Димитър Димов е роден през 1909 г. в Ловеч. Една от първите му публикации, излязла още когато е 19-годишен – „Подсъзнателното в художественото творчество“, характеризира силното му влечение към психологизма в литературата, което не го напуска цял живот. Неговият трети роман е „Тютюн“ (1951 г.), след „Поручик Бенц“ (1938 г.) и „Осъдени души“ (1945 г.). Отрицателните критически отзиви за „Тютюн“ принуждават автора му да го преработи два пъти – през 1954 г. и 1955 г. В оригинален вид този роман е издаден чак през 1992 г. Аз съм чела веднъж оригиналната творба и два пъти преработената. Смятам оригиналната за поне една класа над другата. Спокойно може тя да се препоръчва на учениците, тъй като е и доста по-кратка по обем (това би ги зарадвало).
За да подготвя този текст се захванах да прочета критически бележки и анализи върху „Тютюн“ на Димитър Димов. Много често при тях излиза така, че обговарянето на „Тютюн“ е просто някакво плъзгане по повърхността. Изричане на несъщественото. Това е така, защото романът предлага многообразие. А многообразието на творбата подвежда анализатора, карайки го да се отклонява и да обръща внимание върху понякога твърде несъществени неща.
Великите произведения на големите творци се характеризират с многопластовост на съдържанието си и разнопосочност на внушенията си. Страстите около тях кипят, върху тях винаги се спори. Уж „казват“ едно, а всъщност излиза съвсем друго. Те са вън от шаблона. Примерно „Дон Кихот“ на Сервантес. Твърде повърхностно и невярно е да се твърди, че с това си произведение испанският писател осмива и отхвърля („преодолява“) рицарския роман. Тъкмо напротив – вътре става дума тъкмо за рицар и тъкмо за рицарски обноски. Ако се обърне внимание на езика на Сервантес, той е толкова приятен и изискан, напълно лишен от цинизъм и вулгарни внушения.
Така е и при Достоевски и, например, „Идиот“. Княз Мишкин е един идиот, но в добрия смисъл на думата. Всичко в него е красиво и благородно, а не като при повечето други „нормални“ люде. Така че Достоевски е далеч от идеята да осмее нечия идиотия, непрактичност, несръчност и пр. Езикът на Достоевски е все така изискан и лишен от циничност, какъвто е и на Сервантес. А Дон Кихот и княз Мишкин не са в никакъв случай образи на грозното и на отрицателното. За тях не може да се каже нищо лошо, без критикът им да извади наяве собствената си духовна нищета.
Тук не става въпрос, че Димов може да се сравнява с Достоевски или Сервантес. Но трябва да бъде ясно, че романът „Тютюн“, като едно заслужаващо своето място класическо произведение на националната ни литература, притежава, в определена степен от споменатата многопластовост на съдържанието, и разнопосочност на внушенията. Дълг на критиката е да улови смисъла в това и да го изложи на читателя убедително. Без съмнение критиката от началото на 50-те не се е справила с тази задача при Димитър Димов и „Тютюн“. Според нея, по отношение на персонажите си в „Тютюн“, „Димитър Димов остава в плен на буржоазно фройдисткото схващане на човешката личност.“ Какво е пък това буржоазно фройдистко схващане за човешката личност, което дотолкова скандализира, че трябва заради него да се забранява цяла книга?
На първо място – „Тютюн“ е психологически роман. Следователно в него са разгледани въпросите на човешката душевност: това се постига с различни художествени похвати, от които зависи майсторството на твореца и качеството на произведението му. Разкриването на нечия душевност, когато тя не е изцяло грозна и отблъскваща, води читателя до форма на съпричастност към нея, съпричастност със страданията и терзанията на тези Димитър-Димови „Осъдени души“ (заглавието на втория роман на Димов „Осъдени души“ е подходящ маркер за главните герои от „Тютюн“). Читателят почва да чувства героите, (Борис, Ирина, Костов), малко или много близки. Това дразни българската литературнокритическа мисъл на 50-те.
Как ще предлагаме на читателя в социалистическа България да е близък на такива буржоазни, упадъчни елементи? За да не се допусне това „Тютюн“ е забранен. За мен е напразно съжалението на днешната критика по това решение на някогашната критика – романът да бъде забранен. Защото такова решение при онези условия е разбираемо. Както и е напразно да се оправдава със задна дата Димитър Димов. Той е написал нещо, което не е смятал, че влиза в разрез със собствените му социалистически разбирания.
Има една мъдра мисъл – че марксистката интерпретация на отделния човек дразни читателя като обида. Въпросната интерпретация никак не задоволява читателя, когато стане дума за характеристика на отделна личност със свободна воля. Анализът на производствените отношение, принудата над личността, влиянието на средата над личността и водещата роля на материалния интерес – това е арсеналът на марксизма. Но в „Тютюн“ става ясно, че героите са „Осъдени души“, т.е. обречени на нещастие. Те са нещастни и при едните и при другите материални условия – значи те са неподвластни на материалното, те са трагически образи, които са „препъникамък“ за марксистката интерпретация.
Защото трагичната съдба на индивида е независима от обществено-политическата формация. Хората страдат, мразят и си завиждат и при феодализъм, и при капитализъм, и при социализъм. Героите с „буржоазно мислене“ при Димов (Ирина, Борис, Костов) не са отрицателни герои, а трагични персонажи. Те не са обикновена илюстрация на историческия процес, нито негово отражение. И това е скандално за герои от български роман на 50-те.
Неправилното в решението на някогашната критика трябва да се търси по-скоро в мнението, че Димов е „в плен“ на упадъчните внушения. Всъщност това пленничество е мнимо. Защото произведението е многопластово, както вече се спомена. А творбата спокойно може да бъде четена от левите критици като епически израз на настъпващото ново време, на победата на „новото и доброто“ над „старото и лошото“. Защо не са я чели така – това не е проблем на писателя Димов, а на неговите критици.
Майсторството на Димитър Димов се изразява и в това, че е успял да съчетае трагизма на образите, да предаде психологически внушения, с епическото платно на повествованието. Романът е едновременно и психологически, и епически. Епическата същност е негов втори пласт. Но, трябва да се признае, епическото много по-слабо се отдава на Димов. И това е усетено. Именно заради това са персоналните нападки към него, че е кривнал от „правата линия“ на социалистическия реализъм. Аз съм на мнение, че Димов това не го е разбирал, докато е пишел, и е бил много изненадан от реакцията на критиците срещу себе си. В самия роман Павел, участник в епичната битката на „доброто“ срещу „злото“ констатира:
„Майският ден продължаваше да сияе над цъфнали гори и поля. Спомни си Балатонските боеве, а после в съзнанието му изпъкнаха скривалището на партизанския щаб, епопеята в сините планини и образите на Динко, Шишко, майора, Блаже… И тогава той съзна, че всичко, което ставаше, не можеше да бъде друго и че хората се бореха, страдаха и умираха, а животът вървеше неспирно напред.“ Епопеята в „сините планини“ е показателна за ефекта, който Димов търси в социално-исторически план. Светлозар Игов обобщава това така:
„Тютюн“ е роман за гибелната власт на капитала, за растящата алиенация (на човека от обществото и от другите хора, на човека от продукта на неговия труд, на човека от самия себе си, от собствената си същност), която капиталът генерира. А капиталът се оказва гибелен не само за „експлоатираните“, но и за „експлоататорите“. Неговите механизми превръщат в жертви дори „победителите“. И то не само в баналния социално мелодраматичен смисъл, че и „богатите също плачат“, че се превръщат в алкохолици, рогоносци, развратници и че въобще не могат да се спасят от смъртната човешка съдба, от болести, остаряване и смърт, но и в смисъл, че самата жажда за власт чрез богатството е вечно неутолима. „Отчуждение“ – в смисъл, че желаното винаги остава непостижимо, а постижимото е обратно на желаното, разрушава го и го обезсмисля.“
Аз мисля, че е твърде погрешно днес да се залита в другата крайност и да се оправдава идеологически Димитър Димов, да му се приписва бунтовност или преднамерена анти системност, като форма на протест срещу обстоятелствата у нас след 1944 г. Това е същото като да се подиграваме на вярата на Вапцаров и близките му, че ще дойде по-добро време, след като „с главите си ще счупим ледовете“.
Чест прави на Димов, въпреки натиска, че запазва образите на Ирина, Борис и Костов от опитите за посегателства.
Иначе и аз си мисля, че българската литература нищо не спечели от създадения по принуда в преработеното издание образ на партизанката Лила, но… Може би в някаква степен това, което е предложил Димов – поглед отвътре на един обречен и упадъчен свят, е приложено в романа „Седемнадесет мига от пролетта“ на Юлиан Семьонов. Става дума за историята на много популярния Щирлиц, съветски агент, висш офицер от СС. Покрай образа на щандартенфюрера Щирлиц пред читателя на Семьонов се разкрива един обречен и упадъчен свят, но в случая – на нацистка Германия.
И както съветският писател Ю. Семьонов е вярвал в правотата на отрицанието си на онази Германия, така и Димитър Димов е вярвал в правотата на отрицанието на „онази“ България от преди 1944-та. И да умуваме сега, какво щеше да бъде ако романът се е написал десетилетия по-късно (след процеса срещу Трайчо Костов, Пражката пролет и т.н.), за мен е безсмислено. Ясно е, че е щяло да бъде друго.
При всички положения, както се полага за голям творец и образцова творба, Димитър Димов и „Тютюн“ вълнуват духовете вече повече от 60 г. и ще продължават да го правят. В моите представи Димов ще остане човекът, който дръзна да бъде свободен, когато другите не бяха.
