Броени са изследователите, които анализирайки Петко-Тодоровата драма „Зидари“, подхождат към творбата, като правят опити да реконструират нейната биография. Реконструкциите се базират на факти от различно естество – посочват се преди всичко публикуваните в периода 1902 – 1910 г. варианти на драматургичното произведение. Историята на „Зидари“ свидетелства за извършването на множество нееднотипни (текстологични, смислови, композиционни и пр.) промени, а в по-общ план – за многостранните процеси, свързани с търсенията, нагласите и творческата дейност на автора.
Биографията на пиесата съдържа податки и за „препрочитането“ на идилиите на П. Ю. Тодоров – на идилиите, в които присъстват мотиви, теми, сюжетни линии, проблеми, частично засегнати или по-цялостно разгърнати в драматургичния текст. Пръв Пенчо Славейков в статията си „Блянове на модерен поет“ анализира „Зидари“ успоредно с „Над черкова“ и „Райския ключар“, като скрито вплита и моменти от други идилии.
За да се обърне внимание на темите, проблемите, към които писателят многократно се връща, в които се оглежда специфична страна от портрета на неговото творчество, трябва да се проследи ходът на темпоралните пресичания между замислянето, написването и последвалите редакции (датирани или недатирани) на идилиите и драмата; взаимовръзките между художествените и нехудожествените му текстове; отношението му към фолклора, към съвременните нему философски концепции, литературни гледища; но и редица други, подлежащи или неподлежащи на проследяване, фактори: напр. оформянето на авторски стил, подбор на хрумвания, заченати идеи, които изкристализират, намират своя творчески израз; не по-маловажни са менторската фигура на д-р Кръстев, редакторските му функции, модернистичните естетически разбирания на участниците в кръга „Мисъл“, получили или неполучили текстови отгласи в написаното от разглеждания автор, поместените и непоместените по страниците на едноименното списание материали и т.н., и т.н.
А П. Ю. Тодоров работи непрекъснато над своите произведения. Типичен пример – драмата „Зидари“.
В писмо от 21 април, 1899 г., П. Ю. Тодоров пише от Берн на Иван Кирилов: „(…) Понастоящем аз се занимавам с икономия и философия, като разбира се, не пропущам да следя и литературата. (…) Напоследък си изписах съчиненията на Брандеса, на Хауптмана, Зудермана, Ибсена и Артур Шницлера – ще ги плаща по 5 fr. на месец. Искам добре да се запозная с съвременната драма. В главата ми се мъти един сюжет, който е много труден и ето горе-долу неговия скелет. Драмата ще се нарича „Каманари“.
I-то действие ще представя каманари нощем градят храм в земята – бояйки се ту от буря, ту от черкези – черкезите се чуват да идат, за да попречат на гяурите – да не смеят да мърсят земята на падишаха с подобни сгради…
II-то действие е: Стените, що са направени, били разрушени от черкезите и работниците безсърдечно улавят толкова пъти вече запущаната работа… Мнението на майсторите е, че докато не вградят някоя тук душа да пази храма, зданието не може да се повдигна… След дълги разговори и под влиянието на фанатизма каманарите решават, че на когото жената дойде следующата нощ първа да му донесе хляб, нея ще да убият…
III-то действие представлява напрегнатото състояние на работниците – всякой от тях е казал на жена си най-късно да дойде… Но ето че младата булка на Петка не изтърпява и се явява първа с хляб и сладки думи на уста… Той се вълнува, плаче и е безсилен да я занесе под стената. Тя го пита защо плачеш? – Защото си изгубих под стената венчалния пръстен… Тя отива да го търси – каманарите я засипват с камъни.
IV-то действие е вече храма. Смръква се проходящи… Петко – луд чака жена си да се яви на заклетия камък да търси пръстена му. Настъпва нощ, тя се явява… Петко в вълнение… Тя се изгубва и той в халюцинации прегръща камъкът. Това е всичко. Аз не съм написал още нито буква и надали скоро ще да начена. Сега от време на време чета народни песни – това тайнственно съкровище на българската душа… Само сега тя се разтваря тъй естествено: убита, смазана и неохотно весела, както никой друг път не съм я виждал… (…)“
Цитирането на почти пълния текст на писмото е продиктувано от идеята, че от посочените редове могат да бъдат изведени данни не само за творбата, но и за епистоларните откровения, в които се открояват характерологичните черти на авторовото съзнание, с устрема да споделя идеите си, да ги излива във форма, преди те да са достигнали до уясняване в чернови вид, защото както твърди и П. Ю. Тодоров: „писането на писма, както и обръщанието въобще към разни лица разтваря съвсем различните страни на една и съща натура, на един и същ човек“, а това е тема, която изисква допълнително и по-специално внимание.
Писмото свидетелства, че драмата „Зидари“ е замислена в началото на 1899 г., под заглавието „Каманари“. Увлечен от въплътяването на сюжета в слово, унесен в разказа, П. Ю. Тодоров не само схематично пресъздава ненаписаното все още произведение, но и намесва фрагмент от диалога между действащите лица, подсказва и контекстите, в които творбата се е зародила, в рамките на няколко реда извежда и част от посоките на своите интелектуални интереси по това време: философия, икономика, модерната западноевропейска драма и български фолклор. Сюжетът на замислената творба се появява именно след подчертаното от писателя силно желание той да се запознае със съвременната драма и преди да изрази мнение за народната песен, за чиито богатства подсеща и към които насочва Иван Кирилов.
Три години след писмото – през 1902 г. – „Зидари“ е публикувана в сп. „Мисъл“, в три поредни книжки. Преди драмата да излезе в периодичния печат, в писмо от 25 дек., 1901 г., до д-р Кръстев, П. Ю. Тодоров представя в сбит вид работата си върху върнатия му от критика вариант:
„(…) Сюжета ми се обърна съвсем наопаки в главата. И аз със страст се хващам за обработката й. В първо действие направих много малки поправки, както ще видите. То е за мен свършено. Пращам Ви го за I кн. Второто действие прерабощам и много нещо ще внеса в него. А третото основно пребръщам. То доволно много разрасти, та няма да влезят с II-то в една книга. (…) Краят е съвсем изменен. Ще оставя Христо да се затече подир сянката на Рада (която няма да пей) и тя да избяга, а той пак да остане сам на грешната земя. (…)“
Следва коментар на поправките, извършени от Пенчо Славейков – поправки, с които П. Ю. Тодоров се съгласява, с изключение на намесата в езика на действащите лица от т.нар. „първа страница“. Въпреки че диалогът в драмата е една от причините пиесата да не бъде поставяна години наред в Народния театър (преди 1904 г. – „Сълза и смях“). Според писмото театралите смятат, че диалогът е пълен с провинциализми, докато езикът остава литературен, зареден с метафорични, на места – алегорични конотации. Пиесата се играе за пръв път през 1908 г.
През април 1908 г. П. Ю. Тодоров пише на д-р Кръстев: „мисля, че през августа вече ще да мога да се хвана за поправяние“ на „Зидари“. Очевидно намесите на драматурга са провокирани от добавянето на драмата в репертоара на театъра за новия сезон.
Следва нова вълна от разночетения, от редакции, от поправки. Писателят „лепи етикет“, определя я като трагедия, по думите на Яворов, „не по конкретна същност, а по своето лично настроение при творчеството или само по духа на разработвания материал“. Коментарът на съратника от „Мисъл“ е отправен към поставения в Народния театър, непубликувания вариант на произведението – вече не в три, а в четири действия. Вероятно предстои поредната серия промени, при която и „етикетът“ трагедия ще бъде сменен с по-подходящия – „драма“.
Както се подразбира, сюжетът на драмата преди и след нейната първа журнална публикация бива видоизменян многократно, като „реформите“ се отразяват несъмнено върху драматургичните характеристики, върху композиционните особености, върху сюжетното развитие. При сравнение се открояват завидните модификации, които претърпява фабулата – значително усложняване, отразило се върху специфичното разслояване и „разтваряне“ на конфликта в две постоянно сблъскващи се смислови плоскости – на колективното и на индивидуалното; трансформираната фабула поставя и нови аспекти в тематичен план, действието се забавя значително – дотолкова, доколкото то може да бъде центрирано около акта на завършване на църквата.
Драмата се появява две години по-късно, през 1910 г., заедно със „Самодива“ и „Страхил страшен хайдутин“ – в том „Драми“, книга първа, издание на „Мисъл“. Върху изданието П. Ю. Тодоров по-късно отново ще се върне, за да дообработва.
Биографията на „Зидари“ – неконкретизираните в пълнота етапи, стадии, фази, в които битува, през които преминава драматургичният текст се „срещат“ в художествените си превъплъщения с идилиите „Над черкова“, „Райския ключар“, „Ръка“, „Несретник“, „Сенки“, „Сокол“, „Орисници“, „Pieta“. При изброяване могат да се включат и още идилии, а защо не и драми, и статии. В опита да се изгради представа за „естетическия блян“ на П. Ю. Тодоров, изведените на преден план връзки между творбите (връзки, които биха могли допълнително да се изяснят, ако се сравнят всички публикувани и непубликувани варианти на произведенията) тук задават само откъслечна перспектива, чрез която набелязването само на някои елементи (мотиви, теми, проблеми и пр.) като своеобразни „щрихи“ би следвало да задейства и представа за цялостната картина.
Едновременно с това, естетическият блян, катализиран от опознаването на модерните литературни и театрални търсения, на фолклора (по-скоро мислен от автора като корпус от публикувани в различни сборници текстове – в които той вижда литературен потенциал), се заформя и оформя постепенно и постъпателно у писателя, който търси няколкократно съдействието на Иван Шишманов, а през 1904 г. в писмо му споделя: „(…) От няколко време аз веч посещавам тук два модерни театра, слушам съвещанията на драматурзите и ходя на пробите, ала тия модерни театри не ми са доста само и затова искам съдействие от министерството да се добия с достъп до всички театри, гдето искам. (…)“ А в писмо до Иван Кирилов от 1900 г. четем: „(…) Ръководяща нишка, която свързва моето творчество, е моят дух – духът на един жаден за живот човек, който се лута, увлича, блуждае, съмнява, желае, бори, протестира… (…)“
Жаждата, преследването на естетическото не го напуска, а напротив – непрекъснато го занимава. В писмата до съпругата му, Райна Ганчева-Тодорова, до Иван Кирилов, до най-близките му, той преминава от делничното и личното към литературното, към света на идеите и там вече се разгръща и мисълта, и словото му.
Всъщност ключови (доколкото е възможно да се определи) в биографията на „Зидари“ се оказват годините 1899 г., 1902 г., 1908 г., 1910 г. През 1908 г. излиза и сборникът „Идилии“, издание на „Мисъл“. Отделеното от автора време и внимание при изготвянето на сборника, множеството редакции, преработки, подборът на произведенията и пр. също играят своята роля, част са от непрекъснатото преследване на естетическия блян. А именно тогава П. Ю. Тодоров се връща отново (за пореден път) и към „Зидари“. Драмата се превръща в своеобразен пример за т.нар. преследване.
Според Пенчо Славейков (по цитираната по-горе негова статия) значението на творбата лежи „в копнежа и домогването на зидарите: да постигнат един идеал, който да осветлява техния тъмен живот“. Сякаш идеалът не е само на зидарите, но и на П. Ю. Тодоров – взирал се „твърде зорко в нашата българска действителност“, но и вслушвал се „в гласа на модерните европейски писатели“ (пак по „Блянове на модерен поет“). Като доказателство могат да бъдат приведени редица писма, както и всички посочени и непосочени текстови метаморфози на драмата, но и на останалите негови произведения – в цялостния му портрет на писател личи стремежът, блянът към създаването на идеалното творение. Вечно изграждане. Вечен бяг подир сенките на недостижимото.
Но да се върнем към изначалния въпрос: Как „Зидари“ и идилиите взаимно се „четат“, като се има предвид и Петко-Тодоровият естетически блян?
„Орисници“ се смята за програмно произведение, заради поставянето на творбата като първа в сборника „Идилии“ от 1908 г. Основната идея на „Орисници“ – отказаната възможност на човека още в най-ранните му години да преодолява в бъдеще вътрешните си душевни преломи, отнетата му възможност да излиза извън предела на собственото си затворено аз – прокобата на третата орисница – е въплътена в речта на Дончо от „Зидари“, в четвърто действие, малко преди героят да се обеси, да се „освободи“ от кожата си. Очевидно идеята не напуска П. Ю. Тодоров – той държи на нея, тя е част от неговите „завети“.
Думите на Дончо напомнят за идилията, но в плана на „Зидари“, те предвещават неговия край, придават му трагична осанка, откъсват го от света. Настъпила е развръзката на неговия живот – той повече няма къде да отиде, няма какво да направи, безвъзвратно е изгубил усещането си за принадлежност към обществото, усещането за дом, съвестта му е разрушила „темела“ на неговата собствена, индивидуална „църква“. Той е като детето от „Орисници“, но вече пораснало – надарен с ум и сръчност, с вътрешен живот, обърнат към миналото на своя род, но неуспял да предотврати непоносимата драма в бъдещето си.
Вграждането на Рада в църквата превръща Божията обител (която селяните копнеят да ги събере, да разреши техните неразбирателства) в гроб. Църквата от „Над черкова“ също е сравнена с гроб в последните редове на идилията. Сравнението е предхождано от Петко-Тодоровото модернистично преобразяване на „привнесения“ по-рано в литературата ни мотив за неразделните и в смъртта, за любовта, която излиза извън обозримите контури на времепространството. Една от темите на „Зидари“ е именно любовта и посмъртната вечност, която принадлежи на влюбените. Играта на бряста и тополата от „Над черкова“ напомня за сравнението на Христо в драмата с дървесен вид. При съпоставка постепенно започват да се преплитат посланията на идилиите и драмата – заради поставените в тях близки планове на асоциативност, използваните фолклорни и библейски мотиви, сходните механизми за инкорпорирането им в художествените текстове.
В „Несретник“ се тематизират родът и усещането за родова принадлежност с: „Не се ли спреш, не пуснеш ли корени на едно място – ни ти ще познаеш нещо от света, нито пък някой тебе ще познае.“ Главният герой – Бойко – е сам в бляновете си, сам реди и мечтае, той е откъснат от обществото, отхвърлил дома, подобно на Дончо, но твърде различен от героя от драмата. Приличат си единствено по изразената индивидуалност. „Несретник“ поставя индивидуалистът-герой извън общността, извън света тук-и-сега. Бойко прилича повече на Христо, който гони сянката на Рада, в бяг към далечините на отвъдното.
П. Ю. Тодоров започва да пише „Несретник“ през 1899 г. в Берлин, като за целта черпи идеи от народното творчество. Вече е замислил „Зидари“ – където отново заема и „преформатира“ художествено фолклорни мотиви – за вграждането на невеста, за срещата при извора (напиването на менци и взимането на китка), разглежда традицията и традиционното чрез образите на уста Драган и чрез др. зидари. За произведението автора на идилията пише до Иван Кирилов, че я замисля под заглавието „Керванджия“. В по-късно писмо П. Ю. Тодоров твърди, че сюжетът е променен, идилията е завършена и преименувана, занимава го вече изключително „Зидари“. Писмото свидетелства за творческия преход от идилията към драмата.
В „Сенки“ темата за рода, позната и от „Зидари“, е експлицирана в друга художествена форма спрямо „Несретник“. Род и вяра в драмата и в „Сенки“, въпреки че става дума за различни верски разбирания, са изведени като основополагащи модуси при изграждането на социалното човешко битие. Христо ще гони сянката на Рада, ще гони своя недостижим индивидуалистичен идеал.
В „Сокол“ Ашик Али не може да прежали своята птица – носила му изпратеното от бога. Идилията загатва за загубата на вътрешната свобода, робството пред неизвестното, пред немислимите сили. Обреченост тегне и над Рада, Христо, Дончо, над зидарите – които не могат да намерят покой.
Св. Петър от „Райския ключар“ също има незавидната съдба: да не може да се прибере у дома си (като Дончо от „Зидари“), да не види покой на земята. В идилията се разнищва проблемът за съвестта и за вината. Вината превръща църквата в гроб в „Зидари“. Съвестта разгражда зидарите – мъжете, които са изградили Божия храм. Те са се подчинили на закони, които вече не разбират, които ще разделя Христо от Рада, Бога от хората. И Св. Петър е длъжен да спазва закони, които не зависят от него, над които той няма власт, закони, според които майка му няма право да живее в Божия рай, а синът няма правото да бъде със своята майка. Както „Райския ключар“, така и „Сенки“, и „Зидари“ задават въпроси относно смисъла на вярата, светостта и избора, относно греха и падението, относно изначалните слабости, присъщи на човека, част от неговата природа.
В „Pieta“ също се откриват образи и мотиви, познати от „Зидари“, но и от „Ръка“ – мотива за забравяне в скръбта, за потъване в себе си, образите на Иисус и Богородица, върху които се фокусира поетическото напрежение на двете идилии и др. Повтаря се позната от „Орисници“ и от „Зидари“ смислова ос при: „От рождението му още поличало за какво бил отреден!“ Между Христо и войводата от „Pieta“ биха могли да бъдат търсени паралели, доколкото и в двамата има частица от Христовата идея, но в идилията водещо е затварянето на майката и липсва плътно изграден образ на нейния син.
В „Ръка“ водеща е идеята за творчество, за съзиданието като висша човешка проява. Фокусът пада върху ръката на Иисус, която златарят – улисан, захласнат – мечтае да отлее. Майсторът неуспешно се опитва да улови сиянието на идеала за ръка, за творчески дух, отвъден, всевишен. Опитва се да го въплъти, за да спаси своя син. Някои зидари от едноименната драма се възприемат именно като творци, като създатели на нещо необикновено, свръхчовешко, заслушани като Христо от „Ръка“ в неуловимите тонове от песента на надредното. П. Ю. Тодоров написва „Ръка“, когато прекъсва работата си върху „Зидари“.
Сякаш при вечното завръщане към един или друг свой текст П. Ю. Тодоров отново и отново извършва вписването им в цялото, в жаждата, в копнежа, в трескавото преследване.
В непрекъснатото доусъвършенстване се крие и неговият естетически блян.
