Неофит Рилски – първият граматик на възрожденска България

Децата в училище срещат големи затруднения да разбират дори езика на Вазов от „Под игото“. А какво остава, да речем, за автобиографията на Софроний Врачански „Житие и страдания грешнаго Софрония“? Много от изразите във важните произведения, свързани с българското Възраждане, изглеждат непонятни за учениците. И това, естествено, се оказва голяма образователна пречка. Че през Възраждането се говори и пише по-различно от днес – това е всеизвестно. Въпросът е: Трябва ли да се противопоставяме чрез внасяне на повече корекции в творбите?

Моето мнение е, че е редно да се съхранява автентичността на езика. Разликите между „тогава“ и „сега“ трябва да поясняват, а не да се заличават. Така, от една страна, ще се запази духът на епохата, а от друга – ще се даде ясно свидетелство за развоя на нашия роден български език. Да вземем за пример споменатото вече „Житие и страдания грешнаго Софрония“. Ако трябва да се пригоди още по-добре към съвременния български, автобиографията на Софроний Врачански щеше да се казва „Житието и страданията на грешния Софроний“. Щеше да присъства пълен член на съществителните („-то“ и „-та“: житие – ТО, страдания – ТА), както и предлогът „на“. Само че във времето, когато е писана книгата, не действат настоящите правописни норми. Освен това самият Софроний не възприема употребата на пълния член в писмената реч.

През Възраждането все още не съществува книжовен български език, което означава, че авторите имат по-голяма свобода на изразяване и чрез писането си излагат своята гледна точка за правилност на изказа. Едните от тях искат новият литературен език да бъде близък до средновековния български, което значи в литературата да не се взима предвид говоримия от народа език („простонародния“). Другите са умерени или по-крайни реформатори: те настояват книжовният език да се опира така също и на говоримия.

В крайна сметка „реформаторите“ печелят, а ние тук и сега четем и пишем на книжовен език, който следва техните духовни нагласи и желания. Това придава на въпросните възрожденци важно национално значение. Един от най-бележитите сред тях, спадащ към по-умерените реформатори и спомогнал изключително за развитието на българския език, е познат с монашеското име Неофит Рилски.

Бащата смята, че младият Никола ще го наследи, ставайки учител и свещеник като него. Момчето обаче изненадва с избора си. Решава да учи иконография при двама прочути зографи, а по-късно отива заедно с тях в Рилския манастир, за да изографисат църквата „Покров пресветая Богородица“. Никола се сближава с монасите от този манастир. Много му допада техния живот и на 18-годишна възраст става послушник там.

Дарованията на младия монах бързо са забелязани. Неофит Рилски е изпратен да продължи образованието си в Мелник при прочутия гръцки даскал Адамос Мецоватос. По-късно посещава и гръцката школа във Велес. През 1815 г. се връща в любимия си Рилски манастир, за да се заеме с преподаване на български език в манастирското училище. През 1828 г. става секретар на самоковския митрополит Игнатий Рилски. Там пише своето първо стихотворение, воден от скръбта си по варварски убития от турците Игнатий. През 1830 г. отново се връща в Рилския манастир, но е принуден да го напусне четири години по-късно, когато обителта е изгорена от разбойници.

Днес ще отделим внимание на личността и заслугите му към България. Никола поп Петров Бенин е роден през 1793 г. в Банско (или в с. Баня). Монашеското му име е Неофит, а се подписва с „Неофит П. П. Рилец“ или „Неофит Поп Петров Рилски“. Баща му Петър е свещеник и учител в килийно училище, където се преподава изцяло на гръцки. Петър отхвърля гръкоманството (гръцкото самосъзнание), когато се запознава с „История славянобългарска“. Неофит си спомня: „След прочитане на тази история – баща ми стана друг човек.“ Началното си образование малкият Никола придобива именно при баща си. И по бащина, и по майчина линия Никола поп Петров принадлежи към знатни и богати родове – Бенини и Голеви (Германови).

През 1834 г., вече на зряла възраст, Неофит Рилски се заема с народополезните дела, заради които ще завоюва челно място в историята на българското Възраждане. Същата година по препоръка на търновския митрополит Иларион Неофит Рилски е пратен в Букурещ. Там той трябва да усвои „взаимната метода“ и да състави взаимноучителни таблици, които да се ползват в новооткриващото се първо светско училище в България – Габровското училище. През 1835 г. Неофит става първи учител и уредник в това училище (бъдещата Априловска гимназия).

Работата на Неофит Рилски в Габрово бележи нова епоха в българското образование – преход от килийно към светско училище. Това дава основание възрожденецът да бъде наречен „баща на българското народно училище“. А освен това – „патриарх на българските книжовници и педагози“, „организатор на българското светско национално училище“, „реформатор на българското училище“ и др. Може някому да се струва странно, но именно на един български монах се пада да защитава предимствата на светското образование и да изтъква недостатъците на килийните училища.

„Требувало по-напред да се устрояват училища, а после църкви и монастири. По напред да се напечатат на нашиат Болгарски язик потребните за учение книги, а после вехтий и новий завет…“
„Псалитирите и часословите не са школски книги, но церковни и установлени са за богомолство в церквите, а не за учение во училищата.“ („Болгарска граматика“ – Неофит Рилски)

Неофит Рилски изказва интересни мисли с педагогическа насоченост, който са ценни дори днес.
„И папагалите произносат некои речи, които изучават от человеците, но и сами не разумеват нищо от них…“
„На училището не е намерението да е мъчилище, да мъчи малолетните, но да им подаде ръководство към истинско просвещение, за да познаят и себе си, и Бога, и християнските и человечески длъжности, и да можат да проумеват…“ (Неофит Рилски)

Възрожденецът Неофит Рилски е известен с патриотизма си. В обширния предговор към „Болгарска граматика“ отбелязва, че българските несгоди идват и заради „тиранското иго агарянско“. „До кога заблуждение! До кога невежество! До кога сон глубокий! Стига толкова спавание, що е спавала нашата Болгария доволни векове. Собудете се поне от тука на там. Подражавайте вси добрий пример на тия родолюбци, що настояват за просвещението…“

Неофит Рилски създава първата системна българска граматика. От него водят началото си заниманията с българската диалектология. Важно от гледна точка на съвременното състояние на българския език е пламенната защита на Неофит Рилски, за запазване в книжовната ни реч на членуваната форма на съществителните – например „учение – то“, „житие – то“, „страдания – та“. Според него премахването на членуваните форми значи истинско „обезобразяване“ на езика ни. Защото именно с тях „Болгарский язик се украшава помного от другите сродни нему езици“. А без членуваните форми българският би стоял „като некой гол човек“.

Натискът да се премахнат членуваните форми от българския език не е никак малък. Видни славянски просветители от епохата, като Христаки Павлович, Константин Огненович и Юрий Венелин, настояват да се изхвърли членуваната форма, тъй като тя не присъства в старославянския език. В едно писмо до Райно Попович (1838 г.) Неофит Рилски сякаш пророкува какво ще се случи с „членовете“: „Даже пророк Илия да слезе, пак не ще ги извади и да се научи народат ни другояче..“

За чест на Неофит Рилски трябва да се отбележи, че век и половина след неговата пламенна защита членуваната форма не е изхвърлена нито от българския, нито от македонския. Неофит Рилски приканва „всички искрени чада Болгарски никогда да не обезобразиме красотата на нашия Болгарски язик, който се украшава като с некоя драгоценна утвар с членовете.“

Според Боян Пенев, Неофит Рилски е ценен за нас, българите, преди всичко като филолог, а след това – като педагог и народен будител. Неофит Рилски поставя за цел пред учените българи винаги при всяка възможност да чистят езика от чуждици и „варваризми“. Една толкова похвална инициатива, имаща своята актуалност и в наши дни.

къде и кога да отидем

предстоящи събития