Днес денят започна с интересно статистическо наблюдение на „човекопотока“ покрай казаните за смет.

За по-малко от 15 минути през казана минаха:

  • Двама „изпечени“ клошари с каруца и колело.
  • Един новобранец, който небрежно уж само хвърли един поглед вътре.
  • Двама добросъвестни граждани, които разделно си изхвърлиха боклука в отредените кофи.
  • Един грижовен дядо, който подпря ненужното му вече огледало до контейнера.
  • Една жена, която взе огледалото…

Следобедът продължи с дестинация село Николаевка, родното място на Петър Дънов. На път за там открихме прекрасен пейзаж в района на село Калиманци, известно с ексцентричната си къща за гости, която предлага на посетителите мини – частен зоопарк с диви и домашни животни. Въпреки че се чувствах щастлива и благодарна за възможността от толкова близо да наблюдавам как две камили се ухажват, не смятам, че мястото им е зад тази ограда.

Продължихме с разходката в местността около зоопарка. В далечината се чуваше похлопване на камбанки, чиито носители, скоро разбрахме, не са крави, а коне. Двете любопитни животинки запрепускаха към нас, спряха се плахо на около 50-на метра и започнаха да ни изучават. При всичките ми срещи отблизо с коне, до сега, те или са били вързани или с водач. Малко ме достраша. Скоро разбрах, че те не са по-различни от кучетата – искат да те подушат и да ги галиш.

По-възрастният бял кон усети, че се притеснявам и съвсем нежно и деликатно ме подуши и допря главата в рамото ми, след което продължи да си пасе необезпокояван. Дойде ред и на „тийнейджър“ коня да се запознае с нас. Също като пале, което иска да си играе и да му обръщат внимание, кончето продължи да ме души и да върти опашка. В стремежа си да ми покаже колко много ме харесва леко захапа крака ми, точно както кучетата понякога от радост леко захапват стопаните си. Не ме заболя, нито пък се уплаших, но малко се смутих. Все пак за първи път общувах с огромно животно и не знаех нито как да се държа нито как да реагирам ако играта му загрубее.

Тръгнахме обратно към колата, а кончетата ни изпратиха, подрънквайки напевно с камбанките на вратовете си.

Николаевка се оказа привлекателно селце, сгушено в полите на нисък хълм. Специфичната архитектура на къщите носталгично напомня за отминалата слава на селото, като Възрожденски културен и образователен център.

През средата на 19 век селцето, с тогавашно наименование Хадърча, започва да се установява като подбудител и организатор на българщината във Варненския регион. Начало полага Атанас Георгиев – местен заможен бизнесмен, отличил се с интелигентността, добротата и връзките си с турските и гръцки „първенци“. Атанас по-късно бива избран и за кмет. 

На свои разноски Атанас построява първото българско училище в селото, за първи учител е назначен местният „свети човек“ поп Константин Дъновски. По късно Атанас успява да обедини българите около себе си и да построят първата църква. По време на строежа гръцки интриги спират строителството, но Наско успява да използва влиянието си в турската управа и да поднови строежа. 

По-късно, изпратен като представител на Варненска област в Цариград, активният бизнесмен и народен деец Атанас успява да извоюва официално решение, с което Българската църква се отделя от Гръцката и се утвърждава като самостоятелна единица. Благодарение на Атанас, литургиите се водят вече на български език.

Днес, в центъра на селото, руйно тече чешма с изворна вода, от подпочвените реки изобилстващи в местността. Красива паметна плоча на загиналите за Свобода в селото стои стройно зад чешмата. Впечатление прави веднага, че една солидна част от загиналите за Свобода носят турски имена.

Бяла къща, в рамките на центъра, привлече вниманието ни и се запътихме да разберем дали това е къщата на Петър Дънов. Усмихната и отзивчива жена ни обясни, че някой е взел тази къща и започнал да я ремонтира, за да я направи туристическа атракция като родно място на Дънов.

Не ми стана ясно дали човека е от Братството, разбрах само, че има някакви неразбирателства и проекта е спрян. Според жената, родната къща на Дънов отдавна е разрушена, а това даже не е мястото, където е била.

Очевидно, не от повече туристически атракции се нуждаят хората, а от връзка с Природата и собствения си дух.

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This