Необходимо ли е поезията да бъде трагична

Днес сме свидетели на всевъзможни опити с поезията, и със словото въобще, темите варират от апокалиптични, през лични, до най-злободневни. Но тенденцията да се пише за трагичното в света и живота продължава. Някои ще кажат: Стига с тази трагедия, светът видя достатъчно мъка и смърт! Не ни ли стигнаха двете световни войни, в които загинаха милиони мъже, невинни майки, деца, възрастни? В името на какво? На една предварително обречена на провал идея, на един каприз и на желанието на определени страни да властват над други. Малко ли учени, артисти и интелигентни хора бяха жестоко избити у нас в лагерите между 1944 и 1989 година? Защо ни е да четем поезия, пропита с болка и безнадеждност?

Тогава въпросът би трябвало да бъде: Необходимо ли е поезията да отразява живота? Защото всяко изкуство е отражение на живота или реакция спрямо него. Често се смята, че изкуството е една красива илюзия, на която човек съзнателно избира да вярва, поради изначалната си нужда да се обвързва с илюзии и да бяга от действителността, в търсене на друг свят – по-красив или просто различен от познатия. И това е така, но задачата на изкуството не е просто да създава илюзии, а да показва невидимото в света и да тика в лицето на взряния в собствените си проблеми индивид, истината за света и живота, който живеем. Защото освен стремежа към илюзия и бягство от действителността, в човека съществува и стремеж към истината, и то много по-силен от първия. Изкуството се явява като инструмент за достигане на тази истина, чрез прозрението и катарзиса.

По начало поетът е пророк. Той вижда какво има под повърхността и осветява тези места, които за обикновения човек остават скрити. Неговите сетива са силно изострени, което му позволява да надникне отвъд видимото с просто око – сякаш има вроден телескоп или микроскоп, с който да прозре непрозряното от друг. За разлика от учените, които градят своята наука изцяло на базата на физически, химически или математически закони и формули, поетът не разполага с всичко това. Той има само вътрешното си око, с което по несъзнателен път стига до истината и ни я предоставя в най-чиста поетическа форма.

Поезията, и изкуството въобще, дава обратна връзка на човека за света, неговото развитие и действията, които извършва спрямо този свят. Тя е онзи удивителен знак, който насочва вниманието към важните неща, непреходните, касаещи не отделния индивид, а човечеството като цяло. Човекът се състои от време, пространство и дух – по думите на Анна Ахматова – и поетът или писателят е длъжен в стремежа си да пресъздаде човека, да изобразява времето, пространството и духа. И това твърдение се ражда във време, когато духът е смазван до неузнаваемост. Но ако не е изкуството, за да отравя очите и да поставя на сцената истината, така че и най-заблудения Хамлет да я види и прозре, какво ще бъде това средство, което е способно да даде друг ход на историята? Поетите, и това не е случайно, винаги са били мразени от властта и заплаха за нея. Защото няма друго изкуство, което в така синтезиран вид да разкрива истината и да подтиква към революционни действия.

В тази връзка, поезията е един вид регулатор на случващото се в действителността. Притежава способността да показва грешките, да изобличава престъпленията спрямо човечеството, извършени от същото това човечество, да показва скритата болка в очите на възрастния, страхът на детето, несподелената мъка на неправомерно осъдения, да сочи убийците на щастието ни, както и да дава надежда, когато такава не е останала. Поезията само като форма е безсмислена. Ако ѝ се придаде смисъл, както една красива цигулка е просто предмет без дух, ако може да свири, да разказва истории и да пречиства душата, принуждава човек да осъзнае своята преходност. Трагичната поезия е поезия на осъзнаването, без което тя няма друга стойност, освен естетическа. Все пак, за да се събудиш от мрака, първо трябва да го видиш. Ето защо е тази необходимост от трагичното. А който се страхува от трагичната поезия, се страхува от истината.

къде и кога да отидем

предстоящи събития