Писателят Владимир Полянов – повелител на ужаса

снимка: bg.wikipedia.org

Израсла съм с творбите на Стивън Кинг. Като дете чаках с трепет появата на всяка негова книга: „То“, „Куджо“, „Гробище за домашни любимци“, „Томичукалата“… „Хорърите“ на Стивън Кинг бяха сензация сред моето поколение – децата на 90-те години.

В университета с изненада научих, че у нас, много преди Стивън Кинг, български творци създавали свои „произведения на ужаса“. Още през 20-те години на XX в. малка групичка наши писатели се опитват да осъществят литературния си пробив именно по този начин. Тези писатели са наречени „диаболисти“ (от „diable“ – дявол, фр.). Диаболизмът не получава широко разпространение у нас, затова днес е известен главно в средите на специалистите по българска литература. Има някои спорадични опити за популяризацията му, последният от които е издаването на сборник с избрани творби на български диаболисти, озаглавен „Дяволиада“.

Ето какви са били условията за появата на българската диаболистична фантастика през 20-те г. на XX в. В нашата литература след Първата световна война се открива огромно поле пред ужасното, фантастичното и ирационалното. Неочаквано животът придобива трагични оттенъци. С края на войните рухват националните идеали. Нахлува Гео Милев, който гръмогласно пита: „Прекрасно, но що е Отечество?“ Литературата се превръща в отрицание на предвоенното спокойствие, кротко съзерцание и красива тъга. Категорично отрицание на границите и реда, които Отечество и Бог повеляват. Време е за парад на Злото и Страха. Това отново Гео ще предусети, но и ще пожелае: „Ний желаем да видим днес варвари, хулигани, печенеги – с пламък в очите и с железни зъби. Варвари, нова раса.“

Новото, което предстои на българската литература и българските читатели в началото на 20-те г. на XX в., веднага след войните, е естетизация на Грозното и Ужасното. С тази нелека задача се наемат все млади творци, получили образование в чужбина, запознали се със западните модни тенденции и решили да ги пригодят към българска среда – това са българските диаболисти. Сред тези млади и интелигенти българи на видно място стои писателят Владимир Полянов.

Ще кажем повече за него, защото заедно със Светослав Минков, той е родоначалник на българската фантастика и на „хорър“ жанра в нашата литературна традиция. Колкото и да са далеч като качества Владимир Полянов и компания от „светилата“ Стивън Кинг, Едгар Алън По или Дийн Кунц – все пак всички те творят в един и същ литературен жанр. Затова е добре почитателите на „хоръри“ у нас да прочетат и нещо, създадено на родна почва и да се поинтересуват от българските „повелители на ужаса“.

Писателят Владимир Полянов е роден в Русе на 6-ти май 1899 г. Интересно е, че получава две имена – Георги-Владимир. Георги го наричат, защото е роден на Гергьовден, но пък кръстникът му настоява да се казва Владимир, така че за известно време бъдещият писател носи и двете имена. През 1905 г. семейството му се премества от Русе в София. След Балканската война баща му и майка му се разделят, а през 1918 г. бащата умира.

По време на Първата световна война бъдещият писател е във Военното училище. Там се среща с Христо Смирненски, който е юнкер от пехотата. Владимир Полянов дебютира в списание „Сила“ през 1918 г., докато е още във Военното училище. Подписва се отначало с „Г. Полянов“, после и като „Владимир Г. Полянов“. Следва два семестъра философия в София, след това, през 1920 г., заминава да учи в Грац, Австрия. Преди това пише няколко разказа. Върховната му изява в първите творчески години е участието му в сборника „Водолей“, излязъл по повод Вазовия юбилей.

Владимир Полянов следва в България, Австрия, Германия и Полша в най-разностранни области: медицина, филология, философия, театрално изкуство и дипломация. По този повод той казва: „Отвсякъде съм взел по малко, но всичко това е неорганизирано и стихийно.“

По отношение на диаболичните си разкази В. Полянов споделя: „Лично аз съм от поколението, което преживя войни, погроми, нищета, глад, разочарования за напразно дадените жертви. Поколение, което закипя в гняв и жажда за възмездие срещу виновниците за големите злини и от огъня за преобразования, за преминаване от един свят към друг. Колкото до диаболизма, аз не мога да кажа конкретно кое ме е насочило към него.“

Полянов счита своите разкази за чисто психологически, свързани с негови лични преживявания, чувства и настроения. Това наистина е така – психологията е водеща при изясняване на образите, обаче обединяващ е фантастичния елемент. Например, едно безплътно същество идва и отвежда умиращия главен герой в отвъдното (разказа „Смърт“), главният герой за кратко заживява чужд живот – на нарисувания на картината в квартирата му престъпник (разказа „Ерих Райтерер“) и т.н.

У Владимир Полянов има нещо изключително, което го прави писател от висока класа и на което като че ли критиката все още не е обърнала достатъчно внимание. След като преустановява писане на диаболична фантастика, той се насочва към реалистични произведения. Най-успешното му такова е романът „Слънцето угаснало“. И в полето на реализма В. Полянов си остава писател, изобразяващ ужасното в живота ни – той е все същият „повелител на ужаса“. „Угасналото слънце“ е метафора на рухналите надежди на българина за по-добър живот след войните и Деветоюнския преврат (9-ти юни 1923 г.).

В романа присъстват следните тъжни констатации.

„В тая страна не е позволено на честните да живеят.“

„В тая страна всички хора са луди и слепи, които се хвърлят в тъмнината и взаимно се изтребват. От никъде не прониква слънчев лъч. В тая страна не грее слънце. Слънцето е угаснало! Аз съществувам вече тридесет години. Откакто се помня, не зная спокоен ден. Само войни, преврати, пак войни, побоища, революции, бесилки. Тъмно е в тая страна. Кажи, къде по света е така! Да, в Мексико, в Албания. Но аз се отказвам да живея в такава страна. Животът е така хубав, а какво правим ние по време на най-големия разцвет на културата? Не, аз заминавам.“

„Господи, наистина твоето слънце е угаснало над тая страна!“

„В тая страна нямаше нито един слънчев ден. В политиката споровете се решаваха с убийства. В борбите за нещо по-хубаво загиваха най-светлите личности и над техните трупове израстваха чудовища. Талантите се прогонваха извън страната или ги душеше злоба. В тая страна най-хубавото цвете беше бодилът, а наградата за най-добродетелните стремежи — венец от него. Подлеците се уважаваха и уреждаха живота си, а честните умираха от нищета.“

Писателят Владимир Полянов заслужава мястото на „повелител на ужаса“ в българската литература. Той третира темата за ужасното в живота ни не само посредством диаболистичните си творби, но и по-късно, по страниците на реалистичните си романи. В диаболизма внушенията се основават на фантастични елементи, докато в „Слънцето угаснало“ – на кошмарната следвоенна действителност в България. Остава да се надяваме неговите творби да станат достояние на по-широк кръг родни читатели.

къде и кога да отидем

предстоящи събития