„Напускане на спомена“ e книга за изгубената любов, за изтеклото време, за моментите и липсите, които се вкореняват в човека, израстват и променят неговия светоглед, за освобождаването на личността от нейните предишни форми, минали същности.

 

Поетическият дебют на Вангел Имреоров може да се прочете през огледалото като ключов образ, като разгърната метафора. Пред огледалото се явява споменът за любимата жена, изправят се неравномерните сенки на миналото, отраженията на преживяното. Отраженията и сенките са символни изражения на миговете, настанили се в съзнанието като в дом. Те се пренасят в мислите, насищат ги и разкриват присъствията и отсъствията, гънките по стъклото, знаците по чупливата повърхност.

 

„само в огледалото

 

все още я виждам

 

как си оправя косата,
говори ми нещо нервно,
бърза.

 

аз се приближавам,
запотявам го с дъха си,
прокарвам длан по стъклото,
бавно я отмествам
и отново я няма.

 

всеки път
малко повече
от преди.“

 

Книгата се открива с лично посвещение. Посвещението не само се появява повторно при конкретно стихотворение, но постоянно и многостранно отзвучава в поетизираните ситуации. Следва стих на П. Неруда: „Любовта е кратка, забравянето – дълго.“ Цитатът разширява заложеното още при заглавието на стихосбирката идейно начало, огласява посоката на процеса по разграничаване от спомена.

 

„Напускане на спомена“

 

„Напускане на спомена“ се състои от три цикъла, които разделят книгата на смислотворни прорези, на самостоятелни етапи: „1 – това, което гониш, е само сянката на нещо друго“, „2 – приближаване“, „3 – разговор между сезони“. Самостоятелността на циклите е условна. Преходите са плавни. Етапите, получили насловите си от заложеното в стиховете, са огледален, обърнат вариант на отделянето от тежестта на миналото: преследване, приближаване, среща. Сблъсъкът на името на книгата с имената на нейните части всъщност препредава емоционално-смисловия ход и протичащото между и в творбите раздвояване между навлизането в болезнените, в оставящите белези моменти и тяхното подчиняване, надмогване, преодоляване.

 

Още в първото стихотворение се преоразмерява, пречупва миналото. Човекът заминава и оставя след себе си календара. Календарът ще бъде смъкнат от стената и в празния квадрат ще се появи кръгъл часовник. Споменът ще се преосмисли, ще се заличи. Подредените дати ще бъдат заменени от малки огледални късове. Постепенно огледалото се преобръща. Светът започва да се вглежда в човека.

 

„улицата те измерва
с поглед, следи те през прозорците си,
локвите броят крачките ти“

 

Светът и човекът взаимно се наблюдават през прозорците, през привидните граници в първия цикъл. Прозорецът е образ, чрез който се задействат възприятията, провокират се движенията в паметта. Зад привидността на оглеждането стои личността в опит да опознае външното, да го усвои и през усвоеното да осъзнае собственото си място в битието.

 

„миналото се прибира в теб

 

1.

 

пътуваш
гледаш навън през прозореца.
по небето птици
висят на конци от светлина,
в далечината облаци
настъпват
денят бавно се сменя
с друг ден.“

 

После сянката на жената се прибира другаде, а сянката на мъжа изпълва стаята. Бавно неговото тяло „спира да е тяло“. Преобразуването, което настъпва, когато се промени не събитието, а гледната точка към него, засяга сетивата, мислите, чувствата, дори и „някогашната уморена въздишка“, която „сега е неспокойна глътка въздух“.

 

Поезията на Вангел Имреоров пулсира между смислови преобръщания, между забавянето и забързването, между спокойното вглеждане и неспокойното осезание. В нея се долавя стремеж към помиряване със себе си и със света, въпреки непрекъснатите адаптации, метаморфози, но и заради наситеността на емоциите, заради наученото от изминалото време.

 

Докато първият цикъл завършва с неспокойното сънно състояние, с премълчаване, то вторият започва със сломяване и приемане на неизговореното. Светът вече не се гледа от дистанция, през езиково маркирана преграда. Човекът е органична част от заобикалящото го. Ракурсът на огледалото е различен, в резултат от движението, от идеите в първия цикъл.

 

А „хората продължават да текат“, да се вливат в дъжда „като мътни вади“ – „върху смачканата карта на града“. Градът е представен удвоено в смислов план – като две структури, които си взаимодействат, като усещане за мястото и като изображение, което може да продължи да се смалява, докато не се превърне в идея, докато не се изгуби, затихне.

 

Притварят се очите и изчезват сенките на тишината между него и нея. В „Напускане на спомена“ изчезването е проследено до неговото пълно разкриване, без излишен драматизъм, до възприемането на липсата като наличие, като състояние и отношение.

 

„и двамата отсъстваме
от себе си
и от света,

 

но помежду ни няма липси“

 

Приближаването, дало име и на цикъла, е докосване до жената, до отражението, което мъжът помни, до тялото, което оставя следи. Следите са детайли от спомени, които се препредават, за да бъдат премерено оголени, за да бъдат приключени, отстранени.

 

В книгата отдалечаването от спомена протича заедно с напластяването на сънища и сенки, на илюзии, докато се върви през обозримото, през дни, през февруари и април. Дългото забравяне, постигане на личната истина, не зачита линейността на времето. В стихотворението „Година“ например времето е любовно, то е подвластно на представата за жената, на желанието за спиране на настоящето в избраната точка с: „Оставаме там.“ Но месеците са неумолими в своя ход и „вече не сме заедно“. Тя е „в очакване миналото да ѝ стори път“. Той се опитва да си скрои „самостоятелен живот“. Мъжът, разпънат между недействителната, останала назад във времето, идилична пълнота и опустялото пространство на сегашността, прескача „от спомена в спомен“, превръща се в ходеща сянка, сънува жената, учи се „спокойно“ да отминава „себе си“, докато любимата живее зад очите му. Когато той се опитва да си въобрази, да съживи миналото, вижда своята отделеност от нея и започва да съзира неподреденото, разполовеното, опакото в света. Дъждът, паднал, когато са били едно цяло, започва да „вали наобратно“. В стиховете от втория цикъл се повтаря идеята за промяна, за разпад, за раздяла с любимата, за напускане на човека и от него самия, от живота, който е водил, от надеждите, които е пазил. Опитите за бягство от болката, за нейното потушаване се изострят и: „влизам в себе си, без да искам да съм там“. Лирическата напрегнатост, засилената емоционалност, без да е извънмерна, прекалена, внушението се неутрализират с молбата за край, с краткото „стига“. След поставения финал мъжът гледа през нея, нейният глас заглъхва. Завърнал се е в себе си.

 

В третата част на книгата „в огледалото“ се появява семейството, близки, непознати. Разговорът тук е между сезони, между поколения, между човека и неговите съвременници, между спомени. Миналото вече е отвъд, зад прозореца, зад витрината и се разглежда така, както градът в първия цикъл. Като минала форма на човека, като отражение, което откъснало се от личността, не изниква вече в огледалото. Спокойно е. Мълчанието не ранява, не разделя. Самотата се премълчава. Отсъствията се попиват с „цяло тяло“. А „течащото време пристрастява“ с липсите си. Въпросите вече не тежат и могат да бъдат зададени.

 

„Защо гладуваш за светлина,
щом намираш очертанията на живота си
само в тъмното?“

 

Жаждата за светлина довежда до ново време и място. Емоциите се улавят в по-светлите им оттенъци. Погледът (огледалото на човека) отново е различен, отново вследствие от предходните стихове. Книгата завършва с „предчувствие“ за среща и любов, за ново начало, но и с усещането, че „добавяш дни“ и „образуваш живота си“, за да напуснеш границите на паметта. Зад очертаното остава само вечното обновяване на човека. И пак жена „те учи“, и пак пожелаваш, искаш да „докосваш“ „красиви неща“.

 

Трите цикъла създават лирически сюжет, точно обозначен, посочен при заглавието на книгата. Сюжетира се чрез плавните преходи, чрез преповторените образи и лайтмотиви, чрез огледалните преобръщания, които се проявяват както в отделното стихотворение, така и при циклите, и на равнището на стихосбирката. В дебюта на В. Имреоров настоящето назовава липсите, оглежда се в спомените, изрича ги. Думите формират минало. Миналото се приютява в човека и веднъж изживяно, емоционално прието и износено, остава да бъде откъснато и освободено от съзнанието. Освобождаването се изобразява като дълъг процес по пресъздаване, по ново съграждане на човека от него самия.

 

Засегнатите теми и проблеми обхващат не само любовното, но и преобръщанията, които настъпват в човешкия живот, празнините, следите от миналото, краткостта на досега с жената, с хората, самотата и отчуждението, откъсването на личността от нейните предходни силуети и лица, себепознанието и преоткриването.

 

С идеите, с езика и стила, с въздействието си „Напускане на спомена“ е поетическа книга, която те кара да очакваш достойно продължение.

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This