Намирам за твърде скучно днес да отличаваме ярките си предци само на база биографиите им. В забързаното ни ежедневие нямаме времето да четем с подробности в кои точно села някога учителства този или онзи възрожденец или през коя именно година издава всяка от стотиците си творби. Това е суха и безинтересна материя. Но за всички нас, които не сме безразлични към славното ни наследство, е важно да различаваме индивидуалното присъствие на заслужилите българи в историята. Същевременно, когато се прави характеристика на известните български възрожденци, често се раздават клиширани и безлични похвали. Затова става много трудно за любознателния читател да се ориентира, сред всички тези „велики“, „изключителни“, „невероятни“ и „уникални“ личности.

 

Кой какъв точно е по характер и каква собствена следа оставя в българския културно-политически живот? Какво отличава един Петко Рачов Славейков, да речем, от Георги Стойков Раковски? Че са велики и изключителни българи, достойни синове на майка България – това е всеизвестно. Но колко хора знаят, че тези двамата са две различни вселени, че са двата полюса на българското възраждане в своите представи, борби и въжделения за народно добруване и благоденствие?

 

В настоящия текст ще представим най-големия възрожденски просветител на България – Петко Рачов Славейков. Ще разкажем повече за него като индивидуалност, за това кое го отличава от другите величия на възраждането ни и какво трябва да знаем и помним за него. Защо казваме, че Петко Рачов Славейков е най-големият и важен от просветителите ни?

 

Петко Рачов Славейков е първият поет в историята на новобългарската поезия. Автор е на „Изворът на Белоногата“, „Не пей ми се“, „Жестокостта ми се сломи“ и др. Всеки сериозен преглед на съвременната българска поезия започва с него. Преди „дядо Славейков“, както го наричат от уважение съвременниците, само Найден Геров издава поемата „Стоян и Рада“, а Добри Чинтулов написва две от ранните си стихотворения. Петко Р. Славейков първи се занимава с редовно писане и публикуване на поезия, с усилна практика на стихоплетство, а не с публикуване на случайни стихотворения. Същевременно неговите публицистични статии поставят началото на модерната българска журналистика. В българската писмена традиция Славейков е творец с гигантски ръст – водещ поет, журналист, фолклорист, учител… Човекът – слово на Българското Възраждане.

 

Какво трябва да знаем извън клишетата за този велик българин и патриот?

Портрет на П. Р. Славейков от Иван Мърквичка

#бюлетин

Роден е в Търново в занаятчийско семейство на 17-ти ноември 1827 г. Баща му го наричат Рачо Казанджията, а дядо му – Рачо Чехларя. Родният дом на Славейков днес е къща-музей и се намира в старата част на Велико Търново. Рачо Казанджията дава мило и драго да изучи сина си Петко. Детето се образова отначало в Търновското и в Тревненското килийни училища. Увлича се много по църковната книжнина и взима решение да се покалугери. Баща му обаче не одобрява това и в намерението си да го отклони от този път му дава да прочете и препише Паисиевата история. „История славянобългарска“ спечелва завинаги Петко Рачов Славейков за патриотичната кауза.

 

Впоследствие Славейков учи за кратко в Свищов в прочутото училище на Емануил Васкидович и Неофит Бозвели. Посещава и т.нар. „даскалоливница“ на Никола Михайловски (брат на Стоян Михайловски) в Елена. По време на образованието си усвоява „изтънко“ гръцки, турски и руски. Години наред Петко Славейков се занимава с учителстване. Постоянно местейки се от място на място, обикаля кажи-речи цяла северна България, от Берковица до Варна. Заедно с учителстването той събира и записва фолклорни материали. Пише полемични статии срещу гръцкото духовенство в Търново, които стават основна причина за скиталчествата му и невъзможността да се установи трайно на едно учителско място.

 

Какво е характерното и отличителното за младия възрожденец П. Р. Славейков? Той се формира в изцяло народна среда, живее сред народа и за народа. Не ходи да учи в чужбина, както Раковски, Ботев или Каравелов например, няма представа от чуждите моди и не го вълнуват разните интелектуални течения в литературата и културата. Той е здраво стъпил на земята, човек на практиката, а не на теорията, който до болка познава народа си. И го познава отблизо. Ето че Раковски, Левски, Ботев са творчески мотивирани и подтикнати към действие от случващото се в Европа и по света – Парижката комуна, въстанието на Гарибалди в Италия, републиканския дух на Френската революция. Докато Славейков започва да пише, запленен от историите на дядо Драган от село Пиперково, който „тъй увлекателно разказваше“, че на младия селски учител Славейков му се дощява и той да се научи така хубаво да разказва.

 

С годините Славейков успява да се утвърди като водещ публицист, изоставя учителското поприще и се мести в Цариград. Там издава изключително популярните и патриотични вестници „Гайда“ и „Македония“. След Освобождението се занимава активно с политика, отличава се в обсъждането на Търновската конституция. Никога обаче не се отказва от народополезните дела. Славейков милее за обикновените трудови хора, преживявайки техните мъки и неволи. Това му дава самочувствие да говори от името на народа. Както отбелязва Боян Пенев, Славейков чувства в себе си „душата на народа“. Това формира типичния единствено за него психологически национализъм.

 

При журналистическите си занимания във вестниците „Гайда“ и „Македония“ Славейков си позволява да влиза в спорове с българските революционери. Той се изказва срещу „революционните заблуждения“ на Раковски, които „изложиха животът му на страдания и съкратиха дните му“. Има негативно отношение към действията на четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, недоволства дори от Априлското въстание, довело до размирства, „що докараха по-голямо зло на българския народ, докато мирните успехи бяха по-спасителни и по-благоспешни“. Славейков изхожда от мисълта, че без просвещение и народно осъзнаване – всичко друго е безсмислено и прибързано.
„Непросветеният е всякога роб, дето и да бъде; ако ще би и в най-свободната държава да живее, той пак е роб и на най-жестоките мъчители на човечеството, роб е на страстите си, роб е на своите и на чуждите предразсъдъци. Общото народното съзнание и просвещение е самият извор на свободата… Без да бъде вътрешно независим, человек външно независим не може да бъде.“ (П. Р. Славейков)

 

„Изгубена свобода може да се повърне, да ся добие, но народност веднъж изгубена, никога вече ся не връща, никога не ся спечеля.“ (П. Р. Славейков) Познавайки народа си от дългогодишните скитания и от работата си като учител, П. Р. Славейков съзнава, че българите все още не са готови за въоръжена борба срещу турското правителство. В този смисъл Славейков е един от най-ярките представители на крилото на просветителите сред българските възрожденци. Другата част от възрожденците, които се отнасят сравнително враждебно към просветителите, принадлежат към революционното крило.

 

След смъртта на „дядо Славейков“ Иван Вазов си спомня с умиление за него: „Той пръв със своя майсторски чук издяла из грубата скала на българския език статуи с изящни линии и форми, пръв изкара из тоя първобитен инструмент ония сладки звукове, ония драги песни, които са омайвали нашите юношески души и са породили в тях първите семена от любов към хубавото, към поезията.“

 

Защо казваме, че Петко Рачев Славейков е все първи в писаното слово? Та нали преди него творят Паисий, Софроний, Неофит Рилски, Неофит Бозвели, заедно с него е Г. С. Раковски? Защото книжовното наследство именно на Славейков формира ясния облик на българския книжовен език. До Славейков няма установен литературен език, на който книжовниците да пишат. Всеки е писал според собствените си разбирания и в зависимост от гледната си точка по какъв начин трябва да се създава българската художествена литература. Славейков смята, че трябва да се използва разговорния народен език, други са на мнение, че трябва да преобладават архаичните старобългарски и църковнославянски форми. Ето един пример. В една и съща година П. Р. Славейков и учителят от Пазарджик Иван Емануилович превеждат Езоповите басни от гръцки. Разликите в двата превода на една и съща басня са красноречиви:
Славейков: „Орел и лисица станали приятели, и ся сдумали да ся заселят близо един до други, че от навикновение да ся утвърдят в приятелството си…“
Емануилович: „Орел, и лисица содружившеся, близ друг друга жити, изволиша, извещение дружби творяще навикновение…“

 

Славейков набляга на говоримия народен език, давайки си сметка, че по този начин ще може да бъде четен и разбиран, дори от „простите орачи и копачи“ от народа. Докато умелите в старобългарската граматика книжовници (Неофит Рилски, Райно Попович, Константин Фотинов и др.) се надяват да предпазят книжовния ни език от навлизащите, пошли, според тях, разговорни форми. Без да се включва в граматическите спорове, относно българския книжовен език, без да изпада в мъдрувания и да се аргументира теоретически – чрез писане на поезия, публицистика и с преводи, Славейков очертава пътя на новобългарския книжовен език и става един от най-важните му родоначалници.

 

Просветителят Петко Рачов Славейков е институция в историята на възрожденската ни култура. От него води началото си модерната българска журналистика и поезия, той е сред първите родни преводачи, сред основателите е на най-популярната партия в Княжество България – Либералната. Този непримирим борец за народни правдини заслужава да бъде вечно почитан от достойните си наследници.

още за четене

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This