Неофит Бозвели – бунтовник преди революционерите

Българското Възраждане се различава от европейския Ренесанс по един съществен признак. Докато ренесансовите личности в Европа са хора, стоящи извън Църквата, в България първите носители на духовно обновление са все църковници. Най-изтъкнати сред тях са Паисий Хилендарски, Софроний Врачански и Неофит Бозвели.

Специалисти посочват, че след „История славянобългарска“ и „Житие и страдания грешнаго Софрония“ произведението на Неофит Бозвели „Мати Болгария“ е третото най-влиятелно, най-възпитателно и родолюбиво четиво. За Паисий и Софроний се говори и пише доста – познати са като личности и съдбини, докато Неофит Бозвели е по-непопулярен. Затова в списание „Българка“ ще ви разкажем повече за него – този доблестен страдалец с могъщ дух.

Неофит Бозвели е роден около 1785 г. в Котел. Учи при Стойко Владиславов (бъдещият Софроний Врачански) в родния си град, след което се покалугерява в Хилендарския манастир на Света гора. За кратко е дякон в манастира, а после е изпратен на служба в Свищов. В град Свищов ще свърже завинаги съдбата си Н. Бозвели, тук се калява неговото родолюбие. След края на Руско-турската война 1812 г. градът е изпепелен, а населението му – прокудено във Влашко. Неофит Бозвели се заема с мисията да върне българите обратно у дома. „Собираше ни от Влашката земя като овцете, които нямаха пастир.“ – пишат свищовлии в едно колективно послание. През 1827 – 1829 г. е проводен със същата мисия и в Сливен – да разубеждава българското население да емигрира след поредната руско-турска война.

Неофит Бозвели помага с различни средства за духовното въздигане на Свищов. В този град той работи като учител и проповедник близо 25 г. Заедно с възрожденеца Емануил Васкидович издават учебници под общото име „Славянобългарско детеводство“. В предговора към „Детеводството“ Неофит заявява пламенния си патриотизъм.
„Всеки има долг неотменнен, и от бога определен, да люби неговото отечество, и да има велика грижа, колкото може, за неговите ползи. Защо общата любов на отечеството, донася всеобщи ползи; и когда ся грижим за общите ползи, не се лишаваме и от сущата наша полза.“. „Гдето е отеческая любов, тамо цафтят много честни добродетелства.“ – заявява Н. Бозвели. Целта на „Детеводството“ е народът да се „изцели от многогодишното слепотно невежество“ и да се възпоменават нашите „преславнии древни славеноболгарски праотци“.

Ето как Бозвели описва положението с народното просвещение в последните десетилетия на османското владичество. „Болгарите общо са простосердечни – в науката никак несклони, и нерачителни, обаче странолюбци, благоговейни, трудолюбиви, спокойни и мирни, добросклонни и остроумни. Но неучението ги прави совсем диви, невежи и посмеваеми от другите искусни и учени Европейски народи“. Чрез просвета трябва веднъж завинаги да се прекрати това „безбожно, безчеловечно и бедно и окаянно, уничиженно и хулно состояние“.

През 1839 г. Неофит Бозвели отива в Цариград, където оглавява борбата за Независима българска църква – неговото най-паметно дело. През 1840 г., с помощта на цариградските българи, се опитва да оглави Търновската митрополия, но му е отказано. Измамен от гърците, той е проводен в Търново като протосингел (помощник) на митрополита – грък. Пламенният му патриотизъм не се харесва никак на гърците, затова скоро е наклеветен и изпратен на заточение на Света гора през 1841 г. Това заточение прекарва в много тежки условия, които увреждат здравето му. Успява да се измъкне през 1844 г. и заедно с Иларион Макариополски наново да поведе борбата за българска църковна независимост.

„Аз, окаяний, съм затворен,
Но пак е в мене дух храброборен.“
Имам „плът немощна, но дух бодър“. – Неофит Бозвели

Няма друго по-ясно обяснение за безстрашието на Н. Бозвели, за неговия дух „храброборен“, от неговата абсолютна убеденост в правотата на българското патриотично дело. Българите не са с нищо по-лоши от гърците, че да търпят гръцкото духовно иго. Трябва да се действа. Такава е позицията на Неофит Бозвели. „Ставайте, робове! Аз не ща ярем!“ – както ще заяви по-късно Бенковски.

Гърците успяват отново да пратят на заточение вироглавия Неофит Бозвели. Този път завинаги. По време на последното си заточение Неофит ни завещава венеца на своето творчество – „Мати Болгария“. В нея изобличава вредата, която нанасят гръцките духовници на българщината. Гръцките духовници са „очарователни убайници, претворящи черното в бяло, кривдата в правда, лъжата в истина и срамното в равно“.

В „Мати Болгария“ майката (Майка България) пита сина си как гърците успяват в намеренията си да погърчат българите. На което синът отговаря, че причината е в патриаршията, която натрапва гръцки владици на българското население. А те преследват българския език и българската книга. Синът казва: „Гръкобесовитите прочее почнаха да горят по славянобългарски език книгите – с намерение да погърчат твоите рожби… Най-первом всячески, всякогаж, по всякъде в горката ни България, по манастири, по церкви и по гдето се намерят стари ръкописни на кожи всякоразлични български книги е изгорило, досега колкото намери – изгаря, и да се вадят нови по български език не разрешава.“ Единственият изход от това „разбойническо злодейство“ остава българската просвета. Майка България: „Училища и учители, милии ми рожби! Тамо щат да ви се отворят зажумените ви очи!“. „Колкото можете се старайте и просветителни книги по матерния си език изваждайте!“

Неофит Бозвели почива на 4-ти юни 1848 г. Изгасва един вечно неспокоен дух. Умира бунтовникът – предшественик на революционерите Левски, Ботев и Бенковски. Неофит Бозвели ще бъде вечно помнен със своето величаво дело, с мъченичеството и страдалчеството, с патилата, които тегли в името на българския род. За него Раковски ще напише: „Той първи почна явно да проповядва по България и да възбужда народа, за да иска историческите си права. Той дойде в Цариград и се улови първи в явна борба с фанариотите, пострада много от тях, а най-сетне принесе в жертва и живота си за народа“.