Олафур Арналдс и спомените, които ни променят

Олафур Арналдс (Ólafur Arnalds) е барабанист в различни по стил и по тип рок групи, преди да се обърне към класическата музика или по-скоро към съвременна многопластова синтетична форма. В нея класическото е уталожено в самата основа, при която пианото съжителства с ефирни синтезатори, цигулките се огласяват от електронен ритъм, с акцент върху бавна и плавна прогресия. Преплитанията на събития, на преживявания със звучене, се прокрадват зад немалко от метаморфозите, през които исландският артист преминава.

Известен днес като композитор, мултиинструменталист, експериментатор и продуцент, Арналдс получава предложение от звукозаписна компания за дебютен самостоятелен албум. Получава го, след като е направил първия си опит с неокласически по същество творби, предназначени за интро и аутро (Intro – Outro), въвеждаща и съответно финална песен на друг албум, дело на немска метъл банда. Приема предложението и през 2007 г. с „Eulogy for Evolution“ започва неговата солова кариера.

Две години по-късно, здравословни проблеми, съпроводени от докторска забрана да свири, водят до формирането на дуото „Kiasmos“. Като неизменна част от „Kiasmos“ артистът продължава да се занимава активно с музика. Въпреки че в интервюта открито признава, че техно проектът запълва времето до възстановяването му, световното турне на успешното тогава дуо променя начина, по който възприема процеса по създаване: припомня му удоволствието от писането. Постепенно проблемите отшумяват и той се завръща към соловите изпълнения и творчески начинания. С обновен поглед, все по-активно, включва елементи от различни и неблизки жанрове в привидно минималистични и най-често инструментални композиции, без да загуби усещането за цялостната история, която албумите му разказват.

Зад обръщането му към пианото, ключово за неговото творческо развитие, се крие още една лична история. Докато се изявява като барабанист и свири рок, неговата баба нерядко го кани в дома си, при това винаги с молба: да оправи счупеното радио. Радиото се оказва изключено, но безотказно работещо. В къщата звучат творби на Шопен. Посещенията се превръщат в традиция. И на смъртния ѝ одър, часове преди да си замине, Олафур Арналдс и неговата баба слушат същата музика.

През 2015 г. излиза албум, посветен на нея и озаглавен, разбира се, „The Chopin Project“. Тук, съвместно с пианистката Алис Сара От (Alice Sara Ott), пресъздават класическите произведения, добавят и изцяло нови, събират ги в концептуално единство. За целта използват палитра от моделиращи модерни решения. Критическите оценки са положителни и приветстващи. Неизменно през следващите три години популярността му нараства. Но в крайна сметка, спомените от времето, в което се докосва до заветите на полския композитор, оставят своите следи. За тях Арналдс ни разказа от сцената, по време на концерта си във Варшава. Концертът е част от турнето в подкрепа на новия му албум – „re:member“ (2018 г.).

„re:member“ е нова крачка в развитието на композитора. Албумът се ражда след дълга и наглед безизходна творческа криза. Появява се в отговор на неплодотворните му опити и с изработването на софтуера „Stratus“ – изобретяването на „трикомпонентно пиано“, заедно с Халдор Елджарн (Halldór Eldjárn). Идеята възниква по-рано – през 2011 г., когато Олафур Арналдс се сблъсква с пиано, което изпълнява музика автоматично, при което клавишите се движат сами. По това време той е на турне в Азия с японския композитор Сакамото и не може да свири, поради влошеното си здравословно състояние, както вече стана дума. Първоначалната шега, че призрачният и изцяло автоматизиран инструмент решава проблемите му, довежда до закупуването на две от въпросните пиана. Довежда и до произвеждането на софтуера, благодарение на който исландецът успява да прекрати кризата, но и да се разграничи от традиционното писане и свирене на пиано.

Пред варшавската публика, пред препълнената зала в града, който помещава музея и сърцето на Шопен, способностите на Олафур Арналдс да управлява безпроблемно серия от инструменти, както и ефектите от заложената в основното пиано програма ясно проличаха: звуково, но и визуално. При натискането на клавиш на ръководното пиано, разположено в центъра, артистът задейства поредица от действия, звуци, тонове при другите две, свързани и автоматично свирещи, закупените по-рано пиана. Намират се в левия и в десния край на сцената и изграждат „периферията“ на композицията, оттласкват се сякаш на принципа на ехото, с мелодични скокове и падания, последователни забързвания и забавяния.

Освен музикалното изпълнение, само по себе си въздействащо, чрез софтуера се контролира и част от осветлението: прожекторите, насочени към публиката, които пулсират в синхрон с мелодията, без да се натрапват. Въпросните светлини са изобразени и на корицата на новия албум. Така или иначе, синкретичното представление поставя музиканта в ролята на симптоматичен „диригент“, който борави с механизъм, разгръщащ мелодията и визуалното ѝ изразяване, позволява му да бъде на няколко места едновременно.

Олафур Арналдс изпълни и произведения от предходните си проекти. Не пропусна и „Poland“. Написва песента по време на предходно турне с групата си в Полша и след неприятно нощно пътуване до Познан. Тук е мястото да се спомене, че на сцената творецът е подкрепен, заобиколен от група музиканти, които не акомпанират, а изпълняват възлови моменти в концерта и спомагат струнните инструменти от записите да „оживеят“.”

Както великолепният концерт, така и настоящият текст, и албумът припомнят моменти от миналото на артиста. „re:member“ – името го посочва – е пътуване от спомени, мелодии, които нарастват. Те се движат подобно парчета от памет, с изтеглянето на пианото на преден план и отдръпването му, за сметка на струнните инструменти и програмираните призрачни „двойници“. Атмосферата, която пронизва неговите проекти и която обичайно и неизменно се оприличава на меланхолия, въпреки че едва ли би могла да се затвори в една дума, в едно непроменливо състояние, тук е по-различна. Албумът е задължаващо пъстър, но все така единен, с изобилна акустична дълбочина – заради майсторството на Арналдс, поради новите му методи на композиране и отчасти поради внесеното от други жанрове. Основното обаче стои другаде: в разгръщането на композицията, в почти симфоничния обем на проследяването на темата на произведението и на албума като цяло.

Преди невероятното изпълнение на исландеца и неговата група, публиката приветства Ханиа Рани (Hania Rani). Нейната музика – богати на темперамент, забързани, оригинални соло пиано творби – се доближават до основния акт на концерта, но и се различават. Може би неокласическото и при двамата композитори ги сродява дотолкова, доколко Рани по-скоро разчита на динамиката, на фокусирането върху мотив. Мотив, който повтаря и измества, с който играе, с остротата на отделни акценти, които изкристализират в цяла арка от тонове. Докато при Арналдс подобни акценти са зададени към отделни моменти и инструменти. Изумително, и в същината си далеч от само и единствено подготвително, беше нейното представяне. Заслужено билетите за идния ѝ концерт във Варшава бяха разпродадени.

Би могло да се продължи със спомените, които ни променят, но след казаното е по-добре да се чуе музиката…