Николай Василиевич Гогол – „Живота си ще обрека за благото на човечеството“

художник: Fedor Antonovich Moller

Имах една великолепна учителка по български и литература в гимназията. Тя разпали любовта ми към книгите. Госпожата води само няколко урока, преди да се премести да живее в друг град и никога повече да не я видим. След като си замина, аз почувствах празнота, която години не успях да запълня. Липсваше друг гимназиален учител като нея, който така да разбира от сериозни книги и с такава лекота да ги „разнищва“ и пригажда към детските ни глави.

Още усещам нейния втренчен и сериозен поглед върху себе си, той като че обладаваше магическо въздействие. Изискваше, настояваше и задължаваше… Просто нямаше начин да не знаем и да не сме се подготвили за час. Госпожата умееше да втълпи, че ни предстои да научим нещо хем важно, хем интересно. Пишеше едни имена по черната дъска, които действаха със силата на заклинания – Мигел де Сервантес, Александър Сергеевич Пушкин, Уилям Шекспир, Николай Василиевич Гогол…

Госпожата ни разказа, че зад тези няколко чародейни слова – Сервантес, Пушкин, Шекспир и Гогол – стоят личностите, превърнали се в родоначалници на съвременната литература. Тези четирима писатели са създали най-ярките литературни образи, те са първите съвременни познавачи на човешката душа. И кои са техните така ярки образи? Става дума за Дон Кихот и Санчо Панса, Евгений Онегин и Татяна Ларина, Шекспировия Хамлет и руските помешчици, „мъртвите души“ на Гогол. Тези литературни герои притежават толкова изявен физически и душевен облик, че следва да бъдат определени като образи-типове. Образът-тип се среща винаги и навсякъде, затова е важно да бъде добре опознат. Тук се корени ценността на тези автори. Те създават безсмъртни образи – „герои на всички времена“.

В гимназията май все още не бях узряла да схвана трагизма на Хамлет и Онегин, а и трагикомичните Дон Кихот и Санчо Панса също не ми бяха по вкуса. Безусловно най-интересните за мен литературни герои тогава бяха гротескните „мъртви души“ на Николай В. Гогол.

Искам да разкажа повече за техния автор и майсторството му, защото така се връщам към онова блажено време на влюбване в сериозната литература. Относно непреходното значение на Николай Василиевич Гогол, няма какво толкова оригинално да се каже. Гогол е познат като „царя на руския смях“. Според критика Белински, той е “най-великият руски писател по значение“. Със своите най-добри творби „Мъртви души“, „Ревизор“ и „Шинел“ Гогол въвежда пародията и гротеската в руската литература.

„Мъртвите души“ на Гогол се отличават коя от коя с по-отрицателни качества. Главната е мошеникът Чичиков – ловец и търговец на други „мъртви души“. Манилов е мързелив и безидеен, водещ безцелно съществуване. Коробочка е стисната и глуповата скъперница. Собакевич е грубиян, интригант и чревоугодник. Плюшкин е безумно стиснат, алчен и отблъскващ. А Ноздрев – прахосник, пияница и развратник. Гогол правилно предугажда значимостта на образите и творбата си.
„Ноздрев дълго още няма да изчезне от света. Той е навсякъде между нас и може би ходи само в друг кафтан; ала хората са лекомислено непроницателни, та човек в друг кафтан им се струва друг човек.“ („Мъртви души)

Николай Василиевич Гогол е роден през 1809 г. От благороднически произход е, както и почти всички класици на руската литература. Семейство Гогол-Яновски (както е пълното фамилно име) притежава 400 души селяни и близо десет хиляди декара земя. Живеят в малорусийското село Василиевка. Николай расте кротък и мълчалив, обича да помага на жените вкъщи да намотават прежда. Галено го наричат Никоша. Увлича се по рисуването и оцветяването на географски карти.

Никоша е болезнено чувствителен, много е срамежлив и плашлив. В пристъп на ужас и умопомрачение една нощ улавя някаква котка, която в представите му се е превърнала в демонично същество, и после я удавя в близкото езеро. След това дни наред страда, облян в сълзи и обзет от искрено разкаяние. Почва да мисли за Страшния съд.

Гогол е твърде посредствен ученик, изостава в учението от връстниците си, особени проблеми изпитва с чуждите езици.

Прекарва две години в училището в Полтава, след което е преместен в елитната Нежинска гимназия. Повечето му съученици получават начално образование в частни пансиони или са възпитани от гувернанти вкъщи, затова са много по-напред в познанията си от него. Подиграват му се, наричайки го „тайнствено джудже“ и „мъртва мисъл“. Той страни от тях, обича да се крие и да рисува пейзажи в усамотение. Но вроденият му артистизъм скоро се проявява. „Замисленото джудже“ се превръща в присмехулник и комик. Съучениците му започват да се страхуват от безупречните му имитации.

„Аз твърде много познавам хората, за да бъда и мечтател. За всички съм загадка. На едно място съм най-тих, скромен, учтив, на друго съм мрачен, замислен, недодялан.“ – пише в писмо до майка си от 1828 г.

Изявява се с успех в училищни представления и вечеринки. Казва, че пламти от неугасима ревност да стори живота си за благото на държавата, да принесе поне най-малка полза. Дебютира с „Ханс Кюлхелгартен“ – незряла творба, в която си личи подражанието на Пушкин. Отива в Петербург, твърдо уверен, че ще успее да направи кариера. Харчи последните си пари за театър. През 1829 г. печата първото си стихотворение под псевдоним, което му дава увереност, че ще успее. Осмелява се да посети великия Пушкин. Когато пристига в дома му в Петербург, слугата съобщава, че Пушкин е много уморен, затова няма да приема посетители. Младежът съчувствено предполага, че великият руски писател навярно цяла нощ е работил над някое произведение. На което слугата отвръща: „Ами, работил… На карти игра.“

Критиката се отзовава зле за първата творба на Гогол. Това много обезкуражава младежа, който и без това си има достатъчно грижи: няма нито работа, нито достатъчно средства. Иначе успокоява майка, че ще ѝ прати 6000 рубли, които уж има да получава като хонорар за трагедиите си. А освен това ще ходатайства родният му край (Малорусия) да бъде освободен от данъци. На село почват да шушукат, че „геният Никоша“ май не е никакъв гений, а неудачник. Трудно признава неуспеха пред майка си. Казва, че „бог е унизил гордостта“ му, но ако „моите нищожни знания не могат да ми осигурят място“, то ще се принуди да работи с ръцете си, за да не умре от глад. Все пак се запасява със средства да изкара още една година без работа.

Дипломата му позволявала да заема поста на дребен чиновник – вземат го за писар в един държавен департамент. Задържа се там едва три месеца. После се мести на по-висока чиновническа длъжност, въпреки че този тип работа никак не му е по вкуса.
„Що за щастие е това да дослужиш до петдесет години на някаква безсмислена държавна служба, без да си принесъл даже и копейка за благото на човечеството?“ (Гогол)

Благодарение на постоянството успява да влезе в литературните среди, където завързва добри познанства. Издействано му е да стане частен учител на младия княз Василчиков, което му позволява да отделя повече време за литературни занимания. Влиза в обществото на великия Пушкин – това е най-голямото щастие в целия живот. Запазени са девет писма, разменени между двамата най-големи руски писатели за времето си. Пушкин внушава на Гогол, че го очаква бляскаво бъдеще като писател. Не закъсняват и първите ласкавите отзиви от критиката.

През 1831 г. от писар става младши учител в Патриотическия девически институт. Отначало приема това с ентусиазъм, защото се изтръгва от противната чиновническа среда. По-късно благодарение на Пушкин му е дадена катедра в Санкт-Петербургския университет, където почва да чете курс по история на Средните векове. Той наизустява лекциите си и ги изиграва пред студентите, като театрални представления. Отначало това предизвиква сензация сред тях.

Твърде скоро обаче той спира да се старае, става сънен и апатичен, почва да отсъства от занятия. „Той бе роден да бъде наставник на своите съвременници, но не от катедрата.“ – казва Тургенев, който е присъствал на негови лекции по история.
„Ще се заловя за Историята – пред мене се движи сцена, гърмят аплодисменти, мутри се подават от ложите, от галерията, от креслата и се хилят, и – историята отива по дяволите… Непознат се изкачих на катедрата и непознат слизам от нея. Но през тази година и половина – време на моето безславие, защото, според общото мнение, съм се заловил за нещо, което не ми е работа. През тази година и половина аз много извлякох и прибавих в душевната си съкровищница…“ (Гогол)

Животът на Гогол е белязан от две велики трагедии – първата е смъртта на Пушкин.. “Моят живот, висшата ми наслада умря с него. Светлите минути на моя живот бяха минутите, през които творях. Когато творях, виждах пред себе си само Пушкин.“ Пушкин е всичко за Гогол, който наистина няма други житейски наслади, освен общуването с него.

Другото трагично събитие в живота му е болестта, която накрая го вкарва в гроба. Тя обаче е чудодейно прекъсната, а Гогол дори вярва, че е напълно излекуван. Заради излекуването той се обръща изцяло към вярата. Става много религиозен, вярва, че оттук нататък е призван само за високо нравствени дела. „Целият ми живот отсега нататък е един благодарствен химн.“ (Гогол). В последните години от живота си Гогол се стреми да твори нравствена проза. Зарича се да напише достойно продължение на „Мъртви души“, в което да бъдат изобразени „по-добрите хора и характери“.

„Каква полза да поразиш позорния и порочния, като го изложиш на показ пред всички, ако за теб самия не е ясен идеалът за противоположния нему прекрасен човек? Как да излагаш недостатъците на човешкото несъвършенство, ако сам не си се запитал: в какво е достойнството на човека… Изкуството не е разрушение“. (Гогол)

За съжаление, Гогол не се справя с поставената задача. Втори том на „Мъртви души“ значително отстъпва по художественото си въздействие на първия. Оказва се, изключително писателско майсторство се изисква за изобразяването на положителни герои, достойни за подражание.

На 21-ви февруари 1852 г. си отива от света великият Гогол, победен от болестта. „Моите светли минути в живота бяха минутите, в които горях.“ (Гогол)

къде и кога да отидем

предстоящи събития