„Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“
В историята на България със златни букви са изписани имената на най-големите войводи, храбри предводители на чети и смутители на реда в Османската империя. Въпреки декларираното национално преклонение, отношението ни към тези хора не е еднозначно. И някога, и днес, продължаваме да обсъждаме целесъобразността от самопожертвувателните им действия. Да умреш в името на светъл идеал, без да търсиш никаква отплата – за еснафското съзнание това значи скандал. Въпреки че всички от деца учим: „Тоз, който падне, в бой за свобода, той не умира…“ Вярваме ли наистина в тези красиви думи?
Нашите най-прочути войводи, чиито имена и подвизи стават известни благодарение на вестниците дори в чужбина, са неколцина. Първият е Филип Тотю. Него турците за първи път наричат „комита“, а хората му – „комитаджии“. Започва да се прави разлика между „хайдути“ (разбойници) и „комити“ (борци за свобода). Както свидетелства Захари Стоянов, в народното съзнание именно Филип Тотю символизира началото на откритата въоръжена борба и на организираните четнически действия на българска територия. Във всяко българско село и паланка се говори за „змейските криле“ на Тотю, с чиято помощ той се измъква от засади и турски потери.
Върхът в четническите действия е достигнат при похода на Христо Ботев към Околчица и от „Хвърковатата чета“ на Георги Бенковски, по време на Априлското въстание. А между първата паметна битка на Тотю край Върбовка (май 1867 г.) и героичната смърт на Ботев и Бенковски (1876 г.) личи един чутовен подвиг. Нека кажем няколко думи и за него, за да добият повече известност част от героите ни, участвали в него и пожертвали се в името на свободата на България.
В първите дни на месец юли 1868 г. на българска територия от Румъния навлизат четниците на прочутите войводи Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Тези стотина души идват в България с ясното съзнание, че ще загинат в бой с многократно превъзхождащ ги противник. Както сам споделя пламенният Стефан Караджа: „Ние отиваме да измреме за свободата на отечеството си България и нищо повече. Който желае, нека ни последва, а който не – ние няма да му се сърдиме.“ А Хаджи Димитър твърди: „Нашата цел не е да превземаме Търново или Цариград, но да умреме за свободата на народа си, да турим основа на бъдещето!“ Турците са стъписани от вестта за навлезли от Влашко въоръжени мъже. Кои са и какви са, руснаци или разбойници? Скоро истината излиза наяве. „Ние не сме ни московци, ни хайдути, но българи, тръгнали по гората за мила бащиния и свята свобода.“ (Хаджи Димитър)
Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа
Захари Стоянов разказва следната история, на която става свидетел в Ески Джумая (Търговище) през 1876 г. До местния турски управник идват с молба няколко търговци от Южна България. Управникът пита всеки от българите от къде е родом. Когато чува, че единият е от Сливен, яростно му кресва: „От Сливен, а? От Хаджи Димитрова град? Да не си негов брат бе, душман гяур? Вие и вашият град сте първите, които измислихте комитаджилъка.“ Навред из кафенетата турците се вайкат, че този Хаджи Димитър и хората му „развалиха народеца ни.“ „Хаджи Димитър и Стефан Караджа станаха пътеводна звезда за всичко младо, честно и неокаляно, което пъплеше по Балканския полуостров, което ламтеше за човешка свобода и независим живот. Имената на тия двама войводи, техните сражения се шепнеха на всяко патриотическо ухо с евангелско благоговение.“ (Захари Стоянов).
Делото на Хаджи Димитър е достойно продължено от неговия племенник Кръстьо Асенов, загинал за свободата на Македония. „Кръстю Асенов от Сливен, човекът – хала, разнасяше из македонските села и планини наследеното от вуйча си Хаджи Димитра могъщество на духа.“ (Христо Силянов)
Народът отказва да повярва, че Хаджи Димитър и хората му са загинали. Тръгват легенди, че те са живи и се укриват някъде из Балкана. Мълвата се подхранва допълнително от Ботевото стихотворение „Хаджи Димитър“: „Жив е той, жив е, там на Балкана…“ И наистина, „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“. Хаджи Димитър и Стефан Караджа са безспорното потвърждение.
Сражение на четата при Карапанова курия
В обединените чети на войводите Хаджи Димитър от Сливен и Стефан Караджа от Исакча (родом от с. Ичме, Ямболско) се включват малко над 120 души. Случайни хора няма. Четниците притежават отлични военни умения, получени от „чиракуване“ при Панайот Хитов, Филип Тотю и Таню войвода. Голям дял имат и участниците от вече разтурената Втора българска легия в Белград (1867 – 1868 г.), където са рамо до рамо с Апостола на свободата Васил Левски.
Каква е практическата цел на похода от Румъния към България? Караджата споделя, че се стремят да съберат под знамената 4000 – 5000 души. Хората да бъдат разделени на четири отряда, ръководени съответно от Филип Тотю, Панайот Хитов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Четирите отряда следва отново да се обединят при Стара планина, в местността Агликина поляна. Тази идея обаче пропада. В крайна сметка в България навлизат единствено ръководените от Хаджи Димитър и Стефан Караджа около 120 души.
Преди тръгване четата полага клетва за вярност към Отечеството. Хаджи Димитър се обръща към хората си: „Редът и светостта на нашето дело изискват, щото ние да се закълнем в бога и в името на своето отечество, че вярно и честно ще си изпълним длъжността като синове на България. Затова, братя, аз ви приканвам да си обърнете пушките надолу към земята и с чисто сърце и християнска любов да се закълнете, че ще бъдете верни на отечеството си!“ По пътя си към Стара планина четата минава през сражения с редовна армия и башибозук. В една от битките е пленен и отведен в затвора в Русе тежко раненият Стефан Караджа. Скоро Караджата издъхва от раните си в затвора. Малкото останали смели българи са окончателно разбити от турците при Бузлуджа, където най-вероятно пада убит и Хаджи Димитър. В общо петте си сражения стотината българи ангажират усилията на няколко хиляди озверели противници. Накрая неустрашимият Хаджи Димитър и неговият роден град Сливен се превръщат в символ на „комитаджийството“ (борбата за свобода).
