричленното или петчленно жури е съставено от видни поети, критици, литературоведи, експерти и „мерители“ на словото и чуждия талант, чиято дума тежи като златния български лев, (само дето него вече го няма). Понякога, за да се държи докрай любопитството, имената на журиращите се пазят в тайна, за да се избегнат съмненията за пристрастност. Такава, разбира се, няма, защото предварително се знае победителя. Той даже е поканен да участва, обещана му е първа или втора награда, в зависимост от това, което ще трябва да върне в замяна, и тихичко идва, за да си получи заслуженото.
Печели обикновено известно име в поетичните среди, член на Съюза, на ПЕН клуба, професор или някой друг подобен, от който организаторът има някаква далавера. Създателят – основател на конкурса държи гръмка реч за важността на конкурса и бъдещето на страната и младите, които ще я спасят (за кой ли път и от кого?). После връчва наградата на своя пръв приятел, с който иначе не се познават, той благодари и изказва уважение към личността на награждаващия, както и за възможността да се докосне до величието на таланта му и да държи в ръцете си грамотата, доказваща, че е не просто поет, а изключителен творец.
#бюлетин
#поезия

За „Седемте смърти на Мария Калас“ – спектакъл на Марина Абрамович
Мюзикълът като жанр все още е ново понятие за българската театрална сцена, въпреки все по-честите опити с известни автори и заглавия. На 1-ви септември Баварската опера откри новия си сезон с един по-различен спектакъл – „Седемте смърти на Мария Калас“ от Марина...
Той прочита своето велико творение с треперещ от вълнение глас, очакващ ръкоплясканията на публиката, но вместо това чува скърцане на столове и тихите стъпки на разочарованите участници в конкурса, които за пореден път са били измамени. От събитието няма никакъв отглас, никакви публикации в медиите. Наградата е получена пред малко свидетели, връзките са скрепени, мисията – изпълнена.
Случва се и да се награждават млади творци, твърде рано обявени за такива. Това са даровити момчета и момичета, които ходят на курсове по творческо писане (и скъпо плащат за това), познати са сред водещите съвременни поети (нали те им преподават) и стриктно спазват забележките, които са им направени в хода на курсовете. Редовно харесват публикациите на своите ментори в социалните мрежи, пишат им коментари и сами ги молят за редакция на плахите им опити за лична „еволюция“. Това са хора, които набързо са скалъпили нещо като текст, надявайки се на бързи и лесни похвали, грамоти и успех, независимо дали е заслужен или не. И естествено, печелят първи и втори награди, уверени, че предоставеният от наставниците им шаблон за писане, ще свърши отлична работа. Той е гаранция за успех, защото рамките се налагат от същите тези хора. Разбира се, всеки опит да напишеш нещо извън темата и шаблона, се наказва с дисквалифициране. Никакви награди, никакви публикации, да не говорим за издаване. Колкото повече се отличаваш от масата, толкова по-малко място имаш сред нея и „силните на деня“. Така постепенно се заобиколихме от дузина пишещи, различаващи се само по първата буква от името.
Наскоро присъствах на награждаването на един поетичен конкурс, който умело беше замаскиран да изглежда справедлив и търсещ различния глас в морето от еднаквост. Дисидент с трудно минало (такива ни представяха много през годините), плувал през морета (едва ли не и океани), за да достигне жадуваната свобода, станал професор в САЩ, а преди няколко години прописал и поезия, сега се завръща в родината и основава конкурс, какъвто няма не само в страната, но и в Европа. На „церемонията“ присъстваха 50-тина пенсионери, абсолютно неизвестни в поетичните среди, като изключим наградения с първо място, разбира се, та нали за него се прави конкурса… За него и най-вече, да се изтъкне личността на професора, изявяващ се като нов месия, идващ в името на България, борещ се за нейното благо. Куп хора се изредиха да говорят колко велик е той, колко пъти е номиниран за Нобел (въпреки че у нас остава неизвестен) и колко щастливи трябва да сме, че го имаме сред нас.
Поетите получиха своите обещани награди, прочетоха творбите си, но през цялата вечер така и не чухме истинска поезия. Наградените стихотворения напомняха първи ученически опити в мерена и немерена реч, които трудно могат да минат за поезия. Останалите участници, естествено, останаха в забвение и никой не чу творбите им, за да не може да ги сравни с тези на спечелилите. Защото разликата е огромна като Гранд Каньон и би погълнала всички наградени, не оставяйки и помен от тях.
Това бе поредното доказателство, че в България справедлив конкурс няма и няма да има. Но проблемът остава за тези, които вярват, че това е пътят към успеха. Аз никога не съм вярвала в конкурсите и в тяхната сила. А най-малко вярвам в тези, които поставят оценките. Добрата поезия, не се нуждае от оценката на журиращите, тя сама говори за себе си и сама си е мяра. Ако има обективна оценка, то това е оценката на времето и следата, която поезията оставя у читателите. Едва ли някой може да изреди десетките литературни награди на Яворов, Славейков или Далчев (съмнявам се, че изобщо са участвали в конкурси), но веднага ще си спомни и изрецитира: „Две хубави очи. Душата на дете…“, „Ни лъх не дъхва над полени, ни трепва лист по дървесата“ или „Пред мен е книгата разтворена / и денем, и нощя; / все сам, аз не познавам хората, / не зная и света“.
Днес българските поети поставят на челно място в биографията си дълъг списък с награди и участия, и чак в края някое и друго стихотворение, което още не си прочел и вече си забравил. Тях няма кой да цитира, защото пишещите станаха повече от четящите и никой в действителност не се трогва от чуждото произведение – той гледа само своя успех и своите награди. А великото жури – то добре си върши работата, издигайки бездарните, никому непознати „поети“, избрани да бъдат такива, и умело потулва всички стихове на даровити младежи, точно както беше при Тодор Живков.
още за четене

На Никулден WWF разказа за изчезващите господари на Дунав – есетрите
Въпреки забраните за улов, натискът върху последните диви популации на есетри в Европа нараства. В долното течение на река Дунав, на границата между България и Румъния, са се запазили последните в Европа, размножаващи се в естествена среда, популации на диви...

Един родолюбец с добри намерения – дъновистът Иван Багрянов
За шеста поредна година ще се състои фестивалът „Срещи на младото европейско кино“, организиран от сдружение „Арте Урбана Колектив“. От 21-ви до 23-ти юни в зала „Славейков“ на Френския институт в България Специалистите изказват противоречиви мнения за събитията от...

ALI с премиера на видеото на „Don’t Hate Me“
В своя пети сингъл алтернативната рок банда реди сурови истини с перфектно полирани детайли и емоционален мащаб отвъд музиката.

Константин Фотинов – основател на българския периодичен печат
Сега ще разкажем повече за родоначалника на нашия периодичен печат – големия просветител Константин Фотинов. Той е личността, която полага основите на народното ограмотяване с помощта на средства за масова информация.снимка: Исторически музей, СамоковПортрет на...

Аксиния Михайлова за наградата „Макс Жакоб“
Съвсем наскоро поетесата Аксиния Михайлова получи престижната френска награда „Макс Жакоб“ с книгата си „Целувката на времето“. Това е втора награда от Франция, след наградата „Гийом Аполинер“ през 2014 г., и втора книга, писана директно на френски език. Новината е...

Опакованата Триумфална Арка – мечтата на Кристо
Едно от местата, за което бленувах беше Франция и дори през тези трудни за пътуване времена имах късмета да посетя Париж през октомври.

„Панелките“ – завръщане през призмата на модата
Израснах през последното десетилетие на комунизма в Източна Европа. Животът ми трябваше да бъде предопределен фотограф: Тина Бояджиева Израснах през последното десетилетие на комунизма в Източна Европа. Животът ми трябваше да бъде предопределен, защото политическата...

Съветите на Страхил: Защо авокадото е толкова полезно?
Може да се каже, че авокадото е уникален вид плод. Може да се каже, че авокадото е уникален вид плод. Повечето плодове са богати основно на въглехидрати, докато авокадото съдържа голямо количество полезни мазнини. Благодарение на своята висока хранителна стойност,...
къде и кога да отидем
предстоящи събития