„Българското село – стоящо, ту между величествените планински склонове, дишащи хладния и влажен въздух, пиещо студена изворна вода, ту на слънчев припек по нашите обширни, плодородни равнини. Селото, което дава възможност да дишаш, да отглеждаш, да даваш всеки ден труда си за спокоен хармоничен живот. И до днес селото е една сладка сантименталност, чакаща разцвета си, искаща живот.“ П.П.
Седмицата се изнизва бързо и вниманието ми все по-често лети към мисълта за почивка. Неусетно се улавям, как въображението ми отскача от компютъра и от несвършващите дейности и все по-дълго се отплесвам някъде далеч – на място познато и истинско.
Този път се рея някъде другаде и реалността ми е различна. Не се намирам на остров, зареяна сред останките на древна цивилизация или в Тасмания на лов за дяволи. Днес съм се заплеснала назад, във времето, където корените ми и запазването им не ми бяха първа фикс идея, а по-скоро преживяване. Ровя се мислено във времето, когато млякото не беше отровна, антибиотична формула и аз не бях крайна вегетарианка. Мисля си за годините, когато баба ми го носеше топло, от току-що издоените крави и ми го поднасяше с мекици, палачинки или „дърпана“ баница със сиренце и много финес. Днес се отнесох в годините, когато с баща ми бродехме по горите и беряхме билки и гъби, пиех вода от ручея, гонех пеперуди и събирах горски цветя. Дишах чист въздух, посрещах изгрева високо в планината, на онзи, големия дънер и не мислех за нищо. Без медитация, без йога, без крайно належащата нужда да стана от „изпиващия“ ме компютърен екран и да се протегна. Нямах нуждата!
Целият този порой от мисли ме прати там, 14 000 километра назад – към корените ми. Колко години назад не знам, но тези мисли ме откъснаха изцяло от постоянно пристигащите имейли на телефона ми и аз реших да им се отдам.
Днес съм на село – горското, селското, планинското, там сред корените ни, необременена от цивилизацията и виенето на свят. Селото е първото там, сгушено, богато, носещо културата и бита, на тази „луда“ нация, в която сме се превърнали.
Разпадащите се, и изчезващи села са много. Къщите са празни, а малкото останали дядовци и баби са впили тежък поглед към небето, плачещи за избягалите им деца. Тежка, задушаваща ни мисъл, нали?
Тази е реалността в България, но знаете ли? – Не точно.
Бих искала да ви разкажа малко истории, и да дам примери за пробуждащите се села. Не на мислите за разпада и негативизма, а да отправим поглед към истинския възход на българското село – такъв, какъвто ни се иска да бъде и е. И най-вече такъв, какъвто смелите, останали в България, го създават сега.
Първата история е за село Гудевица и сградата на старото училище, където е учила и певицата Валя Балканска.
На 280 км от София, в сърцето на Родопите, се намира едно село, останало недокоснато от грубата човешка ръка и съхранило в себе си уникалната и девствена природа. Това село се казва Гудевица и преди около 8 години, млад мъж, с името Теодор Василев се вдъхновява от изоставената и разпадащата се постройка на старото училище и я купува на търг. Това е мястото, което през 2006 г., той превръща в уникален по рода си център и основава Народно Читалище „Бъдеще сега“. Екипът на читалището са група млади, свежи, български професионалисти, които с изобретателност и иновативност, подобряват и възраждат неформалното образование. Тяхната цел е да обучават и изграждат свободни и отговорни хора, способни да реализират пълния си потенциал.
Ето какво казват те за себе си:
„Чрез всеотдайна работа с деца и младежи, ние опитваме да получим позитивната промяна, която искаме да видим в света! За постигането на тази цел читалището създава и провежда програми за неформално учене, летни, зимни лагери, приключенски пътувания, работилници и фестивали, в които младежите и децата натрупват много полезен опит, докато се забавляват“.
До момента, организацията е изпълнила 5 големи проекта, финансирани от ESF по ОПРЧР към МОМН, EEA Grant, чрез ФРМС, както и CEE Trust, ГЕФ и програмата за развитие на ООН и чрез фондация „Помощ за благотворителността в България“ и М-Тел, ЕКО Грант. Проектите засягат областите на екологично, неформално образование, гражданско образование, мотивиране и активизиране на деца и младежи. Работа с местните общности и демонстрационни дейности. По Европейската програма „Младежта в действие“ сме участвали в над 15 проекта като партньорска организация и в момента работим, като изпращаща, посрещаща и координираща организация по ЕДС (EVS).
През 2011 г. и 2012 г. заедно с нашите партньори от мрежата Ruckenwind реализирахме четири много важни проекта. Обучителният курс „Ruckenwind, на практика – Обучение за подготовка на мрежа от партньори и специалисти за интеграция на младежи в неравностойно положение на регионално ниво“. Дългосрочният проект „Строим и играем в Родопите“ и краткосрочните доброволчески проекти по ЕДС „Попътен вятър за нашето бъдеще 2011 г. и 2012 г.“ са част от развитието на подхода и мрежата в България. На регионално ниво, из цяла България, всяка година консултираме и участваме в редица проекти, като водеща и партньорска организация свързана с екология, социална интеграция, и младежки инициативи.
Тук не свършват заниманията в Гудевица, но тази история е добър пример за интегриране на деца и младежи в новия свят, в който живеем. Ето как в днешна България се работи над нуждата от позитивност, опазване и грижа за околната среда, работа в колектив и вяра, че заедно можем повече. Пожелаваме им много успехи и продължаваме към следващата дестинация в нашата разходка. Повече за „Бъдеще сега“ и учителите сред природата на: gudevica.org
Следваща ни спирка е в Стара планина. И се казва село Желен. Дива природа, неасфалтирани улици, чист въздух и силна мотивация. Там ще се срещнем с Филип Кирилов от сдружение „Тринога“. Филип е млад, интелигентен българин с изключителната мисия да бъде „селянин“ и да се грижи за околната среда. Той живее със семейството си там от 5 години. След като е живял във Франция, решава, след натрупания житейски опит, че иска да живее в България и да се грижи за дърветата, растенията и възвърне унищожената природна среда. Създава собствена Еко ферма, в която отглежда билки и плодове, с които прави мехлеми от борови връхчета, прополис и други „магически“ съставки. Филип вярва, че природната среда е подходяща за българина и ние, като млади българи, сме длъжни да черпим опит от по-възрастните баби и дядовци. И който опит трябва да предаваме на децата си и да възвръщаме загубените или унищожени от човешката ръка природни блага.
В същото село живеят и англичанинът агроном Ян и съпругата му Абърдин. Те си произвеждат сами сирене, мляко, домашен и органичен сапун. Те приемат трудностите от живота на село в България, като искат да запазят идеята за селата и чистата и неприкосновена природа. Ян помага в летните семинари на сдружението „Тринога“. В село Желен, те намират щастлив и спокоен живот. Похапват си баница, супи и традиционни български гозби, и дават приноса си в поддържането на околната среда и живота в този регион на България.
След спирката в село Желен се отправяме към Берковското село Песочница. Там група млади IT специалисти решават да създадат първото IT село, като следват идеите на проект, който им дава възможност да се заселят в село, останало само с 16 човека и да го развият. Изумително е как изоставените от Господ и семейства възрастни хора, приемат тези проекти и идеята, че за тях има надежда и нищо не е приключило. Това, за което са се борили цял живот и опита, който са натрупали не е бил безсмислен. Обнадеждени, те ще могат да го предадат и отново да заживеят, в толкова необходимата за тях компания на млади хора.
Силна част от развитието на селото са и многобройните програми и лагери за деца, който се организират във всички райони на България. Все повече са летните фестивали сред природата “ на палатки и българска музика. През годината, в много райони, се предлагат неограничен брой от семинари по градинарство и селско стопанство.
Тук бих искала да включа 10-те, вече предложени от Асоциацията на Българските Села (АБС), стартови мерки за възраждане на българското село:
1. Създаване на селска полиция.
2. Въвеждане на данъчни облекчения за стартиращи фирми в селата.
3. Прилагане на облекчени процедури и данъчни облекчения за външни инвеститори в селата.
4. Оторизиране на селските кметове с повече правомощия и намаляване на бюрокрацията в селата.
5. Възстановяване на здравеопазването в селата и създаване на мобилни лекарски кабинети.
6. Оптимизиране и модернизация на училищата в селата; адаптиране на образованието.
7. Прилагане на държавна стратегия с европейско и национално финансиране за подобряване на инфраструктурата – пътища, комуникации, ВИК.
8. Улеснен достъп, прозрачност и независим мониторинг по отношение на европроектите в селата.
9. Разработване и ефективно прилагане на национална програма за подпомагане на фамилното фермерство.
10. Развитие на селския туризъм в модел, интегриран към спецификите на всеки регион. Международна реклама на селския туризъм у нас.
Вярвате ли, че тези приложения, ще работят и подобрят тежките условия по селата и ще създадат по-подходяща среда за развитие? Пишете ни, с други идеи и предложения, а аз ще продължа разказа си със следващата история!
Семейство (единият от Манчестър, а другият от Ливърпул), преди 6 години идват в България, за да работят по проект на българското дружество за защита на птиците, и се влюбват в село Сребърна. Отварят информационен център за посетители и туристи и дават под наем бинокли и телескопи. Доволни от живота си там, изпълнени от спокойствие и сигурност, те решават да живеят в България и я приемат за втора родина.
Интересна е и историята на Сузана от Церн, която също решава да остави родината си и да заживее в България. Следваща пътя на светулките, които вече за изчезнали в Португалия, тя чувства България като свой дом. Копнее да възроди селото, да посреща гости и да дарява гостоприемство, така, както и нея са дарили. Сузана е млада жена. И нека да ви напомня, че повечето хора, които споменах в тази история са също млади и образовани, обиколили света и избрали един дом, в едно село, в нашата малка България. Защо земите ни се изкупуват от англичани, които приемат нашите традиции, женят се по български обичаи, учат се да говорят езика ни, готвят ни манджите, напояват дърветата и милеят за светулките? Защо тези хора идват от чужди земи, за да се грижат за бабите ни, да бършат самотните им сълзи и да поемат от опита им, за да отгледат децата си в нашите земи? Не само англичани, португалци, испанци, а и много млади български „сърца“ са обърнали глави към корените и бита, към историята и уникалността ни. Искат с всички сили да ги опазят и възродят.
Моят разказ е към края си и това, което ми остава е да се върна към имейлите си и да си поплача. Аз самата живея другаде, не съм го избрала, не съм и предала Родината си, но едно разбрах – България и българското село не са на изчезване. Те са там за всички нас, изтерзани и изнемощели от промените, но готови да ни приемат обратно и да ни предложат всичките блага, и чистият си въздух и бистрите езера, и традициите и гостоприемството. Възходът на българското село започна, а в този момент и нашата отговорност към опазване на традициите и миналото ни. И както казва Филип от село Желен, „Нека да не се лъжем и да се уважаваме, да се гледаме в очите и да си помагаме!“
