Петър Чухов е съвременен български автор на поезия и проза. Днес ще обърнем внимание върху поетичното му творчество, тъй като с него той си спечелва славата на един от водещите български поети на нашето време. Петър Чухов е талантлив и провокативен, стиховете му са ни близки, защото изразяват проблемите, с които модерната личност трябва да се справя.

 

Първата му книга „Градината на слабата реалност“ излиза през 1995 година и печели наградата за дебют на конкурса „Южна пролет“. Следват стихосбирките „Руни“(1998 г.), „Мулето на Педро“ (1999 г. – книга на годината на сп. „Егоист“), „Провинции“ (2000 г.), „Малки дни“ (2002 г. – Национална награда за поезия „Иван Николов“), „По-скоро никога“ (2004 г.), „Три“ (2010 г.), „Когато се завръщат еднорозите“ (2011 г.), на двуезичната (на български и английски) книга с хайку и сенрю „Безопасни игли“ (2008 г.; 2010 г.). През 2003 година излиза романът му „Снежни човеци“, който печели специална награда от конкурса за нов български роман. Автор е и на детската книга „Игри без играчки“ (2012 г.).

 

В така богатото му и разностранно творчество специално място има поезията, чрез която се изразява неподправеният и светкавично разпознаваемият му талант. За разлика от повечето постмодерни автори, които играят с думите, залагайки смисъла в красотата на изричането, Чухов предпочита дълбочината на концепцията. Поезията за него е не просто себереализация, израз на творческото Аз, а предопределеност, начин на живеене:

 

„GAME OVER“

С пресипнал
от шепнене глас
моята муза ми казва
да спра
с игрите на думи

слушам я
и си мисля
толкова трудно ли е
да призная
че от самото начало
не аз си играя с думите
а те
с мен

#литература

#бюлетин

Без да е екзистенциалистка, поезията му тематизира живота, смъртта и смисъла на съществуването, профанно-битовото и възвишеното, спасяващата и невъзможната любов. Стихотворенията му условно могат да се разделят на два типа: концептуализиращи, мислещи върху някакъв проблем и такива, които изразяват моментно настроение, чрез дълбока метафора.

 

От втория тип са хайку творбите от „Безопасни игли“. Обикновено тези настроения са оксиморонни: копнеж и примирение: („пролетна вечер / монахинята слага / още захар в чая си“), примирение и надежда: („зимна сутрин / погребалният агент отпива / черно кафе“), самота и уют: („лъжицата й / в кофичката с мляко / зимна сутрин“).

снимка: ©Momchil Mihaylov Studio

Друга част от хайку творбите са по-категорични, а с това и значително по-песимистични в изказа и посланията си. Отегчението (погнусата) от ежедневно битовото, което поражда усещането за безсмислие: „почивен ден / не работи / дори светофарът“. Самотата и невъзможната споделеност на човека в света: „новогодишна нощ / потъва в празничния шум / лай на бездомно куче“). Но в тези творби също така присъства вярата: („великденска нощ / прибирам се вкъщи / с нейното пламъче“) и надеждата: („облачен ден / момиче на ъгъла / подарява слънчогледи“).

 

В поезията си Чухов залага неутешителната идея, че човешкото съществуване е случайно, а живеенето е мъчително и лишено от смисъл. Това послание е предадено с метафората на събуждането в творбата „Гравитация“:

 

Сутрин
лимфните възли са едри,
синусите – изтръпнали,
бронхите – изранени.

 

Разбираш го твърде късно –
когато си се изтърсил
от люлката на безсмъртието
върху смачкания чаршаф.

 

Лирическият Аз на Чухов мисли човека като случайност и незначителност в света:

 

„Можеш“

 

можеш да се появяваш
можеш да изчезваш
но винаги имай предвид
че не си слънцето

 

Тази философия на живеенето изглежда е породена от прозрението, че пред смъртта всичко радостно и удоволствено в живота се обезсмисля. В стихотворението „Есен“, чрез метафората на есента откриваме заложена тази идея:

 

Подритвам
празна бутилка
настъпвам
пожълтял фас
и си мисля – от лятото са останали
само клишета

 

В поезията на Петър Чухов лятото и зимата смислово реферират живота и смъртта, но и двете метафори са натоварени с отрицателни конотации. Животът е обезсмислен от смъртта, белязан от баналното и профанното, а смъртта не дарява обещание за вечност.

 

I
Средновековието
е заключено
с ръждив и не много надежден
катинар

 

вътре паяци
с еретично усърдие
разпъват мрежи –
капани за сънища –
и търпеливо чакат
да свършат
постите.

 

II

 

Котката дойде
пред вратата на храма
по чийто покрив
растеше трева

 

не влезе вътре
протегна се
прозина се
и налапа една
муха.
(„Черква“).

 

Другата голяма тема в поезията на Чухов е тази за любовта. В стихотворенията му образът на любовта е съдържащия надеждата и даряващия смисъл. Любовта е вечната цел, постижимата цялост на човека:

 

„Анонимна пролет“

 

Тя тичала е
в цъфналата ръж
и роклята й
цялата е в рани
но пък сърцето й
е още цяло –
като ваза
която ще му подари
за именния ден
стига само да узнае
как се казва.

 

Тя единствена може да сбъдне копнежа по споделеност на човека. Обичайки, лирическия Аз на Чухов търси пълнотата и дълбочината на изживяването, абсолютното себеотдаване:

 

Сънувах
лявата ти ръка
толкова истинска
че си помислих
не може и дясната
да не е наблизо

 

за да я видя
а после и цялото
тяло
душата
и мислите ти
трябва само
да извикам в тъмното
светлина
повече светлина

 

Недей
прошепна ми Мефистофел
това са твоите
предсмъртни думи.

 

В творбите на любовна тематика поетът тематизира и противоположността на тази идея. Непълното отдаване, предпазливостта на Аз-а прави невъзможно любовното случване:

 

Тя си върши нещо свое
сериозна и вглъбена
му изневерява с Х
и си мисли как той
през това време стои зад кантара
в полутъмния магазин
както винаги верен на принципа
доверие всекиму
вересия никому.

 

Петър Чухов е ярък талант на българския литературен небосклон. Поезията му ни отваря вратите на един свят, в който човекът осмисля себе си, изправен срещу наранените чувства и страховете си.

още за четене

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This