снимка: Metropolitan Opera
Замисляли ли сте се някога, гледайки блестящ оперен спектакъл, развълнувани до сълзи от гениалната музика, изпълнена по феноменален начин от големи певци, как се е стигнало до един или друг оперен шедьовър?
Откакто е създаден театърът и неговата голяма сестра – операта, имаща предимството да обедини всички изкуства в едно, публиката чувства и преживява с душата си, случващото се на сцената, понесена на вълната на музиката. Дори и сега – във времето на електронните технологии, когато можем да гледаме всеки оперен спектакъл, който е бил заснет – в интернет, на диск, на видеокасета и т.н., силата на живото изкуство и на сцената не може да бъде заместена, дори и с най-съвършените образци на звукозаписа и видеозаписа.
Къде се крие това величие, което ни кара да плачем с героите на сцената, да бъдем щастливи с тяхната победа и любов, а когато душите им се понесат към небето, да ги придружаваме мислено?
Писано е много за това, как музиката пречиства духа и как го възвисява. Всъщност, тя е плод на велики театрално-поетични произведения, развълнували композитора и либретиста толкова силно, че да вградят себе си в бъдещия оперен шедьовър. Защото много от тях са вдъхновени от гениални литературни произведения. Да погледнем големите заглавия, присъстващи вече век и половина на сцените на световните театри и във всички звукозаписни къщи, с все нови и нови изпълнители и диригенти. Шекспир – най-великият и единствен драматург с главно „Д“ в историята на театъра, със своите пиеси присъства удивително в оперното творчество: „Ромео и Жулиета“ – на Гуно, „Макбет“, „Отело“, „Фалстаф“ („Веселите уиндзорки“) и голямата енигма „Крал Лир“ (чиято партитура изчезва мистериозно) – на Верди, Фридрих Шилер с: „Жана Д’арк“, „Разбойници“, „Луиза Милер“ („Коварство и любов“), „Силата на съдбата“, „Дон Карлос“. Виктор Юго: „Ернани“, „Риголето“ („Кралят се забавлява“). Байрон: „Двамата Фоскари“, „Корсарят“. „Тоска“ – на Пучини, по драмата на Викториен Сарду, „Трубадур“ на Джузепе Верди – Антонио Гутиерес, „Симено Боканегра“ – отново Верди, отново Гутиерес. Някои от оперите са имали нещастна съдба – да не носят оригиналните си заглавия дълго време, поради авторското право на поета и драматурга, не позволяващо написване на опера и нейното представяне със същото заглавие.
И ето един изблик на величие и комплимент на автор към автор. „Риголето“ цели 6 години не е поставяна във Франция, а и носи името „Риголето“, вместо „Кралят се забавлява“, поради споменатите причини, а и намесата на цензурата. Юго гледа с интерес спектакъл на „Риголето“ и възкликва: „О, ако можех да накарам четирима от моите герои да говорят едновременно на публиката, без да си пречат и да бъдат разбрани, щях да бъда велик!“ Друг шедьовър, от който тръгва не само истинското величие на Вердиевите опери, а и на хоровата музика, е „Набуко“ („Навуходоносор“). Либретото е на Темистокле Солера в стихове, по френската едноименна драма от Огюст Буржоа и Франсис Корню. За основа на тази „вечна“ опера е взет истински библейски сюжет. А ето и случката накратко.
След смъртта на жена си и детето си, Верди решава да се самоубие, но един съдбовен момент му попречва. До него спира каретата на собственика на „Ла Скала“ – Мерели и примадоната Джузепина Стрепони. Виждайки психологическото състояние на Верди, Мерели му предлага да напише опера по стиховете на „Набуко“. Верди приема с неудоволствие, решил да откаже на другия ден, но този епизод го спасява от самоубийство. Прибирайки се в бедната стая, в която живее, той хвърля ядосан ръкописа на масата. А един лист полита във въздуха, осветен от призрачен лунен лъч. Верди го взема несъзнателно и прочита: „лети мисъл, на златни криле – плачът на отвлечените евреи край реките на Вавилон“. Поезията го разтърсва по такъв начин, че той забравя на мига мислите за смъртта. Троши два стола, запалва камината и на нейната светлина до утрото прочита либретото три пъти. В резултат, само за 28 дни „Набуко“ става факт.
Към операта има и още един приятен, неизвестен епизод. На генералната репетиция в „Ла Скала“ присъства и тъста на Верди – татко Бареци. Човекът, който Верди е обичал най-много през живота си, след дъщеря му Маргарита. Бареци – също голям музикант, му казва: „Какво е това? Твоята опера е гениална, а няма увертюра, само някакво въведение. Сядай и за два часа да си написал увертюрата! Ти пишеш ноти по-бързо, отколкото мислиш.“ Верди сяда и след два часа звездният шедьовър – увертюрата на „Набуко“ е готова. На премиерата са бисирани почти всички номера в операта, а Верди е повикан 34 пъти на сцената от публиката. На следващия ден цяло Милано, а след него и Италия е Верди, а всички латерни (тогавашните магнетофони) свирят от сутрин до вечер „Набуко“.
Само поезията единствено може да предложи на един автор, край всичко друго – и багра, любимата дума на Верди, който твърдял, че няма театрално произведение, което да не е гледал, а и излязла стихосбирка, която да не е прочел. И когато, вече велик композитор, от цял свят са го бомбардирали пиеси, либрета, стихосбирки, с молба да напише опера, той винаги е търсел „багра“. Единственият по рода си шедьовър – „Аида“ става факт, благодарение на баграта, която притежава – написана като сценарий от археолога Огюст Мариет (откривателят на тайните на пирамидите), либретото в проза на Камий Дюлокл и либретото в стихове на Антонио Гисланцони.
Някой би казал: защо в днешно време нямаме тези шедьоври? Дали отговорът не е в поетите, които не успяват да развълнуват композиторите със своите произведения, за да създадат и върнат на оперната сцена великите мигове на изкуството, наречено опера?
Като че ли, поетичните величия напуснаха оперната сцена. За дълго, завинаги или… Ако изкуството не се прави, заради самото изкуство, а за пари и слава, велики творби не може да има. Изкуството не обича парите. А днес като че ли никой не пише и ред, без да мисли, какво ще му донесе той. Фантазията, романтиката, душевните копнежи и странствания, мечтите не трябва да отстъпват място на грубата материалистична действителност. Когато човек твори, не мисли за храна, вода и богатства. В противен случай, той не твори, а просто работи.
Отново ярко написана статия. И още по-блестящ завършек: “Когато човек твори, не мисли за храна, вода и богатства. В противен случай, той не твори, а просто работи.”