Спомням си, че в часовете по литература в училище най-скучният от изучаваните автори ми бе Атанас Далчев. Когато го четяхме, ставаше дума за някакви прозорци, врати, прахоляк, легла, покривки… В детската ми глава представата за поезия беше друга и изобщо не включваше споменаване на пръснати навред в една къща прашни предмети.
Малко по-късно, когато се занимавах с Далчев по чисто практически съображения, гледах вече на него с други очи. Не само успях да разбера, но най-вече почувствах, че всъщност предметите в неговите стихове са като живи същества, те всички са надарени с душа. Тяхното страдание и обречеността им внушават характерната за този автор меланхолия, изпълваща текстовете му. А понякога все едно се намираме в приказка – „Алиса в страната на чудесата“ или по-добре – „Алиса в огледалния свят“. Защото огледалото / „стъклото“ при Далчев наистина е вълшебно, каквото е и в „Огледалния свят“ на Луис Карол.
„Ето нашето зимно стъкло.
То не е, то не е сякаш същото:
няма вече ни пътя, ни къщите:
само бяла гора от сребро.“ („Прозорец“)
Пътят и къщите – ориентирите за „нашия свят“, света на материята – напускат стиховете, за да отстъпят мястото на „бяла гора от сребро“ в „другия“, приказния свят. Защо Атанас Далчев се е заел да ни разкрива фантастични светове отвъд реалността – някакъв своеобразен символизъм ли е това от негова страна?
Нека да потърсим отговорите на първо време в Далчевата биография. Истина е, че при някои писането на поезия е просто един специфичен израз на интелектуална безотговорност. Това ще рече, че тези хора, водени от поетическото „чувство“ в гърдите си, се решават да пишат нещо, което смело наричат „стихове“ или „поезия“, но за което съвсем не са готови. Разбира се, не бива прекалено сурово да бъдат осъждани за действията си. Много от нас като млади правят собствени стихотворни опити, но истината е, че твърде малко успяват в това дело. А пък само шепа могат да се похвалят със забележителен успех.
Далчев е, трябва да се заяви категорично, от шепата български поети, пожънали най-голям успех. При него интересен е нетрадиционният път към успеха и творческото безсмъртие. За Далчев писането на поезия е израз на естетическите му разбирания, а не просто следване на „поетическото чувство“. Значи, той изключително много чете, учи, разбира, мисли, дискутира, търси собствен език, оригинални изразни средства, подготвя се и чак тогава сяда да пише. Това значи, че за Атанас Далчев поезията е израз на естетическите търсения на един отявлен представител на българската интелигенция.
Далчев се занимава с поезия така, както ученият се занимава с наука – той все едно пише някакви важни научни съчинения, където избистря своя концепция за живота и света, разгърната после на белия лист. Всеки читател на А. Далчев трябва да знае, че има пред себе си един дълбок ум и могъщ интелект. За мен по отношение на интелектуалната подготовка и научните познания, сред българските поети, на Атанас Далчев може да съперничи единствено Валери Петров.
Атанас Далчев е роден в Солун през 1904 г. в семейство на македонски българи, което се изселва в София в 1914 г. През 1921 г. се записва в Софийския университет, специалност философия. През 1927 г. прекарва няколко месеца при брат си Любомир Далчев в Рим, където слуша лекции по история на изкуството. През следващите 2 години следва в Париж, дипломирайки се като учител по френски език. Атанас Далчев владее свободно няколко чужда езика – руски, френски, италиански, немски и испански, и то на ниво, позволяващо му да извършва преводи на художествена литература (Монтен, Гьоте, Паскал, Хьолдерлин, Стендал и др.)
Искам да споделя нещо важно, което лично на мен ми прави най-дълбоко впечатление у Далчев. Този толкова интелигентен човек, този ерудит, когото въпросите на естетиката истински вълнуват, накрая изглежда напълно неподготвен да обясни собственото си литературно наследство. Посветил години от живота си да отрича символизма с неговите метафизични тежнения, а, оказва се, оставил след себе си точно символистични внушения, но от различен порядък.
Какво е символът? „Предмет, образ или действие, което служи като условен знак за някакво отвлечено понятие, за някаква идея. Художествена образност, при която абстрактна идея се изобразява условно чрез конкретен образ.“
Именно такава символна натовареност имат предметите у стиховете на Далчев. В този смисъл острата критика, която той отправя към символизма, е напълно неоправдана. Далчев на думи напълно отрича символистичната поетика – изказва се против нейния формализъм, липсата на смисъл и откъсването от действителността, характерна за такива стихове. За Далчев символизмът е една мъртва поезия. На него той противопоставя своя предметизъм (прозорците, стъклата, вратите, леглата и пр.), с нагласата, че неговите предмети ще са истинския израз на действителността, докато у символизма такъв израз напълно отсъства.
Всъщност, оказва се, тези негови предмети не са търсения израз на действителността, не дават указания за нея, а са само нейна форма. Новаторска у Далчев, разбира се, е естетиката на предметното. В случая много адекватна се явява критиката на Владимир Василев за заблудите на Далчев по отношение на символизма:
„Горкият, той не е могъл да разбере, че не в назоваването на нещата е тяхната същност, а в нещо друго.“ И тъй като не го е същински осъзнал, това създава подобие на символизма, но със свои, различни изразни средства.
Защото дали ще назовеш нещо „разблудна царкиня“ (Дебелянов), или стая, в която „има миризма на вехто / и прах по всичките неща“, където „вехне есенното слънце / върху килимите на пода.“ (Далчев) – то и в двата случая може символно да се има предвид човешката душа и нейните особености.
Тази разлика между естета Далчев и поета Далчев е забележителна. Тя доказва, че истинското изкуство се простира отвъд рамките на рационалността (на премисленото) и намеренията. Че е възможно да „разбираш“ от чуждото високо изкуство, но когато сам твориш такова – много вероятно да ти липсва адекватната самооценка. Защото поетическият дар не зависи от носителя си, а е спуснат „отгоре“. Далчев е пример, че поезията съществува въпреки личността на носителя си, а не заради нея.
