В началото на миналата година излезе първият по-обемен (и в същото време издържан) поетически опит, първата книга на Христо Мухтанов. Озаглавена „Опити за еволюция“ и публикувана от изд. „Scribens/АРС“, тя събира в себе си три цикъла, трите гласа на поета (не по Елиът), три стадия на израстване. Поставени извън посочените дялове, две миниатюри обрамчват процеса: от откритото до уязвяване начало – „не мога“ да вникна в същността, да разчета знаците; до заключителното – „да знам“, че предходното е било. Накрая на пътуването усещам само вятъра. Тук, където би трябвало да са останките, сега, когато се отдръпвам, когато излизам от вглеждането в мен и в пътя, по който съм вървял.

 

Номерирани и неонасловени, циклите играят ролята на етапи от времетраенето на еволюцията и водят плавно към нейния финал. Като части от цялото, стихотворенията от книгата също са без имена. Те не преливат директно едно в друго. Свързани са по логиката на специфично отлагане, напластяване: веднъж изведена, темата остава отворена за дописване, за повторен, но и различен, „опит“. Дописването едновременно обогатява, създава нелинейното вътрешно движение на книгата и набраздява, придава релеф на словото, не възпрепятства привидното усещане за смислова завършеност на отделния поетически текст.

 

„Изстинал съм –
доколко някой би могъл
да направи аутопсия на тялото ми,
да открие онова, потрепващо отдолу –
имам твърде малко притежания,
освен топката скреж
на съзнанието си –
вземи кръгла лъжица
и през плътта загреби:
какъв е вкусът
на това,
което опитваш“

 

Отношенията между произведенията (т.нар. напластяване) маркират и неокончателната природа, непреклонната преходност на самото протичане на събитията. Събитията са поетизирани, сведени до образи, до сравнения и метафори, чрез които да се намери израз, излаз, окончание, да се онагледи представата за стремежа към постигане на лична еволюция.

 

В първия дял „поредицата от тълкувания“ (Фуко) на еволюционното е обърната към индивидуалния пулс на протичане, към непрекъснатото човешко лутане между изникване и увяхване, събиране и разпадане. Навлиза се в неуспешните опити от стотиците изгубени дни, в желанието с думи да се покрият улиците и светът да се създаде наново, да устои, докато ние оставаме „полуизмислени“. Осезаем е уклонът към приспособяване, към запазване, когато тялото, формите, материята се разтварят, разпръскват.

 

„наблизо са фонтаните,
ако съм в струята, ще мога
и аз да се разпръсна
по очила и дрехи,
и ръце:
вървейки
да ме носят
с чантите си“

 

При втората част на книгата ракурсът леко и неусетно се променя. Преходите са по-категорични, по-изявени. Преминава се през разпада на тялото до клетката и молекулата, до малката градивна частица, за да се продължи навътре „по пътищата, вдлъбнати / в мекия камък на паметта“. Както през себе си човек може да „пречупи“ фазите, да осмисли епохите, през които човечеството вече е преминало, така и през частицата може да се погледне към закономерностите, към всеобщите принципи, които не се определят нито от мащаба, нито от величината.

 

„Неизказаните думи се утаяват
по ръбовете на клетките –
токсична материя, която
не може да бъда изхвърлена,
а се наслагва…“

Опитите поемат в различна посока, макар и със същите задачи. Да се разчетат белезите на трайното. Да се намерят опорите, които поддържат устоите. Да се осмислят и границите на личността, невидимите линии, отвъд които тя не може да съществува. Разпиляването е преживяно и преодоляно. Остава и последствията да се подредят. Започват да се търсят начините, способите за разчитане на следите, средствата за възприемане, за общуване с външното.

 

В средата на цикъла, в своеобразния идеен център на книгата се пита: „докога ще бъда двойник / на напуснатата си кожа“? Отговорът е негласен. Той ориентира, като съвместява вечното раздвояване между външно и вътрешно, между настояще и минало, между тялото и неговия обитател. Движението привидно замира, зрението се замъглява, човекът спира, застива пред въпроса: какво е да си последният, „най-последен император“, когато нищо не остава, историята не е цялостна, изпъстрена е с бели полета, с изгубени фрагменти, с отсъствия. Въпреки липсите трябва да се гради, да се сътвори отново живот, път, движение.

Все повече се оглежда средата, обкръжаващото и значенията, които създава, обществената кожа, под която живеем. Постепенно в края на втория и в началото на третия цикъл, със „стига ми толкова самопознание“ засега, се отстъпва място, дава се глас на социални въпроси, колективни дилеми. Те са представени не с тяхното злободневно лице или с намерението техните портрети да открият неотменимото решение на нерешимото, а чрез изплъзването, несъстоятелността на единната перспектива. Така историята на единицата се изправя през историята на стотиците. Изкачваме се по етажите на човешкото съществуване: от „древноримските основи“ до „днешния посткомунизъм“. После пак човекът се прибира в дома на разсъжденията си, в притискащата теснота на затвореното пространство. Осъзнава, че и написаното от него е реалност, която липсва, слово извън настоящето и бавно започва да се пита за следващото, за утрешното.

 

„Ако не оставиш след себе си наследник,
то значи си последният
от своя вид,
което също
е достатъчно голяма отговорност“

 

Поетата отговорност преминава в очакване да пристигне другият. За да се видиш, чакаш изгрева, после чакаш да се роди наследник, да проплаче заместник – нетипичният двойник в бъдеще време. Така последното стихотворение от цикъла затваря кръговете на книгата, пронизва нейната наслоена цялост, като препраща към заглавието – с „опита“ да се направи път за идващото. Насочва и към корицата, към археоптерикса, чиито бели пера лежат под повърхността, под пластовете. Всички предишни видове са вътре, в ядрото на клетката, била тя общество, град, човек, в реда и хаоса, в гънките на състоянията, в мига, в който се усеща, в който мисълта се формира. Като „лек бриз“ идва и осъзнаването. Еволюционните процеси са успокоени. Вековете почиват, подредени като студени земни слоеве, които друг да разкопае, да преживее.

 

Всъщност „Опити за еволюция“ напомня на сграда от поезия, построение, в което всяко стихотворение е отвор към ситуация, място, време, докато по съседство отделните произведения си приличат дотолкова, доколкото се срещат, пресичат, дописват. В поезията на Христо Мухтанов „съжителстват“ афинитет към тематика, към изразителност и метафоричност от редовете на анатомичното, биологичното, научното с творческото (самото писане на стихове), с предметното, социалното, общественото. Тяхното посочване (често и чрез съответните местоимения), езиковата им плът и символизираната им субстанция са само повод за концентрирани аналитични пробиви, в които емоцията е приглушена, извлечена от събитието, в които се поставят философски проблеми. До философското се достига органично, без патос, без плакатни оповестявания и грандиозни, гръмки изводи, тъй като книгата е лирическа археология за вникването под обвивката, за откриването на сетивата, за възходите, паденията, метаморфозите на личността, която овладява, създава, преобразява себе си. Тук са опитите да се развиеш и да разкриеш, но и онова, което те прави човек, историята, която измисляш, но и историята, която е довела до теб, която стои в основата на всичко.

#още

„Гората.БГ“ търси да събере над 100 000 жълъда и кестена Инициативата „Гората.БГ“ си постави за цел събиран...
По склона на живота – За „Утаяване на естеството“ на Венцислав Василев В биографията на Венцислав Василев, роден през 198...
Щастие в смирението! – Запознайте се с Емануил Попдимитров! За големите български поети от първите десетилетия...
Стендал – най-обаятелният прелъстител и измамник сред писателите Преди време, докато трябваше да пиша за любовното ...
Осъдените души в „Тютюн“ на Димитър Димов Димитър Димов е роден през 1909 г. в Ловеч. Една о...

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This