Николай Райнов е може би най-оригиналният творец в цялата българска литература от първата половина на XX в. Затова е донякъде странно, че е толкова непознат днес. Той пръв отваря вратите на магията, окултизма и мистиката в съвременната ни литература. Прави го с лекотата на опитен вълшебник, въпреки че първата му „магическа“ творба излиза през 1912 г., когато е едва на 23 години.

Появата на Николай Райнов в българската литература е знаково събитие. Неговата странна книга „Богомилски легенди“ представлява дръзко предизвикателство към устоите на стария свят и традиционните порядки. Тя печели на младия автор славата на символист – творец, принадлежащ към най-модното литературно течение на България. А нищо от биографията на младежа не подсказва принадлежност към модерността. Наричат го чудак, откъснат от живота мистик и своеобразен еретик. Погълнат е от богословска проблематика и пребивава сякаш в древността.

Николай Райнов е роден в с. Кесарево, Великотърновско, на 1-ви януари 1899 г. Расте в бедно и дълбоко религиозно семейство. Баща му вижда в него бъдещ духовник, затова настоява Николай да се запише в духовната семинария. Това предопределя в голяма степен пътя му в живота. Даровитият младеж печели стипендия, която му позволява да отиде да учи в семинарията. Озовал се в общество на християнски проповедници, той намразва православието със строгата му догматика и йерархичност. Бунтовникът у него разперва криле. Започва да лети високо над средата си.

Литературният дебют на Н. Райнов идва в „Майска китка“, където пише стихове под псевдонима „К. Поборников“. Скоро издава и разказа „Жълтият манастир“, в който внушава, че семинарията прилича на сграда за душевноболни хора (лудница). От учебното заведение се намира кой да прочете дръзкия разказ. Впоследствие поведението на Николай е намалено с две единици, като за малко не го лишават и от стипендията. Учението започва да разколебава вярата му, вместо да я укрепи.

Със завършването на семинарията започва безкрайното лутане на неуморния „търсач на Истината“, както ще го нарече след години синът му Богомил Райнов. „Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…“ (Николай Райнов)

Николай Райнов намира място сред големите писатели на България след публикацията на книгата си „Богомилски легенди“. Това забележително творение е несравнимо с никое друго до момента в българската литература. То представлява оригинална компилация от разнородни религиозни митове, претендиращи за ревизия на християнската представа за Бога, за сътворението на света и хората. Сатаната (Сатанаил) у „Богомилски легенди“ е синът на Бог и истинският творец на света. Сатанаил е баща на Каин, той е създателят и на райската градина, той изкушава и обладава Ева, внушава на Каин да убие брат си Евел (Авел) и пр. и пр. По книгата може да се отсъди, че авторът ѝ е добре запознат с богословските текстове, с богомилското учение и еретическите му внушения. Защото именно според богомилите Сатаната, а не Бог, сътворява земята и хората. Николай Райнов предпочита да подпише творбата си с прозвището „Аноним“, но авторството му не остава тайна.

Това произведение вписва Н. Райнов в редиците на символистите. То се откроява с особената си мистична и теософска същност, заради която по-късно авторът е определян едновременно и като „боготърсач“, и като „богоборец“. Николай Райнов е вярващ, но не и религиозен. Неговото кредо е: „Няма религия по-горе от истината.“ Той е първият български писател, анатемосан от църквата заради творбите си. Н. Райнов отрича безверието, тъй като изповядва една мистично обагрена и изкована в съмнението вяра. „Безверникът е по стремеж разрушител, а мистикът – творец.“ – сам казва той.

Николай Райнов е надарен с изключителен ум и с невероятна работоспособност. Сам изучава основните европейски езици до степен, че да чете свободно от тях, без да ползва речник. В семейството му го помнят вечно с книгата и молива в ръка, откъснат от реалността и битовизмите. Ако не го извикат да се храни, няма и да се сети, че трябва да яде. Рядко приема гости, общуването с хора го натоварва. Обича да казва, че за един писател „хората“ – това са читателите му. Затова връзката с читателите е единствено истински важна.

Все пак Николай Райнов намира време и за писателските кръгове на България. Сътрудничи на Гео Милев във „Везни“ (1918 – 1919 г.) и на Владимир Василев в „Златорог“. Става главен редактор на списанията „Зеница“ и „Орфей“, в които популяризира теософските си идеи, към които личи пристрастието му още от „Богомилски легенди“. Той работи известно време като главен библиотекар в Пловдивската библиотека. Две години е командировка в Париж (1925 – 1927 г.), където се запознава с културните паметници. След завръщането си в България е поканен да преподава история на изкуството. Научната си кариера приключва през 1950 г. като академик.

Николай Райнов е смайващо продуктивен творец. Между 1918 – 1925 г. издава 13 книги, като само за 1918 г. публикуваните му книги са пет. В първите 25 творчески години на сметката му са 58 съчинения, около 600 сказки и 360 статии. „Правеше книги така, както другите правят сечива и мебели.“ – казва за него Богомил Райнов. „Критиците го определят като символист, мистик, романтик, индивидуалист… Синът му Богомил Райнов след време ще си припомни, че приживе едни го смятат за отшелник и светец, други – за бохем и мизантроп. А той е самобитен и отчужден от хората творец. Той е писател, самозатворил се в „кула от слонова кост“, странник, лутащ се в териториите на екзотиката и фантастиката. Съществува легендата, че е мълчалив и саможив човек, обитател на един измислен свят. Всъщност той е по-скоро наранен и скърбящ в самотата си човек. „От всичко най обичам децата, цветята и малките животни. Защото те не могат да те наскърбяват.“ (Николай Райнов)

Специалистите с основание посочват, че в целия 20-ти век нашата литература не притежава друга подобна на Николай Райнов енциклопедична фигура. Той е едновременно поет, прозаик, публицист, есеист, художествен и литературен критик, класик на българската детска литература, преводач, редактор на списания, автор на естетически програми, историк на литературата и на изобразителното изкуство, калиграф, етнограф, преподавател, професор и още и още… Може да се каже, че Николай Райнов е неуморен търсач и на божественото у човека. В свое интервю казва: „Духовното сливане на божественото с човешкото – това е много актуална истина, чрез която откриваме себе си.“

Творческият път на Николай Райнов е сякаш очертан от следните му красиви стихове:
„Човек не е хубав нито паднал, нито гордо възправен.
Хубав е – когато се възправя.
От всички белези на стъпки по пътя аз съм харесал само
Стъпките, що се лутат.“

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This