снимка: Георги Панамски

Големият поет от близкото ни минало Николай Кънчев е наричан ту „бялата врана“ на българската поезия, ту „черната овца“. Харесван и нехаресван, той винаги е изпъквал и е привличал внимание с изключителността си. „Колосален талант и чепат характер. Но всички го обичахме точно такъв!“ – спомня си след неговата смърт приятелят му Божидар Кунчев. Светлозар Игов казва, че не познава другиго с толкова богата библиотека от поетически книги, „от Библията и древните източни поети до Т. С. Елиът и Е. Е. Къмингс“. Поетът Николай Кънчев е удивителен и неповторим в много отношения.
„Какво ли има там в дълбочината на поета? Вода – да плаче, лава – да избухва?“ – пита още в началото на творческия си път Кънчев. И цял живот не спира да търси и предлага отговорите – и на нас, и на себе си.

 

Николай Кънчев е роден на 25-ти ноември 1936 г. в село Бяла вода, Плевенско. Следва българска филология в Софийския университет. От 1957 г. участва със свои стихове и преводи в литературната периодика. Съпругата му Федя Филкова също се занимава с преводи и поезия. Кънчев е автор на множество поетически книги. Печели име на голям преводач, когато съвместно със Светлозар Игов изготвят антологията „Петима съвременни сръбски поети“. Кънчев е изключително трудолюбив и плодотворен творец. До смъртта си през октомври 2007 г. неуморно пише.

 

Николай Кънчев е най-талантливият и превеждан в чужбина български творец, върху когото тегне забраната да публикува стихове за възрастни в родната си страна. А на всичкото отгоре същите стихове стават известни по света и му носят международно признание. Шокиращото в случая е, че забраната за Кънчев е негласна – тя е въпрос на договорка между „онези там“, овластените критици, че „този човек е неблагонадежден, той не става“. За първите му две стихосбирки „Присъствие“ (1965 г.) и „Колкото синапено зърно“ (1968 г.) излизат отрицателни рецензии – „Присъствие, което не топли“ (1966 г.) и „Нестоплена от живо човешко чувство“ (1969 г.). Това значи, че Кънчев трябва да се откаже да пише стихове, защото специалистите достатъчно категорично са му обяснили, че не го бива за тази работа. Как да постъпи при това положение един талантлив човек, уверен в собствените сили, след като онези, които имат думата, му казват: „Не ставаш!“?

 

Историята на гениалния творец Николай Кънчев може да бъде разказана в цял низ от несправедливости и подлости от страна на тоталитарната държава към него. Но си мисля, че гордият наш поет заслужава повече. Той е бил толкова самоуверен и „чепат“, наистина, че би било несправедливо да го съжаляваме, виждайки в него жертвата. Все едно да отдаваме прекалено значение на инвалидността, спохождала Пенчо Славейков в житейския път.

 

Посочва се, че творбите на Кънчев са слепи за комунизма, в тях социалистическата действителност не съществува, а клишетата на социалистическия реализъм са подложени на езиково разобличение.

 

„… измъчен си от тази недостатъчност и търсиш
в коя звезда наистина е семето на чудото?
Самият ти ще сториш страшен грях, ако допуснеш,
че има само плът, защото всичко не е трупове.
И полетът на мисълта те прави бяла врана.“

 

В „Бялата врана“ Кънчев притежава полет на мисълта, който го отличава от масата творци, подвластни на догмите и не виждащи по-далеч от носовете си. Той е самотник, прегърнал самотата, за да намери в нея същността на битието. Поезията на Николай Кънчев е побрала мъдростта на вековете.

 

„Едно стихотворение не може
да се напише, ако не потегля
обратно да си събера сълзите,
изсипали се точно там, където
очите ми са пясъчен часовник
на вечността.
Аз, толкова самотен,
че още малко и ще съм вселена.“

 

И тук идва изключително интересния, дори парадоксален момент в осмислянето на този творец. Още в първите си две стихосбирки поетът се стреми към сигурния пристан на самотата. И когато в реалния живот държавната машина си поставя за цел да смаже този инакомислещ – тя всъщност му предоставя самотата, от която той ще черпи творческа енергия. Макар че само Николай Кънчев си знае какво е преживял и колко му е било трудно. Между 1968 г. и 1980 г. той обикаля и тропа на всяка врата, но издателствата категорично отказват да го публикуват. Дежурното им обяснение е, че стиховете му „не стават“.

#литература и книги

#бюлетин

Тази 12-годишна забрана обаче не сломява, а калява духа на мъдреца. През това време Кънчев попълва библиотеката си, за която Игов казва, че е толкова богата с поетически книги. Чете, занимава се с преводи, осъществява контакти с други поети и интелектуалци в чужбина. Получава покана да гостува във Франция, което естествено му е отказано. Според Пламен Дойнов, Кънчев си е поставил тайната задача, търсейки признание в чужбина – да остави пред свършен факт недоброжелателите и завистниците си у нас. След като видят, че в чужбина го признават, четат и превеждат, питат и се интересуват от личността му – то на нашите няма да им остане друго, освен и те да почнат да го издават. В общи линии именно това се случва. И то напук на установения ред.

 

А редът е бил, първо държавата да контактува с чужбина и да уреди кой писател или поет къде точно да бъде издаван. Кънчев действал другояче. Тъй като и без това бил низвергнат и не му приемали стихосбирките за издаване, той се свързвал чрез писма със свои приятели в чужбина, с които бил завързал вече близки отношения покрай преводите си. Това допълнително нагнетявало обстановката около него и карало службите да се чудят какво да правят с този „чепат“ и непримирим човек.

 

В крайна сметка забраната паднала и от 1980 г. насетне почнали да го издават, макар да бил следен зорко с кого контактува и какво „крои“. Въпреки преживените несгоди, Кънчев не станал мизантроп, не намразил хората, а запазил хуманизма си. Обичал пред приятели да казва: „Изчезне ли човешкото, и морските сирени ще останат само неми риби”.

 

Наричат Кънчев „отшелник на думите“. Той наистина е отшелник, съзнателно лишил се от принадлежност към литературна група и поколение. Днес е трудно да се определи родството му с други български поети: причисляван е, ту към „априлското поколение“, ту към „младите“. Според критиката той умело смесва традиция с модерност. „Кънчев изразява духовния опит на модерния човек в един свят на насилие и дехуманизирани човешки отношения, утвърждавайки морални и естетически ценности, произтичащи от най-дълбоки битийни извори. Поетът, „отшелникът на думите”, е призван да дари тези ценности на света, извлякъл ги от собствените си глъбини в миговете, в които проблясва „чудото на живота“. (Св. Игов)

 

Ще завърша с хубавото философско прозрение на Николай Кънчев: „Ако е възможна Свобода без власт, това ще бъде Свободата на езика. Изгубеният рай ще се завърне като невъображаем образ.“

още за четене

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This