Олафур Арналдс (Ólafur Arnalds) е барабанист в различни по стил и по тип рок групи, преди да се обърне към класическата музика или по-скоро към съвременна многопластова синтетична форма. В нея класическото е уталожено в самата основа, при която пианото съжителства с ефирни синтезатори, цигулките се огласяват от електронен ритъм, с акцент върху бавна и плавна прогресия. Преплитанията на събития, на преживявания със звучене, се прокрадват зад немалко от метаморфозите, през които исландският артист преминава.

 

Известен днес като композитор, мултиинструменталист, експериментатор и продуцент, Арналдс получава предложение от звукозаписна компания за дебютен самостоятелен албум. Получава го, след като е направил първия си опит с неокласически по същество творби, предназначени за интро и аутро (Intro – Outro), въвеждаща и съответно финална песен на друг албум, дело на немска метъл банда. Приема предложението и през 2007 г. с „Eulogy for Evolution“ започва неговата солова кариера.

 

Две години по-късно, здравословни проблеми, съпроводени от докторска забрана да свири, водят до формирането на дуото „Kiasmos“. Като неизменна част от „Kiasmos“ артистът продължава да се занимава активно с музика. Въпреки че в интервюта открито признава, че техно проектът запълва времето до възстановяването му, световното турне на успешното тогава дуо променя начина, по който възприема процеса по създаване: припомня му удоволствието от писането. Постепенно проблемите отшумяват и той се завръща към соловите изпълнения и творчески начинания. С обновен поглед, все по-активно, включва елементи от различни и неблизки жанрове в привидно минималистични и най-често инструментални композиции, без да загуби усещането за цялостната история, която албумите му разказват.

#бюлетин

#музика

За малко повече от десетилетие Олафур Арналдс продуцира артисти, сътрудничи си с изпълнители и творци. Знаков пример тук е проектът „Island Songs“ от 2016 г., работи за телевизионни и кино продукции. Награден е с БАФТА (BAFTA – Britich Academy of Film and Television Arts), за музиката към британския сериал „Broadchurch“. И продължава да композира, и да наслагва пиано, струнни инструменти с електронни тонове, като успешно изрича и емоционалното: изразява го в мелодия.

From the book “Iceland As it is”

Зад обръщането му към пианото, ключово за неговото творческо развитие, се крие още една лична история. Докато се изявява като барабанист и свири рок, неговата баба нерядко го кани в дома си, при това винаги с молба: да оправи счупеното радио. Радиото се оказва изключено, но безотказно работещо. В къщата звучат творби на Шопен. Посещенията се превръщат в традиция. И на смъртния ѝ одър, часове преди да си замине, Олафур Арналдс и неговата баба слушат същата музика.

 

През 2015 г. излиза албум, посветен на нея и озаглавен, разбира се, „The Chopin Project“. Тук, съвместно с пианистката Алис Сара От (Alice Sara Ott), пресъздават класическите произведения, добавят и изцяло нови, събират ги в концептуално единство. За целта използват палитра от моделиращи модерни решения. Критическите оценки са положителни и приветстващи. Неизменно през следващите три години популярността му нараства. Но в крайна сметка, спомените от времето, в което се докосва до заветите на полския композитор, оставят своите следи. За тях Арналдс ни разказа от сцената, по време на концерта си във Варшава. Концертът е част от турнето в подкрепа на новия му албум – „re:member“ (2018 г.).

 

„re:member“ е нова крачка в развитието на композитора. Албумът се ражда след дълга и наглед безизходна творческа криза. Появява се в отговор на неплодотворните му опити и с изработването на софтуера „Stratus“ – изобретяването на „трикомпонентно пиано“, заедно с Халдор Елджарн (Halldór Eldjárn). Идеята възниква по-рано – през 2011 г., когато Олафур Арналдс се сблъсква с пиано, което изпълнява музика автоматично, при което клавишите се движат сами. По това време той е на турне в Азия с японския композитор Сакамото и не може да свири, поради влошеното си здравословно състояние, както вече стана дума. Първоначалната шега, че призрачният и изцяло автоматизиран инструмент решава проблемите му, довежда до закупуването на две от въпросните пиана. Довежда и до произвеждането на софтуера, благодарение на който исландецът успява да прекрати кризата, но и да се разграничи от традиционното писане и свирене на пиано.

Пред варшавската публика, пред препълнената зала в града, който помещава музея и сърцето на Шопен, способностите на Олафур Арналдс да управлява безпроблемно серия от инструменти, както и ефектите от заложената в основното пиано програма ясно проличаха: звуково, но и визуално. При натискането на клавиш на ръководното пиано, разположено в центъра, артистът задейства поредица от действия, звуци, тонове при другите две, свързани и автоматично свирещи, закупените по-рано пиана. Намират се в левия и в десния край на сцената и изграждат „периферията“ на композицията, оттласкват се сякаш на принципа на ехото, с мелодични скокове и падания, последователни забързвания и забавяния.

 

Освен музикалното изпълнение, само по себе си въздействащо, чрез софтуера се контролира и част от осветлението: прожекторите, насочени към публиката, които пулсират в синхрон с мелодията, без да се натрапват. Въпросните светлини са изобразени и на корицата на новия албум. Така или иначе, синкретичното представление поставя музиканта в ролята на симптоматичен „диригент“, който борави с механизъм, разгръщащ мелодията и визуалното ѝ изразяване, позволява му да бъде на няколко места едновременно.

 

Олафур Арналдс изпълни и произведения от предходните си проекти. Не пропусна и „Poland“. Написва песента по време на предходно турне с групата си в Полша и след неприятно нощно пътуване до Познан. Тук е мястото да се спомене, че на сцената творецът е подкрепен, заобиколен от група музиканти, които не акомпанират, а изпълняват възлови моменти в концерта и спомагат струнните инструменти от записите да „оживеят“.”

 

Както великолепният концерт, така и настоящият текст, и албумът припомнят моменти от миналото на артиста. „re:member“ – името го посочва – е пътуване от спомени, мелодии, които нарастват. Те се движат подобно парчета от памет, с изтеглянето на пианото на преден план и отдръпването му, за сметка на струнните инструменти и програмираните призрачни „двойници“. Атмосферата, която пронизва неговите проекти и която обичайно и неизменно се оприличава на меланхолия, въпреки че едва ли би могла да се затвори в една дума, в едно непроменливо състояние, тук е по-различна. Албумът е задължаващо пъстър, но все така единен, с изобилна акустична дълбочина – заради майсторството на Арналдс, поради новите му методи на композиране и отчасти поради внесеното от други жанрове. Основното обаче стои другаде: в разгръщането на композицията, в почти симфоничния обем на проследяването на темата на произведението и на албума като цяло.

 

Преди невероятното изпълнение на исландеца и неговата група, публиката приветства Ханиа Рани (Hania Rani). Нейната музика – богати на темперамент, забързани, оригинални соло пиано творби – се доближават до основния акт на концерта, но и се различават. Може би неокласическото и при двамата композитори ги сродява дотолкова, доколко Рани по-скоро разчита на динамиката, на фокусирането върху мотив. Мотив, който повтаря и измества, с който играе, с остротата на отделни акценти, които изкристализират в цяла арка от тонове. Докато при Арналдс подобни акценти са зададени към отделни моменти и инструменти. Изумително, и в същината си далеч от само и единствено подготвително, беше нейното представяне. Заслужено билетите за идния ѝ концерт във Варшава бяха разпродадени.

 

Би могло да се продължи със спомените, които ни променят, но след казаното е по-добре да се чуе музиката…

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This