По начало въпросът за „необходимостта“ като условие, за което и да било изкуство, е излишен, тъй като никъде другаде човекът, творецът няма толкова голяма свобода на действие, както в създаването на една художествена творба. Всяко изкуство има свои закони, норми и правила, но ако се обърнем назад, ще забележим, че тези норми и правила са поставени именно, за да се събарят и вече отвъд тях да изкристализира голямото изкуство. Защото не са ли в крайна сметка разчупването на римата в стиха, излизането от основния ритъм в музиката, пренебрегването на естетически красивото в изобразителното изкуство, онези прояви на свобода от страна на автора, които карат изкуството да надминава себе си?
Въпреки това, този въпрос се налага в изкуството, и особено в поезията, векове наред. Необходимостта е факт, и то не каква да е необходимост, а необходимост от страдание. Ако проследим историята на поезията като жанр от нейното зараждане до днес, ще забележим, че трагичната нотка винаги е присъствала. Дори обхватът ѝ е нараствал в определени моменти, сякаш за да ознаменува трагедията на днешния ден, но и за да даде отправна точка за решаване на проблемите на времето си. Нещо повече, по своята същност този въпрос е вечен. Трагедията не е просто тема в изкуството, а неизбежна и необратима тема на живота ни, от който изкуството по начало черпи вдъхновение, за да може да го трансформира и даде след това вдъхновение на живия живот.
Разбира се, не са един и двама поетите, критикувани за това, че пишат твърде трагично. Неведнъж техни близки и приятели са били загрижени за душевното им състояние, четейки онова, което излиза изпод перото им. Достатъчно е да си спомним мрака и упадъка в поезията на френските „прокълнати поети“; търсенето на красота по време на Ренесанса, което не е нищо повече от бягство от същия този мрак, от който човечеството е жадувало да се отърси, след чумата и мизерията на Средновековието; търсенето на смисъл на човешкото съществуване в модернизма и екзистенциализма, породено пак от драмата, която съпътства всеки отделен живот от всички епохи, познати на човечеството.
Докато стигнем до поезията на 20 век и българските поети на трагизма – Пейо Яворов и Атанас Далчев, които сякаш са обсебени от идеята да описват света в най-тъмните багри. В творчеството и на двамата светът тъне в мрак, мъгла покрива небесата, душата е пуста, остаряла, обречена дори, годините са минали неусетно и лирическият герой е неспособен вече да изпитва радост или пък напълно отсъства от света – само предметите в къщата напомнят, че някой някога е живял в нея. Но това не е просто обсесия по трагизма, а стремеж към избавление от него, промяна в действителността.
#бюлетин
#поезията днес

Новата стихосбирка на Даниела Найберг – поезия на спасението
Новата стихосбирка на Даниела Найберг е озаглавена „В града на спасението“, но стиховете в нея са така въздействащи, че книгата спокойно може да бъде наречена и „Поезия на спасението“. снимка: Милен Славов Новата стихосбирка на Даниела Найберг е озаглавена „В града на...
Днес сме свидетели на всевъзможни опити с поезията, и със словото въобще, темите варират от апокалиптични, през лични, до най-злободневни. Но тенденцията да се пише за трагичното в света и живота продължава. Някои ще кажат: Стига с тази трагедия, светът видя достатъчно мъка и смърт! Не ни ли стигнаха двете световни войни, в които загинаха милиони мъже, невинни майки, деца, възрастни? В името на какво? На една предварително обречена на провал идея, на един каприз и на желанието на определени страни да властват над други. Малко ли учени, артисти и интелигентни хора бяха жестоко избити у нас в лагерите между 1944 и 1989 година? Защо ни е да четем поезия, пропита с болка и безнадеждност?
Тогава въпросът би трябвало да бъде: Необходимо ли е поезията да отразява живота? Защото всяко изкуство е отражение на живота или реакция спрямо него. Често се смята, че изкуството е една красива илюзия, на която човек съзнателно избира да вярва, поради изначалната си нужда да се обвързва с илюзии и да бяга от действителността, в търсене на друг свят – по-красив или просто различен от познатия. И това е така, но задачата на изкуството не е просто да създава илюзии, а да показва невидимото в света и да тика в лицето на взряния в собствените си проблеми индивид, истината за света и живота, който живеем. Защото освен стремежа към илюзия и бягство от действителността, в човека съществува и стремеж към истината, и то много по-силен от първия. Изкуството се явява като инструмент за достигане на тази истина, чрез прозрението и катарзиса.
По начало поетът е пророк. Той вижда какво има под повърхността и осветява тези места, които за обикновения човек остават скрити. Неговите сетива са силно изострени, което му позволява да надникне отвъд видимото с просто око – сякаш има вроден телескоп или микроскоп, с който да прозре непрозряното от друг. За разлика от учените, които градят своята наука изцяло на базата на физически, химически или математически закони и формули, поетът не разполага с всичко това. Той има само вътрешното си око, с което по несъзнателен път стига до истината и ни я предоставя в най-чиста поетическа форма.
Поезията, и изкуството въобще, дава обратна връзка на човека за света, неговото развитие и действията, които извършва спрямо този свят. Тя е онзи удивителен знак, който насочва вниманието към важните неща, непреходните, касаещи не отделния индивид, а човечеството като цяло. Човекът се състои от време, пространство и дух – по думите на Анна Ахматова – и поетът или писателят е длъжен в стремежа си да пресъздаде човека, да изобразява времето, пространството и духа. И това твърдение се ражда във време, когато духът е смазван до неузнаваемост. Но ако не е изкуството, за да отравя очите и да поставя на сцената истината, така че и най-заблудения Хамлет да я види и прозре, какво ще бъде това средство, което е способно да даде друг ход на историята? Поетите, и това не е случайно, винаги са били мразени от властта и заплаха за нея. Защото няма друго изкуство, което в така синтезиран вид да разкрива истината и да подтиква към революционни действия.
В тази връзка, поезията е един вид регулатор на случващото се в действителността. Притежава способността да показва грешките, да изобличава престъпленията спрямо човечеството, извършени от същото това човечество, да показва скритата болка в очите на възрастния, страхът на детето, несподелената мъка на неправомерно осъдения, да сочи убийците на щастието ни, както и да дава надежда, когато такава не е останала. Поезията само като форма е безсмислена. Ако ѝ се придаде смисъл, както една красива цигулка е просто предмет без дух, ако може да свири, да разказва истории и да пречиства душата, принуждава човек да осъзнае своята преходност. Трагичната поезия е поезия на осъзнаването, без което тя няма друга стойност, освен естетическа. Все пак, за да се събудиш от мрака, първо трябва да го видиш. Ето защо е тази необходимост от трагичното. А който се страхува от трагичната поезия, се страхува от истината.
още за четене

На Никулден WWF разказа за изчезващите господари на Дунав – есетрите
Въпреки забраните за улов, натискът върху последните диви популации на есетри в Европа нараства. В долното течение на река Дунав, на границата между България и Румъния, са се запазили последните в Европа, размножаващи се в естествена среда, популации на диви...

Един родолюбец с добри намерения – дъновистът Иван Багрянов
За шеста поредна година ще се състои фестивалът „Срещи на младото европейско кино“, организиран от сдружение „Арте Урбана Колектив“. От 21-ви до 23-ти юни в зала „Славейков“ на Френския институт в България Специалистите изказват противоречиви мнения за събитията от...

ALI с премиера на видеото на „Don’t Hate Me“
В своя пети сингъл алтернативната рок банда реди сурови истини с перфектно полирани детайли и емоционален мащаб отвъд музиката.

Константин Фотинов – основател на българския периодичен печат
Сега ще разкажем повече за родоначалника на нашия периодичен печат – големия просветител Константин Фотинов. Той е личността, която полага основите на народното ограмотяване с помощта на средства за масова информация.снимка: Исторически музей, СамоковПортрет на...

Аксиния Михайлова за наградата „Макс Жакоб“
Съвсем наскоро поетесата Аксиния Михайлова получи престижната френска награда „Макс Жакоб“ с книгата си „Целувката на времето“. Това е втора награда от Франция, след наградата „Гийом Аполинер“ през 2014 г., и втора книга, писана директно на френски език. Новината е...

Опакованата Триумфална Арка – мечтата на Кристо
Едно от местата, за което бленувах беше Франция и дори през тези трудни за пътуване времена имах късмета да посетя Париж през октомври.

„Панелките“ – завръщане през призмата на модата
Израснах през последното десетилетие на комунизма в Източна Европа. Животът ми трябваше да бъде предопределен фотограф: Тина Бояджиева Израснах през последното десетилетие на комунизма в Източна Европа. Животът ми трябваше да бъде предопределен, защото политическата...

Съветите на Страхил: Защо авокадото е толкова полезно?
Може да се каже, че авокадото е уникален вид плод. Може да се каже, че авокадото е уникален вид плод. Повечето плодове са богати основно на въглехидрати, докато авокадото съдържа голямо количество полезни мазнини. Благодарение на своята висока хранителна стойност,...
къде и кога да отидем
предстоящи събития