Сто и седемдесетата годишнина от рождението на патриарха на българската литература провокира у мене, перничанката, желанието да се спра на онзи момент от живота и творчеството на Вазов, който самият творец определя като период от голямо значение за своето развитие. До ден-днешен обаче няма паметна плоча, барелеф или какъвто и да е знак за неговото пребиваване в миньорския град.

 

Споменът за класика на българската литература безследно е изчезнал от историческата памет на перничани, пропаднал навярно в някоя изоставена миньорска шахта. А младият творец е дишал въздуха на тогавашното село Перник, разхождал се е по калдъръмените улици, откривал е хубостта на момите, въздишал е по тях, пишел е стихове. Качвал се е на крепостта, носеща името на Кракра Пернишки – български велможа и военачалник, защитавал достойно нашата земя от атаките на византийския император Василий II Българоубиец.

 

По препоръка на известния възрожденски будител Христо Г. Данов, Иван Вазов започва работа като терджуман (преводач) от турски на френски език на главния управител на новостроящата се ж.п. линия София – Кюстендил, Хафъз паша. През есента на 1873 година младият поет пристига в Перник и се настанява в къщата на чорбаджията Стойо, разположена в подножието на крепостта „Кракра“. В дома на заможния перничанин Вазов е впечатлен от уюта и задушевната атмосфера в това патриархално семейство и остава там до края на пребиваването си – пролетта на 1875 г.

железницата в Перник

Строителството на железницата привлича в бедното селце специалисти от различни националности: италианци, хървати, белгийци, немци, французи, англичани. Колоритният граовски диалект се смесва с различни европейски езици, животът кипи с пълна сила, а във въздуха витае духът на Кракра. Малко трябва на поетическото въображение, за да се втурне във вихъра на битките, подмамено от звъна на мечове, и да роди през 1874 година поемата „Самуил или мечтания на Перник“.

#бюлетин

#литература и книги

Поетът преводач се сприятелява с инженера Жулиен и със семейството на белгиеца Бош. Има възможност да усъвършенства френския език, както и да разширява хоризонта на познанията си върху френската литература. В творчески план престоят му в Перник е важен, защото тук се ражда идеята за поемата „Трайко и Риза“, написани са и други стихотворения. Поемата „Трайко и Риза“ излиза в стихосбирката „Гусла“ през 1881 година. Написана е по истински случай. Риза била селска хубавица, с която поетът се срещал вечер на извора и в празник – на хорото. За нейното сърце се борели още двама души – Трайко, богат селянин от село Батановци, и Мустафа – син на поляка турчин. Надушил, че турчинът ще му отвлече момата, Трайко грабнал Риза и тръгнал към дома си. На пътя го застигнал Мустафа и между двамата мъже започнал бой с тояги. Трайко победил, а турчинът се върнал с пребита шия. 

 

Двадесет и три годишният поет пише в Перник двете любовни стихотворения „Сусана“ и „Луиза“. Пред проф. Иван Шишманов той споделя, че ухажвал една селянка на име Сусана. Иван Йорданов в книгата си „Пернишки страници“ (излязла през 2019 г.) дава информация за жена със същото име, която била от рода на чорбаджията Стойо, в чиято къща живеел поетът. Второто стихотворение „Луиза“ е посветено на една полякиня, с която Вазов дружал в Букурещ.

Интересна е творческата история на поемата „Самуил или мечтания на Перник“. Когато Вазов е в Берковица, заедно с творбата „На Ком“ той изпраща поемата в Пловдив за публикуване във вестник „Марица“, брой 3 от 1880 г., като се подписва с инициал В. и посочва годината 1874 г. и мястото Перник. Поемата има важна задача – чрез спомена за далечното минало да мотивира и даде надежда за победа на поробения български народ. Бавно, но сигурно започва да укрепва ръката на младия поет, да извайва въздействащи образи, да разчупва формата на стиха и да търси нови художествени средства.

Иван Вазов

През пернишкия период Вазов създава няколко пътеписа, написани увлекателно и живо. Това са пътеписите „Вискер планина“, „Погановският манастир“ и „До Радомир“. Точното око на писателя улавя не само природните забележителности, но и лошите условия на живот и проблемите. Ярък е контрастът между света на природата и света на човека, който носи много болка и разочарование. Връзката на Иван Вазов с Перник остава завинаги жива и доказателство за това е, че след години той се връща в Пернишкия край, воден от носталгия към своята младост. Показателен в това отношение е разказът му „След двайсет години“ (сборник с разкази „Пъстър свят“, 1902 г.).

 

„Защо са тъй сладки възпоминанията от младостта, даже тежките, даже скръбните възпоминания? Защо е така умилителна въздишката, която изпущаме при виждането, след многогодишно отсъствие, мястото, дето са изтекли няколко светли часове от нашата юност, дето животът ти се е усмихнал в най-драгата си прелест, каквато е способна да му придаде магията на младостта! О, възпоминания, като надеждата, и вие сте сладостни, мили, благодатно успокоителни! Но вие сте по-горни от надеждата, защото никога не излъгвате, никога не ни отравяте с измама и разочарование… Животът и бурите му, и зъбът на времето, и всепобеждаващата сила на житейското зло, и самото благополучие, не могат да отнемат нищо от прелестта ви. Нищо, нищо!“

 

Така прочувствено започва разказът, в който героят Пенчо Дебрянски (прототип е самият автор) се връща в селото, където преди двадесет години е работел като чиновник. С голяма печал разказвачът установява безмилостните поражения на времето върху хората. Нещо повече – неговата първа и възхитителна любов Струмка е починала и от това болката още повече се засилва. Последната му надежда е поетическият извор – мястото, където мечтаел, обичал и пишел своите творби. Ето как писателят пресъздава този трескав за него момент:

 

„При извора!“

 

Внезапно му хрумна да иде да посети извора, поетическия извор. Той побърза да иде да помечтае при извора, както някога, уви, без да чака вече някого там, на големия балван, под клоните, дето са седели късно двама сред упойната омая на тихата лунна вечер, при мелодичното фъфлене на зефира в клоните. И той бързаше.

 

Подир малко Дебрянски се озова на източния край на селото, при пролома, дето Струма, шумна, минува под високата стена, страховито надникнала над нея. Той с неудоволствие забележи, че тясната сенчеста полянка, през която се отиваше до извора, беше загрозена от присъствието на няколко нови опърпани колиби, които стояха като отвратителни закръпки на нея. Кичестите някога върби, сега с изпокършени клонища, с обелени и безжалостно изпокълцани от сечива дънери, висяха безнадеждно скръбни, сякаш тайно тъжеха за нещо си… Беше и нататък изтъпкана, обезобразена, тая друг път цветуща местност, кът на момински срещи и любов. Няколко тасми от пясък, оставени от порои, просичаха и заличаваха скудната зеленина на тая обезчестена полянка.

 

Дебрянски отиде при извора, но го завари пресъхнал. Чучурчето не съществуваше. Празното му вирче беше натъпкано с пясък: гъстият наоколо бурен и пустали треви и коприва свидетелствуваха, че от години вече никой крак не е пристъпал тук за вода; заедно с животворната струя беше пресушен и изворът на живота, на смеха, на звънливите крясъци на младостта. Изворът беше умрял. Тъжно, тъжно. На Дебрянски неволно овлажняха очите.

 

Умрял и той, умрял и той! Смърт навсякъде, и пустош, и разрушение! Времето е турнало страшната си ръка на всичко онова, което преди двайсет години радваше очите, услаждаше душата.“

С документална прецизност разказът разкрива живота на българския селянин от края на XIX век и дава информация за автора – безценно свидетелство за младите години от живота на патриарха на нашата литература. Перничани са длъжници на Иван Вазов. Светините в нашия културен живот трябва да се помнят! Те са като водата, без която не можем. Как ще я предадем на следващите поколения, ако паметта за тях пресъхне?!

още за четене

На Никулден WWF разказа за изчезващите господари на Дунав – есетрите

На Никулден WWF разказа за изчезващите господари на Дунав – есетрите

Въпреки забраните за улов, натискът върху последните диви популации на есетри в Европа нараства.   В долното течение на река Дунав, на границата между България и Румъния, са се запазили последните в Европа, размножаващи се в естествена среда, популации на диви...

От Болградската гимназия до кулите близнаци в Ню Йорк – родът на Димитър Агура

От Болградската гимназия до кулите близнаци в Ню Йорк – родът на Димитър Агура

Много личности с български произход от Бесарабия оставят трайни следи в културно-историческото развитие на България. За тях наблюденията Много личности с български произход от Бесарабия оставят трайни следи в културно-историческото развитие на България. За тях...

Константин Фотинов – основател на българския периодичен печат

Константин Фотинов – основател на българския периодичен печат

Сега ще разкажем повече за родоначалника на нашия периодичен печат – големия просветител Константин Фотинов. Той е личността, която полага основите на народното ограмотяване с помощта на средства за масова информация.снимка: Исторически музей, СамоковПортрет на...

„Успехът към ново научно знание зависи от умението на историци и археолози правилно и критично да използват генетичните данни“ – интервю с проф. д-р Лолита Николова

„Успехът към ново научно знание зависи от умението на историци и археолози правилно и критично да използват генетичните данни“ – интервю с проф. д-р Лолита Николова

Професор д-р Лолита Николова е сред водещите праисторици в България, световно признат археолог, културен антрополог, генеалог и художник... Интересите ѝ са в областта на финалния халколит (Преходния период между халколита и бронза) и най-вече епохата на Ранния бронз....

Носталгията и морето в „Потъването на Созопол“

Носталгията и морето в „Потъването на Созопол“

За шеста поредна година ще се състои фестивалът „Срещи на младото европейско кино“, организиран от сдружение „Арте Урбана Колектив“. От 21-ви до 23-ти юни в зала „Славейков“ на Френския институт в България снимка: thesinkingofsozopol.com Созопол, като от картина на...

Печено с картофи (веган)

Печено с картофи (веган)

Печено с глава от целина.    Рецептата, която предлагам днес е магическа и ни кара да се замислим колко невероятни са зеленчуците, когато се готвят с любов. Това печено от целина може да бъде поднесено за обяд в неделя, на мястото на печеното месо. Едрите глави от...

Pin It on Pinterest

Share This