Един от най-дълбоките мислители на XX век пише следното: „Самоубиват се само оптимистите, които не могат да живеят повече така. А на другите, ненамиращите и без това никакъв смисъл в живота, защо им е да търсят смисъл в смъртта?“ На друго място казва: „Идеята за самоубийство е свързана със свободата. Бих могъл да понеса всичко, защото всичко зависи от мен. Мисля, че идеята за самоубийството е нещо положително, стимулиращо.“

Тази душевна нагласа търси провокация. Шокира ни. Това е собствена форма на интелектуален екстремизъм, окъпана в песимизъм и нихилизъм. Саморазрушителна и маргинална. Същевременно дарява надежда в безнадеждността. Нужно е, значи, да се съхраним в този свят на фалш и празнота, макар и несвободни. За да останем себе си. Да не прекрачваме границата на несвободата си, тръгвайки за отвъд. Така ни се разкрива вътрешното противоречие на оптимизма.

За да се изповядва подобно нещо е необходим много горд дух, но и готовност за отчуждение от света и хората. Живот в самота и обнадеждение. Една наша надежда в безнадеждността е носила името Лора Каравелова. Надежда, преди да се самоубие.
„Лора е само любов. Всички други чувства, желания, страсти са подчинени на това доминиращо чувство.“ – казва известна нейна изследователка. „Любов, по-силна от смъртта, беше мечтата на Лора.“ Лора в търсене на невъзможното. Нека да кажем нещо оставало винаги встрани от вниманието. Лора е непоправимата оптимистка. Именно затова слага край на вътрешно преживяваното безсмислие от света. Да се учудваме ли, че оптимистката Лора се самоуби?
В спомената двойственост, между незадоволеността от живота и сакралния си оптимизъм, Лора Каравелова изживява дните си. В писмо до Петко Тодоров ще си признае: „Зла съм и капризна като триста дявола и триста жени, всичко ме раздражава.“
Оптимизмът ѝ се разкрива най-вече в писмата до любимия Пейо Яворов.

„Първата, единствена грижа ще бъде да бдя над живота на нашата любов, да бдя неуморно, всекичасно. Аз не трябва, не мога да те загубя.“ (до Яворов, 9-ти октомври 1911 г.)
„Въпреки всички твои скептични усмивки, цялото ми същество очаква бъдещето като непременно хубаво. В живота ми досега нямаше нито красота, нито щастие. Все пак аз не мога да не вярвам, че в живота има непременно дни на красота и на щастие. За тия дни живея досега и живея още.“ (писмо до Яворов от Париж, 19-ти май 1912 г.).
„Някога хората са вярвали и са били щастливи. Но в какво вярваме ний днес и где ми каза ти, че ний ще се срещнем? Аз бих дошла навсякъде, милий мой – вижда Бог – но где ще ме чакаш ти – где ще те намеря?

Вижда Бог, че бих отишла на край света, бих живяла цял живот сама, знаейки, че в определен ден на годината ти ще бъдеш там. Или поне в определен час на годината ще чуя гласът ти, поне една дума… или ще погледна поне очите ти, ще срещна погледа им – само веднаж… или да чуя поне шума от стъпките ти. Но где ще бъдеш ти – за да дойда и аз! Върни се, мой милий. Върни се не само за мене, върни се за себе си, за всичко хубаво, което е в тебе, което ти си длъжен да дадеш на другите.
Но върни се и за мене, мой милий. Какво ще правя аз без тебе? И не почувствува ли ти, че в душата ми се прислони на твоята, че душата ми се прислони веднаж в живота ми, прислони се безвъзвратно? И где ще те търся аз занапред? И все пак мога ли да не те търся всяка минута от живота си?“ (писмо до Яворов от септември 1912 г.)

Писмата на Лора до Яворов са оценявани високо от критиката. В тях личи голямото й художествено дарование, те са класически образци на българската епистоларна литература. За отбелязване е, че Яворов, по оценки на любимата си, не умее добре да изразява себе си в писмо. Често неумението му я наскърбява, тъй като е изтълкувано като липса на любовно чувство от негова страна. Лора не допуска, че обожаваният от нея най-талантлив български поет може да не го бива в писането на писма. Веднъж тя прави характеристика на неговите писма до нея, отбелязвайки липсата на художественост и страст в тях.

Лора и Яворов

„Във всяко писмо малко хроника. Правиш я като човек, който е навикнал да вижда всеки ден известно лице… Значи на първо място – навикът… След това няколко целувки, пратени по разсеяност на мене или пък изражение на полусъбудени желания към жена… Значи да допуснем и малко чувственост…
А аз – материалистката, аз искам не навикът ти и не чувствеността ти. – Аз искам душата ти, сърцето ти, нежността ти, която да ти се налага ПРОТИВ волята ти…“
„Аз вече не искам твоята любов, аз искам твоя живот, гдето и да си ти. Аз нямам никого в целия свят, когото да уважавам, комуто да вярвам, когото да обичам, освен тебе…“

Вярно, Лора е любов. Но Лора е и луда страст. И горделивост. Именно горделивостта я погубва. Защото тя я подтиква постоянно да изисква още и още в любовта и от любимия си. У нея отсъства смирението, въпреки заявената в младостта религиозност. „Аз искам да туря религията като основа не само на моите младини, но на целия мой живот…“, споделя, след като приема католическата вяра, по време на втората година от следването си в девическия пансион „Нотр Дам дьо Сион“ в Париж.

Лора е родена на 8-ми ноември 1886 г., в едно от най-уважаваните семейства в следосвобожденска България. Баща ѝ Петко Каравелов е брат на Любен Каравелов, той е първият финансов министър на България, министър-председател на страната в три правителства. По време на негов мандат се осъществява Съединението (6-ти септември 1885 г.) на Княжество България с Източна Румелия. Майка ѝ Екатерина е сред най-образованите жени в Княжеството. Превежда художествена литература, пише статии, участва в политически дела и активно подпомага съпруга си. Родителите обаче са изключително отдадени на обществената си дейност. Не отделят необходимото време за възпитание на децата си. Малката Лора остава силно привързана към баща си. Докато властната майка е тази, която се разпорежда с бъдещето на децата. Екатерина не проявява нежност към дъщеря си Лора, с времето отношенията им охладняват все повече, дори се стига до откровена вражда. Причината е, че Екатерина държи да взима лично решенията по всички важни житейски въпроси за Лора.

Петко и Екатерина Каравелови с дъщерите си Виола и Лора (в дясно)

След гимназията малката е пратена да учи зад граница, във Франция и Белгия. В писмата до майка си често се обръща към нея така: „Оставям да решиш всичко ти…“ или „Щом ти намираш това за добре, защо не…“ Майката се разпорежда за всичко важно, тя подбира обществото, в което да се движи Лора. След време Лора излиза към нея с обвинението: „Ти много справедливо ми пишеш, че до 7 кл., т.е. до времето, когато бях само под твое влияние – бях друга, а после обществото, което сама избра, ме измени.“
Когато пораства достатъчно и става мома за женене, майката естествено се заема с търсенето на подходящ жених. Това става след смъртта на баща й, през 1903-та година. Лора губи не само баща, но и най-близкия до сърцето си човек, своя идеал за съвършенство.

Тази загуба като че ли за няколко години я прекършва. Лора е обзета от апатичност и попада под все по-засилващото се влияние на властната майка. Екатерина й налага да се ожени за сина на бащиния съпартиец, д-р Иван Дренков (1906 г.), когото Лора ни най-малко не обича. В свой ръкопис от същата година Лора простенва: „Самотия и отчаяние!“

Нейният силен дух обаче няма да се примири с наложени отвън обстоятелства.
Майчините действия са непремерени относно личност като Лора Каравелова. Ако е употребено насилие спрямо по-безхарактерен и скромен човек – да. Би могло да се очаква положителен ефект. Обаче Лора, въпреки демонстрираното подчинение („оставям да решиш всичко ти…“), никак не се смирява във времето. Тя е твърдо решена сама да избира какво и защо в собствения си живот.
Има и такива моменти, в които, потисната от властната си майка и изправена пред перспективата на невъзможното щастие, тя търси покой в самотата и отчуждението. Пише: „Самотията е хубава… (…) А скимвало ли ви е някога, че самотията е любов? И заглеждали ли сте се в полумрака на изминалата младост? Да, самотията е безценно убежище понякога. Понякога е убежище, веднаж в живота – любов, а най-често – мечта.“

Скоро у Лора проговаря тъмната страст, влечението към самоубийството. Андрей Протич си спомня: „Най-малко бях спрял вниманието си върху първата проява на Лора за желание за самоубийство: на 10 X 1905 г. в „Червен рак“… сменяйки своята тъмночервена роза с моята тубероза и миришейки я, каза тихо в туберозата: – Как силният дъх ми навява мисъл за самоубийство…“ В своите „Писма до никого“ Лора констатира: „За който никога нищо не очаква – единствената нова страна е гробът.“ Изобщо мисълта за самоубийство изпълва съзнанието на младата жена за дълги периоди от живота.

Лора е дълбоко нещастна от семейния живот с д-р Иван Дренков. Тя е човек на изкуството, а той облажава еснафското съществуване. Дотолкова не я разбира, че дори не проумява какво толкова не й е харесало в съвместния им живот. „Тя не се чувствувала призвана да бъде жена като всички, да се грижи за домакинството, да отглежда и възпитава деца, а за друго – непонятно и ней какво именно.“

Загадъчната Лора търси човека, който ще я разгадае. И той трябва да бъде човек на изкуството, поет, а не доволстващ в богатството си еснафлия. На него тя ще отдаде сърцето си, но и ще го подложи на хиляди изпитания, за да й докаже любовта си. Пейо Яворов е този човек. След първата им среща в Драгалевския манастир, през 1906-та година, когато са в обща компания, Яворов вдъхновен написва сякаш пророческите за тях двамата стихове:

„Душата ми е стон, душата ми е зов,
защото аз съм птица устрелена,
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов…

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето, аз ви думам, има ад и мъка –
а в мъката любов.“

Няколко години след тази случайна, но паметна среща ще започна тяхната изпепеляваща любов. Завела и двамата в гроба.

„Миражите са близо, – пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек…

Миражите са близо, – пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, –
тя – плът и призрак лек!“ („Стон“)

Във връзката им Лора е активната страна. Свикнала да покорява мъжките сърца, тя живее разделена от безличния си съпруг. Носи й се славата на една от големите красавици на България. Победителка е в първия конкурс за красота в страната – „Красавица на София“, проведен на 5-ти октомври 1906 г. След проваления брак с д-р Иван Дренков, тя се забърква в любовна авантюра с дипломата Петър Нейков. Циничното й поведение към хората замества предишната кротост и привидно покорство. Но интересът й към изкуството е все така жив, тя продължава да е поклонничка на красивото. Една млада жена разочарована в чувствата си, с едно дете от брака си (момче на име Петко), но копнееща да намери истинската любов с подходящия човек.

В началото тя действа непристойно към обекта на желанието си, ползващия се вече с литературна слава поет Пейо Яворов. Лора избира да го ухажва на гроба на Мина, нещастно споминалата се негова любима, която той се е клел никога да не забрави. Естествено, Пейо я отблъсква. По-късно поетът си спомня за това: „Моя отговор я засегна болезнено. Тя сприхаво кипна и демонстративно ме остави, без да отговори. Видях, че честолюбието ѝ бе силно засегнато и си останах с впечатлението, че тази ще бъде първата ни и последна среща.“ Неумереността на Лора по-късно ще намери израз в неконтролируема ревност по Пейо. Тя вечно ще го ревнува от призрака на Мина. „Нейната любов бе едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо водеше към смъртта: друго удовлетворение то не можеше да намери.“ (Яворов)

Лора продължава в настоянието си да има Яворов, да го притежава само за себе си. Отначало като украшение някакво. Задоволена прищявка може би. Обаче авантюрата помежду им, непредвидена навярно, поражда едно фатално привличане, продължило отвъд рамките дори на живота.

Не бива да правим грешката да гледаме само вулгарното лице на Лора. Тя не е просто поредната глезана, за която се грижи прислуга и която флиртува от скука с известните мъже на България. В Лора има изключителна виталност и доброта. Но споменатата горделивост у нея е в повече. Горделивостта й затъмнява вярата, надеждата и любовта й в невинното и доброто. Тя омърсява чистите отношения, които имат в началото с Пейо. Тя поражда ревността.
А Пейо й дарява пръстен с опал. В драмата си „В полите на Витоша“ пише: „пръстен с опал трябва да носят вярващите в любовта си.“ И още: „Раздробете това камъче на прах – неговият пламък ще грее и в най-дребния прашец. Опалът е камък на нещастието за ония, които се боят: той крие в себе си пламъка на вечната любов.“ Това разтопява сърцето на влюбената Лора: „Вчера колебанието да приема опалите беше само за миг. Днес само радост чувствувам, някаква светла, непозната радост. Ти се шегуваше вчера и намираше, че силата ти е в ноктите. А днес аз съвсем сериозно чувствувам, че моята сила е в пръстена. Тъй сериозно го чувствувам, че ме е страх да го снема. Ако го имах този пръстен още тогава – преди няколко години, всичко би било тъй друго, а без него аз бях тъй безпомощна и сама…“ Лора пише това писмо с дата 9-ти септември 1911 г. Явно прави намек за първата им среща в Драгалевския манастир, когато, ако е имала пръстена, „всичко би било тъй друго.“

„Мечтата ти е очарована робиня
на моята душа, която те зове;
ще дойдеш ти накрай световната пустиня,
отсам преградни бездни, върхове.

На бездни, върхове, неведоми пространства
мечтата ти лети-прелита в бодър сън –
и чуя аз, в нощта на тъмни окаянства,
спасителния предразсветен звън.

Ще дойдеш ти, заря-невинност всепобедна,
в одеждата на своя ароматен свян
и то ще бъде час на изповед-последна,
сияние в един вълшебен блян.

Душата ми над тебе бисер ще поръси,
че ти ще бъдеш роза, аз ще бъда май.
И ние ще горим унесени в съня си –
и като дим в небето ще намерим край.“ („Пръстен с опал“)

Искреността в отношенията им обаче не задоволява Лора, струва й се изкуствена. Душата й се изпълва с подозренията. А те задушават щастието й от иначе взаимната любов. „Ако случайно твоята любов е пораснала малко (сега е пролет и естествено е всичко да се развива), даже ако тя е пораснала до толкова, като да ме търси, кажи ѝ, че аз съществувам най-несъмнено и че аз съм около тебе. Челото ми е на ръката ти, или устните ми са на устните ти или на косата ти. – Аз съм около тебе и те гледам с всичката нежност на душата си.“ (писмо на Лора до Пейо)

Лора се оказва неспособна да се концентрира върху любовта помежду им – а нея я има, тя е жива и е редно да го ощастливява. Вместо това тя се заема да я дави в подозрения, предизвиквайки у себе си разяждащото чувство на дефицит на любов.
Този дефицит, увеличаван неимоверно с ревността, води до решението да се потърси любовта отвъд. В отвъдното, където: „ето, аз ви думам, има ад и мъка – а в мъката любов“, – прозрял е поетът. Това е решение на бунт срещу ограниченията, които животът ни поставя. Цели да постигне една невкусвана от никого свобода, в този смисъл колкото утопично, толкова и пълно с наивен оптимизъм.

След самоубийството, Яворов свидетелства: „Последните думи на Лора, прошепнати с последен дъх, бяха: – Много те обичам! Така тя отговори на моите викове: – Лора, защо направи тъй, защо направи тъй, защо направи тъй? (…) Аз реших да умра вече. Вярвам тоя път смъртта да не ми измени. Аз съм щастлив, защото умирайки, ще прошепна: – Лора, аз ида, защото много те обичам!“

Лора така и не се отърсва от усещането, че трябва да покори Яворов в любовта. Да наложи волята си над неговата. Тя преживява любовта като сблъсък на противоположности. Очаква да се види победител. „Аз сама говора често за егоистичността на моята любов. Аз сама я търса грижливо, когато съм сама. И я намирам само в силното желание да те виждам, да съм около тебе. В това виждам само нормалното – за който обича. Също тъй нормално е и желанието ми да ме обичаш ти. И всичко това заключава толкова егоизъм, колкото изобщо всяка човешка любов.
Идвам почти винаги при тебе не само смутена, но и сломена. (…)
Бъди спокоен, аз се отказвам от всякаква борба – от всякаква въображаема борба. Не се защитавай и не се нервирай повече. Ако ти ме обичаше достатъчно и мисълта за борба не ти би минала през ума. Защото тогава ти би ме обичал тъй, както те обичам аз – без много размишления. Тогава и твоята любов би ти се видяла на самия тебе една необходимост, а не наложен насилствено ярем.“ (Писмо на Лора до Пейо от 12-ти януари 1912 г.)

В крайна сметка, за добро или за лошо, Лора печели борбата за любов в любовта. Печели на 30-ти ноември 1913 г., когато се застрелва с оръжието на съпруга си пред очите му.
След смъртта й Яворов, с разклатена психика и променен, ще признае: „Сега едва я обичам тъй, както тя искаше да я обичам.“ В нейна памет е и последното му посвещение в „Подир сенките на облаците“

Мила Лора,
на твоята светла душа, устремен към тебе, духът ми
посвещава своите изповеди.
Пейо

Оптимизмът на Лора побеждава дори смъртта. Нейният Пейо тръгва след нея, за да я настигне и да притихне край нея след думите си: „Лора, аз ида, защото много те обичам!“
Оценките след самоубийството на Лора в българското общество са полюсни. Добре е да се припомни статията на Андрей Протич в нейна памет, носеща красноречивото заглавие „Твоята хубост стана твоя съдба“. „Единствената значителна млада жена изчезна. Нека спасим всичко, що може за в бъдеще да допринесе за създаването на духовната личност на Лора… Та поне тъй да отдаде поколението онова уважение към паметта на Лора, което сегашното общество не може да чувствува, понеже хвърляше към Лора оная кал, в която то, нашето общество, плува…“