След Великата френска революция Европа не е същата. В кървавата разпра „третото съсловие“ (хората без благороден произход) успява да сложи веднъж завинаги край на вековното господство на „първото“ (духовенството) и „второто“ (аристокрацията). Обикновените хора – селяни и занаятчии – се опълчват срещу малцинството на привилегировани по рождение. Протекла в самия край на XVIII в. (1789 – 1799 г.), Великата френска революция отваря вратите на Новото време – последвалия „век на национализма“(XIX в.), в който „унижените и оскърбените“ не само ще влязат в битка срещу тираните си, но накрая ще победят. Именно в течение на бунтовния XIX в., наследил първата голяма революция на Европа, ще се появяват на европейската карта малките народи, които ще отхвърлят гнета на властвалите векове наред над тях империи.

 

Българският народ не прави изключение от общата европейска историческа рамка. Той е лишен от собствено политическо съществувание, векове владян от чужда, във верско и цивилизационно отношение, сила – Османската империя. Войната срещу тази империя се състои в поредица от битки, в която новото, жизненото и европейското, се изправя срещу старото, отживяното и азиатското. Османската империя заслужава съдбата си, тъй като тя привилегирова мюсюлманските си поданици в ущърб на християните. В нея на власт са произвола и безобразията: не са уредени финансите и данъчната система, отсъства разделението на властите (законодателна, изпълнителна и съдебна) и липсва основен закон (конституция). До Освобождението 1878 г. Османската империя остава една теократична монархия, устроена по източен образец, която няма място и няма бъдеще в Новото време.

 

Кога се поставя началото на българското неподчинение, на нашата битка на новото срещу старото?

#бюлетин

#история

Организираното българско движение за свобода през XIX в. започва с дипломатическата мисия на Атанас Некович и Иван Замбин в Русия през 1808 г. Двамата са упълномощени, с писмо от епископ Софроний Врачански, да търсят „средства за спасението на своето отечество“ чрез преговори с Русия. Пратеничеството е проводено „от името на всички съотечественици“ – българи. Идеята на Софроний е България да търси избавление от османското владичество с помощта на Русия.

 

Минават няколко десетилетия, преди да започне масовото въоръжено надигане на българи по места. Първият организиран голям бунт на българите от Новото време (у нас назовавано като Възраждане) – това е Нишкото въстание. За Нишкото въстание днес се знае крайно недостатъчно. Трудно може да се намери някой, извън кръга на тесните специалисти, който ще назове поне няколко българи – участници в този първи наш бунт по пътя към свободата. Затова сега в списание „Българка“ ще разкажем повече за въпросното знаково събитие.

 

Защо е важно това въстание за българската история?

То е знаково събитие, което показва на света, че Османската империя не е в състояние да се реформира и че българите няма още дълго да търпят духовното потисничество и политическото робство на османлиите. През 1839 г. в империята се прокламира официално Танзимата (епоха на реформи и опити за европеизация): приема се Гюлханският хатишериф (3-ти ноември 1839 г.). Това е документ, според който се гарантира равноправието на всички поданици на султана, неприкосновеността на личността, честта и имуществото, свобода на вероизповеданията, премахване на порочната система по събиране на данъци (илтизам) и други в този дух.

 

Какво се случва само няколко месеца по-късно?

 

Българите в западните краища на етническото землище, които са най-тормозени от турските своеволия, решават да се вдигнат на организиран бунт. Този бунт, за разлика от Белоградчишкото въстание през 1850 г., е много добре обмислен, по него се работи в продължение на повече от година. Очакванията са център на въстанието да бъде Лесковац, „град в България, на няколко часа път от Ниш“.

 

Българите от Нишко изпращат свои делегации и в съседни страни. Осем души са приети от сръбския княз Михаил Обренович. Исканията им са за оръжия и материално подпомагане на въстанието. Други трима пратеници отиват до Цариград с мисията да се срещнат с европейските посланици и да ги запознаят с нелекото си положение. А от Влашко се очаква навлизане на чета, която да подкрепи военните действия. Един от участниците от заговора във Влашко по време на показания в съда си признава, че целта им била да се присъединят към братята си от Нишко, „които са подложени на грабежите и робството на турците, и да ги спасим от това наказание“.

 

Основното искане на въстаниците е да започне най-накрая шумно прокламираната европеизация на Османската империя. Българите искат да спре най-сетне откупвачеството на данъци, уж забранено от Хатишерифа. При него събирането на данъците обикновено се извършва от лица със спорна репутация, които плащат за това право с бакшиши в Цариград. А после идват и свалят дори и кожата от гърба на българина, като изискват от него в пъти по-високи суми от предвидените. Предложено е данъците да се събират на местно ниво, от местните български първенци (кнезове), и после да се изпращат в Цариград. Това иначе толкова разумно искане е отхвърлено. И кръвопролитието започва.

 

Конкретната причина за избухване на въстанието е следната. На Великден 1841 г., по време на служба, в църквата на село Каменица нахълтват мюсюлмани. Те поругават християнския празник, залавят мъжете и обезчестяват някои от жените. „Без съмнение постъпката им целяла да покаже, че християните могат да бъдат само роби и не може да става и дума за изравняването им по права с господстващата народност.“ (И. Дамянов) Същевременно се случва и друга несправедливост, която буни духовете. Племенникът на турския управител в Ниш хвърля око на една българка на име Агапия. Той я отвлича и насилва да приеме исляма. Тя обаче отказва, заради което той я убива.

 

От село Каменица в Нишкия санджак (област) въстанието бързо се разпростира из околностите. Основните ръководители са въоръжената борба са Милое Иванов от Каменица, поп Георги Янков от Поляница, Никола Сръндак от Горни Душник, Коце Мумджията от Лесковац, Станко Антонов и Цеко Вучков от Власотинци и др. От Каменица и околните села тръгват 200 мъже. В Запланско Никола Сръндак и старейшината Стоян Чавдар повеждат 1000. В Лесковацко въстават 15 села, от които във въстанието се включват около 5000 души, начело с поп Георги Янков, Станко Антонов и Цеко Вучков.

 

Въпреки че въстанието е обмисляно дълго, все пак то избухва прибързано, защото не се набавя необходимото, за един успешен край, оръжие. Една пушка се пада на 5 – 6 души, а преобладават брадвите, ножовете и косите. Управителят на Ниш Сабри Мустафа паша свиква 2000 добре въоръжени турци и арнаути (албанци) и атакува въстаниците. За няколко дни въстанието е потушено. Идва ред на погромите. Напълно заличени от лицето на земята са 225 села. Десетки хиляди хора са ограбени и прогонени. В Нишко изгорените села са 121, а в Лесковацко – 104. Избити са хиляди, стотици са продадени в робство, а много търсят спасение в Сърбия. В анкета, проведена от самите османци, броят на продадените в робство деца е 101.

 

„Населението от Нишкия санджак показало недвусмислено, че българският народ нямал намерение повече да превива безропотно гръб пред поробителя.“ (И. Дамянов).

 

Така пред очите на цяла Европа за първи път така категорично и с цената на толкова пролята кръв се поставя „българският въпрос“. Османската империя отново се представя пред цяла Европа като страна на беззаконията и варварството, в която човешкият живот няма цена. А героите от Нишкото въстание, макар и непопулярни днес – Милое Иванов, поп Георги, Никола Сръндак – са сред най-свидните жертви в справедливата борба на българите за правда и свобода.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This