Опакованата Триумфална Арка – мечтата на Кристо

Обичам да пътувам и да изследвам света, а Европа е любимото ми място, защото съм родена и израснала там. Едно от местата, за което бленувах беше Франция и дори през тези трудни за пътуване времена имах късмета да посетя Париж през октомври. В допълнение към посещението на всички основни атракции, галерии, музеи, по време на престоя ми успях да посетя един необичаен проект, опакованата Триумфална Арка. Този проект е бил дългогодишната мечта на Кристо.

Кой е Кристо? Христо Явашев – Кристо е български имигрант, като мен, избягал от режима в България през 1958 год. Кристо следва мечтите си да твори в един свободен свят и се отправя за Франция. Той отива в Париж, защото според него там се намира столицата на изкуството. През 1961 г., три години след като срещна съпругата си в Париж, Кристо и Жан-Клод започват да създават произведения на изкуството на различни обществени места по света. Един от проектите им е да опаковат обществена сграда.

Когато пристига в Париж, Кристо наема малка стая близо до Триумфалната Арка и оттогава е бил привлечен от паметника, който се намира в сърцето на Париж. По време на кариерата си, той и съпругата му са направили много различни проекти за трансформиране на обществените пространства. Една от мечтите му е била да опакова Триумфалната Арка и да я преобрази. Дори в ранните си творби той мисли мащабно, чудейки се как би изглеждало да трансформира нещо толкова важно и публично – като, например, Триумфалната Арка в западния край на булевард „Шан-з-Елизе“. За съжаление той не успява да осъществи тази мечта по време на творческата си кариера. Но по негово посмъртно желание, проектът за опаковане на Триумфална Арка беше осъществен от неговия екип, след смъртта му през октомври 2021 г.

Светкавици на камери, телефони, се отразяваха от метално сиво-синята тъкан покриваща Арката като маска. Бяхме на открито, но се усещаше като голяма галерия, която е събрала целия свят под покрива си. Стискайки чадъра си, който всеки момент можеше да излети от ръцете ми, се промъкнах между усмихнатите лица на хората. Усмихвах се! Да, нещо, което напоследък загубихме, усмивки! Усмихнах се в отговор и тръгнах към Арката, опитвайки се да не преча на селфита и групови снимки. Езици, обединени в едно: немски, френски, английски, руски, скандинавски, арабски, славянски и други, създавайки мелодия на наслада и чудо.

След няколко минути се промъкнах до Арката и без да чакам покана, се приближих, за да я докосна. Потръпнах от студа и грапавостта на сиво-синия плат. Когато го докоснах, нишките на плата се усещаха като силни мускулни влакна, опънати, увити около тялото на гиганта. Червените нишки минаваха като вени през него, завързвайки го здраво за тялото на арката. Арката ми изглеждаше като голяма египетска мумия, увита, забулена и готова за следващото си пътуване. Под тежкия материал лежаха грациозните форми на барокови барелефи, изобразяващи битки, победи и триумфи от историята на Франция. Но в този момент тази история беше забулена, формите бяха преобразени и Арката беше увила историята си под сребърен воал. Пространството беше променено, една от иконите на Париж беше трансформирана в нещо много елегантно, чисто, готово да се напише нова история на неговите стени.

Когато застанах в центъра под нея и погледнах нагоре, се почувствах малка, изгубена в пространството. Светлината от прожекторите подчертаваше гънките, сенките – отблясъците образуваха мрежа от загадъчни картини. Всеки можеше да види нещо в зависимост от своето въображение. Усетих силата на сребърния купол над главата си. Бяхме аз и вятърът, дори тракането на стъпки по плочите не можеше да наруши този момент. Вятърът преминаваше под арката, блъскайки се в тълпата и продължавайки пътя си през вените на Париж. Беше студен есенен ден, но усетих много енергия около себе си, хора от цял свят гледаха, наблюдаваха и размишляваха. Усмивки, почуда, поклащане на глава или просто момент на съзерцание.

Арт проектът получи положителни и отрицателни отзиви, но от моя гледна точка това беше проект, който обедини хората по време на пандемия, когато всички се страхуваме от човешкото взаимодействие и сме се превърнали във виртуални аватари. Звукът на аплодисменти, усмивките по лицата на хората, шумът на тълпата, беше като подарък за мен, искра на живот. Това ми вдъхна надежда, че всичко ще бъде наред и хората отново ще намерят правилния път. Поздравления от странници, прегръдки на приятели дошли да посетят една галерия под небето, нещо, което не виждаме често от началото на пандемията. Изкуството обединява и е храм на човешката душа и се предлага във всякакви форми, цветове, медии и идеи.