Четиринадесетото столетие приключва със залеза на средновековното Българско царство. Започва турското владичество по българските земи и нашата страна е изправена пред най-тежкото до този момент историческо изпитание. Тъкмо през последните десетилетия от свободното политическо съществуване на средновековна България на историческата сцена стъпва един бележит и необикновен владетел. За него в историческите извори се казва: „Враговете не могли да издържат на погледа му, нападал необуздано и ги притискал с голям устрем.“

 

Това е последният наш владетел със собствена имперска програма. Тя включва завоюването на цяла Сърбия и покоряването на Византия. Целта е да се създаде една Велика България на Балканите – от Дунав до Цариград. Името на този изключителен владетел е Михаил Шишман Асен.

 

Ето какво разказват неговите съвременници за намеренията му. През есента на 1327 г., когато във Византия се води гражданска война, византийският историк Никифор Григора свидетелства за решимостта на българския цар да се възползва от благоприятната за него обстановка. „Българската войска щяла да постави под властта на своя владетел една държава от Византион (Цариград) до Истър (Дунав).“

#бюлетин

#история

След май 1328 г., когато гражданската война във Византия приключва с възцаряването на Андроник III, византийският император заявява на българския цар, че го счита за свой „сънаследник“ и ще му предаде във владение някои от крепостите в Тракия. Но преди това българинът ще трябва да му засвидетелства почитта си: „да бъде и да се нарича роб на василевса.“ На което Михаил Шишман гордо отвръща, че бидейки сам василевс, не му подхожда да бъде под властта на друг василевс.

 

Българският цар счита себе си за равен по чест на византийския император. Още повече че, поради брака си със сестрата на императора – Михаил Шишман, претендира върху „бащиното си наследство“, т.е. приема, че някои от византийските територии така или иначе по право принадлежат на българската корона, като зестра към брака му.

 

Разбира се, че постъпките и намеренията на Михаил Шишман спрямо Византийската империя не са особено почтени. Обаче те са в пряка връзка с темперамента му на неустрашим владетел. Освен това амбициите му за военна и политическа хегемония на България на Балканите неизбежно ще доведат до сблъсък с чуждите интереси.

Имперската политическа програма на Михаил Шишман го прави достоен продължител на делото на Симеон, Калоян и Иван Асен II. Самочувствието на този наш цар е имперско. Особено личи това в отношението му към сърбите и Сръбското кралство. Желанието му е не просто да накаже този народ или да завладее земите му, а направо да ликвидира държавата му. Михаил Шишман казва, че ще пороби сърбите, ще завладее отечеството им и ще „постави престола си сред сръбската земя“.

 

Заплашва, че ако сръбският цар Стефан Дечански „не дойде до сутринта, когато от изток слънцето се появи, и не падне пред мене, та да стъпя на врата му с крака на нашата непобедима държава, ще изпратя да го доведат позорно вързан.“ Това разказва старобългарският писател Григорий Цамблак в житието на Стефан Дечански. „Българският цар Михаил, възгордял се от многото успехи и царска слава, се вдигна срещу сръбското царство и се стремеше да го подчини под своя власт.“ (Григорий Цамблак).

 

Нека се кажат няколко думи относно възцаряването на Михаил Шишман на българския трон, както и по-важните събития, свързани с управлението му. Византийският историк Йоан Кантакузин разказва, че след смъртта на Георги II Тертер (края на 1322 г. – началото на 1323 г.) българските велможи „извикаха и сложиха за свой цар Михаил, господар на Видин“, произхождащ „от български и кумански род“.

 

Според водещия изследовател, баща му Шишман е български първенец от кумански произход. Той е женен за дъщерята на Теодора-Анна (дъщеря на цар Иван Асен II от брака му с Ирина Комнина). От това следва, че Михаил Шишман принадлежи и към династията на Асеневци по майчина линия. Той е най-сериозният претендент за българския трон, принадлежащ към тази фамилия. Избирайки го за цар, болярите връщат царската власт на най-славния род от Второто българско царство – Асеневци.

 

Във венециански документ от 1313 г. сред водещите балкански владетели се съобщава за „Михаил, български деспот и господар на Видин“. По онова време Михаил е зет на сръбския крал Стефан Урош II Милутин. По-късно ще се разведе със сръбкинята Анна-Неда, за да се ожени за византийката Теодора.

 

Възцарявайки се на трона, той наследява една разклатена във вътрешно и във външнополитическо отношение страна. България е лишена от всичките си територии на юг от Стара планина. В рамките на една година – от 1323 до лятото на 1324 г. – Михаил Шишман успява да се справи с византийското протеже Войсил, брат на Смилец, и си връща българските владения в Тракия.

 

Следва намеса на Михаил Шишман във византийските междуособици за трона, прераснали в гражданска война. Във Византия спорят Андроник II и внука му Андроник III. Отначало българският цар избира да се конфронтира с младия Андроник (1324 г.). Българската и византийската армии се изправят една срещу друга в Тракия. Тогава се случва нещо неочаквано. Византиецът предлага спорът между враждуващите армии да се реши, без да се пролива кръв, с рицарски двубой – между него и българския цар. Михаил Шишман обаче ловко се измъква от ситуацията, отвръщайки: „Безумен би бил ковачът, който, вместо да вземе с клещи нагорещеното желязо, го поеме с ръка“. С този достоен отговор българският цар „надхитря в играта“ византийския император и го посрамва пред войниците му.

 

След разни перипетии Михаил Шишман накрая прекратява споровете си с византийците и се споразумява с тях за общи военни действия срещу Сърбия. Както вече стана дума, българският цар подхожда много самоуверено и се надява да разгроми сърбите в предприетата по негова инициатива военна кампания. Плановете му се провалят, той бива надхитрен на бойното поле, което му струва и живота. В битката при Велбъжд (28-ми юли 1330 г.) Михаил Шишман, „той, който не вярвал на никакви клетви и обещания, се предоверил на обещанията, поети от сръбския крал, и допуснал да бъде измамен.“

Битката при Велбъжд

Според гръцките историци Йоан Кантакузин и Никифор Григора, българският цар бива наранен смъртоносно в битката. Пленен е от сърбите и скоро след това почива от раните си. От историческата сцена слиза един достоен приемник на цар Симеон – продължител на българската завоевателна политика, непримирим воин и голям храбрец. Враговете дълго след смъртта му ще говорят за „непобедимата държава“ на „силния цар Михаил“.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This