По начало въпросът за „необходимостта“ като условие, за което и да било изкуство, е излишен, тъй като никъде другаде човекът, творецът няма толкова голяма свобода на действие, както в създаването на една художествена творба. Всяко изкуство има свои закони, норми и правила, но ако се обърнем назад, ще забележим, че тези норми и правила са поставени именно, за да се събарят и вече отвъд тях да изкристализира голямото изкуство. Защото не са ли в крайна сметка разчупването на римата в стиха, излизането от основния ритъм в музиката, пренебрегването на естетически красивото в изобразителното изкуство, онези прояви на свобода от страна на автора, които карат изкуството да надминава себе си?

 

Въпреки това, този въпрос се налага в изкуството, и особено в поезията, векове наред. Необходимостта е факт, и то не каква да е необходимост, а необходимост от страдание. Ако проследим историята на поезията като жанр от нейното зараждане до днес, ще забележим, че трагичната нотка винаги е присъствала. Дори обхватът ѝ е нараствал в определени моменти, сякаш за да ознаменува трагедията на днешния ден, но и за да даде отправна точка за решаване на проблемите на времето си. Нещо повече, по своята същност този въпрос е вечен. Трагедията не е просто тема в изкуството, а неизбежна и необратима тема на живота ни, от който изкуството по начало черпи вдъхновение, за да може да го трансформира и даде след това вдъхновение на живия живот.

 

Разбира се, не са един и двама поетите, критикувани за това, че пишат твърде трагично. Неведнъж техни близки и приятели са били загрижени за душевното им състояние, четейки онова, което излиза изпод перото им. Достатъчно е да си спомним мрака и упадъка в поезията на френските „прокълнати поети“; търсенето на красота по време на Ренесанса, което не е нищо повече от бягство от същия този мрак, от който човечеството е жадувало да се отърси, след чумата и мизерията на Средновековието; търсенето на смисъл на човешкото съществуване в модернизма и екзистенциализма, породено пак от драмата, която съпътства всеки отделен живот от всички епохи, познати на човечеството.

 

Докато стигнем до поезията на 20 век и българските поети на трагизма – Пейо Яворов и Атанас Далчев, които сякаш са обсебени от идеята да описват света в най-тъмните багри. В творчеството и на двамата светът тъне в мрак, мъгла покрива небесата, душата е пуста, остаряла, обречена дори, годините са минали неусетно и лирическият герой е неспособен вече да изпитва радост или пък напълно отсъства от света – само предметите в къщата напомнят, че някой някога е живял в нея. Но това не е просто обсесия по трагизма, а стремеж към избавление от него, промяна в действителността.

#бюлетин

#поезията днес

Новата стихосбирка на Даниела Найберг – поезия на спасението

Новата стихосбирка на Даниела Найберг – поезия на спасението

Новата стихосбирка на Даниела Найберг е озаглавена „В града на спасението“, но стиховете в нея са така въздействащи, че книгата спокойно може да бъде наречена и „Поезия на спасението“. снимка: Милен Славов Новата стихосбирка на Даниела Найберг е озаглавена „В града на...

Днес сме свидетели на всевъзможни опити с поезията, и със словото въобще, темите варират от апокалиптични, през лични, до най-злободневни. Но тенденцията да се пише за трагичното в света и живота продължава. Някои ще кажат: Стига с тази трагедия, светът видя достатъчно мъка и смърт! Не ни ли стигнаха двете световни войни, в които загинаха милиони мъже, невинни майки, деца, възрастни? В името на какво? На една предварително обречена на провал идея, на един каприз и на желанието на определени страни да властват над други. Малко ли учени, артисти и интелигентни хора бяха жестоко избити у нас в лагерите между 1944 и 1989 година? Защо ни е да четем поезия, пропита с болка и безнадеждност?

 

Тогава въпросът би трябвало да бъде: Необходимо ли е поезията да отразява живота? Защото всяко изкуство е отражение на живота или реакция спрямо него. Често се смята, че изкуството е една красива илюзия, на която човек съзнателно избира да вярва, поради изначалната си нужда да се обвързва с илюзии и да бяга от действителността, в търсене на друг свят – по-красив или просто различен от познатия. И това е така, но задачата на изкуството не е просто да създава илюзии, а да показва невидимото в света и да тика в лицето на взряния в собствените си проблеми индивид, истината за света и живота, който живеем. Защото освен стремежа към илюзия и бягство от действителността, в човека съществува и стремеж към истината, и то много по-силен от първия. Изкуството се явява като инструмент за достигане на тази истина, чрез прозрението и катарзиса.

 

По начало поетът е пророк. Той вижда какво има под повърхността и осветява тези места, които за обикновения човек остават скрити. Неговите сетива са силно изострени, което му позволява да надникне отвъд видимото с просто око – сякаш има вроден телескоп или микроскоп, с който да прозре непрозряното от друг. За разлика от учените, които градят своята наука изцяло на базата на физически, химически или математически закони и формули, поетът не разполага с всичко това. Той има само вътрешното си око, с което по несъзнателен път стига до истината и ни я предоставя в най-чиста поетическа форма.

 

Поезията, и изкуството въобще, дава обратна връзка на човека за света, неговото развитие и действията, които извършва спрямо този свят. Тя е онзи удивителен знак, който насочва вниманието към важните неща, непреходните, касаещи не отделния индивид, а човечеството като цяло. Човекът се състои от време, пространство и дух – по думите на Анна Ахматова – и поетът или писателят е длъжен в стремежа си да пресъздаде човека, да изобразява времето, пространството и духа. И това твърдение се ражда във време, когато духът е смазван до неузнаваемост. Но ако не е изкуството, за да отравя очите и да поставя на сцената истината, така че и най-заблудения Хамлет да я види и прозре, какво ще бъде това средство, което е способно да даде друг ход на историята? Поетите, и това не е случайно, винаги са били мразени от властта и заплаха за нея. Защото няма друго изкуство, което в така синтезиран вид да разкрива истината и да подтиква към революционни действия.

 

В тази връзка, поезията е един вид регулатор на случващото се в действителността. Притежава способността да показва грешките, да изобличава престъпленията спрямо човечеството, извършени от същото това човечество, да показва скритата болка в очите на възрастния, страхът на детето, несподелената мъка на неправомерно осъдения, да сочи убийците на щастието ни, както и да дава надежда, когато такава не е останала. Поезията само като форма е безсмислена. Ако ѝ се придаде смисъл, както една красива цигулка е просто предмет без дух, ако може да свири, да разказва истории и да пречиства душата, принуждава човек да осъзнае своята преходност. Трагичната поезия е поезия на осъзнаването, без което тя няма друга стойност, освен естетическа. Все пак, за да се събудиш от мрака, първо трябва да го видиш. Ето защо е тази необходимост от трагичното. А който се страхува от трагичната поезия, се страхува от истината.

още за четене

Един родолюбец с добри намерения – дъновистът Иван Багрянов

Един родолюбец с добри намерения – дъновистът Иван Багрянов

За шеста поредна година ще се състои фестивалът „Срещи на младото европейско кино“, организиран от сдружение „Арте Урбана Колектив“. От 21-ви до 23-ти юни в зала „Славейков“ на Френския институт в България Специалистите изказват противоречиви мнения за събитията от...

14-то издание на фестивала „Антистатик“

14-то издание на фестивала „Антистатик“

Между 28 май и 6 юни в София ще се проведе 14-то издание на „Антистатик“ – на живо – което сякаш е по-важно от всякога. Между 28-ми май и 6-ти юни в София ще се проведе 14-то издание на „Антистатик“ – на живо, което сякаш е по-важно от всякога. След една изключително...

Ритуали и поверия през То̀доровата седмица

Ритуали и поверия през То̀доровата седмица

Ритуали и поверия през То̀доровата седмица. Заветът на старите българи за възстановяване баланса на силите между земния и отвъдния свят.снимка: Michael AnfangСТАНИ ДОБРОДЕТЕЛ ♥Заветът на старите българи за възстановяване баланса на силите между земния и...

Аксиния Михайлова за наградата „Макс Жакоб“

Аксиния Михайлова за наградата „Макс Жакоб“

Съвсем наскоро поетесата Аксиния Михайлова получи престижната френска награда „Макс Жакоб“ с книгата си „Целувката на времето“. Това е втора награда от Франция, след наградата „Гийом Аполинер“ през 2014 г., и втора книга, писана директно на френски език. Новината е...

Български къщи и хотели от приказките

Български къщи и хотели от приказките

Мюзикълът като жанр все още е ново понятие за българската театрална сцена, въпреки все по-честите опити с известни автори и заглавия. България е известна по света, освен с красивата си природа и вкусна традиционна кухня, също и с интересната възрожденска архитектура,...

„Изкуството на боклука“ през очите на Артур Бордало (Бордало II)

„Изкуството на боклука“ през очите на Артур Бордало (Бордало II)

Темата за проблема с боклука е доста широко дискутирана навсякъде по света. Проблемът с последващото замърсяване на околната среда и водата се отразява на всички нива в обществото. Темата за проблема с боклука е доста широко дискутирана навсякъде по света. Проблемът с...

Съветите на Страхил: Защо авокадото е толкова полезно?

Съветите на Страхил: Защо авокадото е толкова полезно?

Може да се каже, че авокадото е уникален вид плод. Може да се каже, че авокадото е уникален вид плод. Повечето плодове са богати основно на въглехидрати, докато авокадото съдържа голямо количество полезни мазнини. Благодарение на своята висока хранителна стойност,...

Pin It on Pinterest

Share This