Наскоро прочетох разсъжденията, че през XIX век сме смятали Русия за Запад, т.е. за източник на прогрес и модерна култура. И този „руски“ Запад е противостоял на упадъчната „ориенталщина“, която е царяла в Османската империя. Затова за освобождението си толкова сме се надявали на Русия, защото руският дух в същността си бил европейски дух, който щял да ни изведе от Ориента и да ни въведе в цивилизована Европа. Смятам, че в сферата на духовното, руската култура и европейската са съмишленици, а не врагове. Модерното в Европа е модерно и в Русия. Пред творците няма поставени културни бариери.
Ето, да вземем например нашата художествена литература от първите ѝ години. Кой е най-самобитният и най-чужд на родната традиция, следосвобожденски български писател? Името му е Георги Порфириевич Стаматов – бесарабски българин, откърмен с руския език. Той така и не свиква с българското и родното, с нашите литературно школи, течения и направления. Пише като чужденец – но едновременно и като руснак, и като французин. В творчеството си се стреми да улови най-хубавото от модните тенденции и в Русия, и в Европа. Оставайки завинаги българин, този писател смело може да бъде наречен един от най-оригиналните творци на времето си. Той е ненадминатият майстор на късия градски разказ в следосвобожденската ни литература.
Георги П. Стаматов е първият и единствен за времето си български писател, чиито сюжети ни отвеждат в големия град и ни запознават с живота там. У него липсват българското село и китните възрожденски градчета. В този смисъл Стаматов е първият творец от „градски тип“. Нееднократно е изказано съжалението, че един така популярен след Освобождението наш писател ще е толкова слабо познат днес. Една от причините: Стаматов не се преподава на децата в училище днес, няма го в учебната програма, а разказите му не се обсъждат сред широкия кръг читатели. Това го прави достъпен и известен главно за специалистите. Стаматов е най-големият сред неизучаваните автори. Сякаш се сбъдва пророчеството на д-р Кръстев, че писател с такава голяма сатирична сила като Стаматов го чака сигурна забрава.
Опитите за „заличаване“ на Стаматов не са малко. Един от най-изявените опити е на критика Йордан Бадев. В „Градът и селото у българския писател“ Бадев пише, (забележете!):
„Не можем да кажем, че българският разказ следи с достойно внимание големите стъпки в живота на българската столица. Най-любопитно е, че имаме млади писатели, които с десетки години живеят в София и все пак окото им е към селския мегдан, към сукмана и потурите, към жетвата и седенките. Градът, столицата с всичката многоликост на живота в нея не задържа погледа им, и, разбира се, не се и мярва в творбата им.“ – И такива силни думи, при условие че Стаматов вече е публикувал разказите си „Вирянов“ и „Малкият Содом“! В тях София пулсира с цялото си несъвършенство.
Няколко щрихи и от творческия портрет. Георги П. Стаматов е роден на 25-ти май 1869 г. в Тираспол, Херсонска губерния. Живее в рускоезична среда, затова се научава да чете и пише първо на руски. „Пръв път видях българчета – съученици в Николаев, в Южнославянския пансион. Заедно следвахме в гимназията и с тях учех българския език.
Весело се живееше там – при всичката строга дисциплина на директора Федор Николаевич Минков и руските надзиратели. (…) Няма да излъжа – писахме и стихове.“ (Г. П. Стаматов). Баща му Порфирий Стаматов постъпва на служба в касационния съд в България през 1880 г., а две години по-късно, през 1882 г. у нас идва и синът. Бащата избира къде да продължи обучението му.
„Не зная какви боеви способности подозираше баща ми в мене – но ме даде във Военното училище.
В 1888 година ме произведоха офицер. Подпоручик – в Трети артилерийски полк – в Пловдив.
Никога не съм си въобразявал тъй много. Смятах се по-старши от министъра на народната просвета.“ (Г. П. Стаматов)
Оказва, че военната дисциплина и казармения живот не са по вкуса на впечатлителния едва деветнадесетгодишен младеж. Литературата е негова детска страст, започнала с първите стихотворни опити в Южнославянския пансион. През 1890 г. той се решава да напусне армията. Желанието му е да се издържа само от писане: простимо на такава възраст намерение. Заедно с един другар от Военното училище, поручик Георги Стойнов, започват да издават в Сливен месечното литературно списание „Разсъмване“. Писателят след време си спомня с носталгия за младежкото вдъхновение:
„Какво рицарство в онези времена да даваш заплатата си за печат!
Бяхме на седмото небе.
Баща ми, отчаян от военните ми успехи, не възлагаше големи надежди на перото ми.
Послушах го и четвъртата книжка на „Разсъмване“ не излезе.
Свърших правото и съдийствах.“
Следва право в София, а по-късно (1895 – 1900 г.) и в Женева, Швейцария. „Съдийстването“, което е негова професия (съдия е в Кюстендил, Трън и София), продължава до 1928 г. От тази година насетне, до смъртта си през 1942 г. Стаматов се занимава изключително с писане. Живее в голяма къща в София. Столицата ни е основното място, в което се развива действието на почти всички разкази. Дебютира за голямата литература с разказа „Вестовой Димо“ (1899 г.)
В личния си живот Георги Стаматов е много нещастен и самотен човек. На младини твърде обича шумните веселби и дамската компания. В един момент го спохожда голямата любов: приказно красивата рускиня Верочка (Вера), с която се венчават през 1900 г. Скоро им се ражда дъщеря – Дося. Верочка обаче е твърде нехайна както към домакинските си задължения, така и към съпруга си. Няколко години след венчавката им започва интимна връзка между нея и семейния приятел Янко Сакъзов. Верочка забременява от любовника си. Стаматов приема случилото се много тежко, защото продължава да обича жена си. Външно обаче запазва спокойствие.
Елисавета Багряна (от приятелско семейство на Стаматови) добре си спомня онези събития:
„Една вечер тръгнаха от дома двамата – Стаматов и Верочка, а той се върна сам. Оставил я там, при другия. На Янко Сакъзов само казал: – Щом се обичате – ето ти я!“
Тази изключителна житейска драма получава подобаващ отпечатък в творчеството на Стаматов. Жените в разказите му са символ на порочността. Стаматов се затваря в себе си. Лекува депресията си с двумесечен престой в Дупница. Следващият удар от съдбата е самоубийството на дъщеря му Дося, двадесетгодишна. До сетния си дъх Стаматов ще пази неин портрет, който ще показва на гостите си вкъщи винаги с думите: „Това е дъщеря ми!“
Няма спор, Стаматов е много странна птица. Имат го за надменен, недостъпен и дори зъл. Това обаче е само привидно. Всъщност е с добра душа. В цялата си кариера като съдия, въпреки натиска, не дава нито една смъртна присъда. Винаги се отзова, когато е помолен да помогне на млад колега писател със съвет или финансово. Въпреки личните драми, Стаматов остава много деен в литературно отношение. Като че ли в разказите „излива“ цялата натрупана болка, това е основният му мотив да пише.
Няколко думи и за поетиката на Стаматов, с които се надявам да привлека бъдещите му читатели. Забелязано е, че разказите си никога не сочат към миналото. Те са свързани единствено с настоящето, актуалното и злободневното. Отсъстват превратни спомени или равносметки, миналото не е интересно – всичко важно се случва днес и сега. Това е възгледът на писателя – модернист, който живее в единственото важно, правилно си смислено време, т.е. днес. Симеон Султанов акцентира върху пълното отсъствие на природата у Стаматовите творби. Както стана дума, Стаматов е изключително градски автор, у него липсват пейзажите. В това отношение той е учител на Светослав Минков, известен по-късно с това, че също така успешно е „прогонил“ природата от произведенията си.
Стилът на писане на Стаматов е уникален за литературата ни от онова време. Наистина, той все едно се стреми запетайките и тиретата да говорят повече от думите. Краткостта на изказа е търсеният краен ефект. Това води до „телеграфичност“: почти всяка мисъл се поставя на нов ред, написана сякаш на пресекулки или със затаен дъх. Владимир Василев като че ли му поставя най-точната оценка на писателя: „майстор на прозаичната епиграма“. Стаматов ще шокира по-нежните души с бруталния си на моменти стил. Той търси да изобличи грозното и порочното у жителите на модерния голям град. Заслужава си да бъде видян като един „несвоевременен“, а затова и толкова оригинален творец. Той се посвещава на повествователния жанр във времена, в които творческата енергия на нацията е съсредоточена към поезията.
