Привет от слънчевия и спокоен „Плаж на костенурките“ в Чили! За да се доберем до тук не ни отне много усилия, напротив, дари ни с много приятни емоции и чилийски усмивки
Преди повече от десетина дни кацнахме в Сантяго, което бе цялото потънало в облаци прах, улични музиканти и бездомни кучета. Останахме в столицата точно толкова, колкото ни се полагаше да си свършим работата, за която бяхме там. А именно: да вземем нужната ни за Боливия туристическа виза и държа да отбележа – напълно безплатно! Още от самото начало с Антон знаехме, че не искаме да се задържаме по големите градове. Искахме да се впуснем в нашето латино приключение и да избягаме в малките населени места, за да опознаем по-добре местната култура. Речено сторено!
След три дни напуснахме Сантяго и се отправихме на север. Тръгвайки, постепенно започнахме да разбираме колко са усмихнати и дружелюбни хората, въпреки криминалните погледи, които тук-там срещахме. Решихме, че за да се разминем с високите такси за междуградския транспорт, ще пътуваме на стоп. Поехме към едно от местата, които си бяхме набелязали – малкото градче Вайенар. Имахме уреден „каучсърфинг“ (практиката човек да се мести от една приятелска къща към друга) при една жена на име Фернанда. За нея единствено знаехме, че живее на няколко километра извън града, в селце наречено Империал и че има две деца. Това ни бе достатъчно и тръгнахме. Закъсняхме със „стопа“ и на смрачаване пристигнахме в гореспоменатата дестинация.
Озовахме се в безлюдното село, мислейки си, че ще има две-три къщи – поне така бяхме разбрали с нашият оскъден испански. Уви! Не след дълго мина жена в кола, заедно с баща си и нейния син, стопирахме и ги питахме за Фернанда. За наш късмет се оказа, че познават две „Фернанди“. Трябваше някак си да изберем правилната. Казахме, че има две деца и с това се изчерпа всичко, което знаехме. Хората от колата ни убедиха, че я знаят и че ще ни помогнат или поне така си го преведохме. Поканиха ни да се качим в колата им и без да се дърпаме и да му мислим скочихме с тежките си раници. Закараха ни в едно лозе и питаха за името, което по-рано им казахме. От там ни върнаха и ни пратиха на друго място, което нашите нови спътници знаеха. Обърнаха колата и се „залъкатушкахме“ по селския път под розовото небе на залязлото слънце. Не след дълго колата ни спря пред желязна порта пред друго лозе. Вратата беше заключена! Всички заедно започнахме да свирим и викаме името на нашата бъдеща приятелка, но в това сякаш нямаше никакъв смисъл. Та какво ще прави тази жена при гроздето по това време? – се запитахме двамата с Антон – Може би има грешка и все пак в селото има и друга жена с това име?
Нашите нови другари ни убедиха, че няма, и мигом се запътиха към възрастния човек, който се подаде от другата страна на улицата, за да види какво се случва. Не му трябваше да знае, нито пък искаше или питаше, човекът веднага дойде при нас и уверено се запъти към заключената врата. Шмугна се в един храсталак, който започна да мърда в неговия ритъм, чу се странен звук и вратата пред нас беше отворена! С Антон все още настоявахме, че това е грешка и че не искаме проблеми. Качихме се отново в колата и пак се „залакатушкаме“ по черният път на лозето. Изведнъж пред нас се откри къща. Оказа се, че сме на правилното място. Дълго след това се чудехме: Какво ли би се случило, ако не бяхме срещнали тези, толкова добри и мили хора в колата?
И тъкмо избягвайки големият град, шумотевицата и забързаният начин на живот, започнахме да се сблъскваме с ритъма на Чили. Всеки ден откривахме и се любувахме на страхотните пекарни, които са на всеки ъгъл, с витрини отрупани с лакомства и сладки изкушения. А освен това, разбрахме и от къде идва славата на Чили за страхотното и ароматно вино. Често, когато срещаме хора и прекарваме повече време с тях, винаги изкарват от някъде скрита бутилка с гроздовото питие и домашно приготвени маслини. Даже преди няколко дни, търсейки къде да пием по кафе, възрастна двойка ни покани в къщата си, не само за кафе, но ни нагости и с обяд.
Движейки се все по на север, плажовете сред пустинята, с надвисналите над тях огромни планини, започнаха да будят любопитството ни, на което не му трябва много, за да се втурне надолу към неизвестните плажове, винаги пусти, заради настъпилата есен. Отдадохме му се! И няколко дни се местим от плаж на плаж, през пустинята, която въпреки че е неприветлива, изглежда толкова загадъчна, вдъхваща жажда за приключения. И ето ни тук – „Плажът на костенурките“, край пътя, от който утре ще поемем още на север, към още „пустинни“ емоции. И ето така започваме нашата латиноамериканска приказка!…
Следва: Пустинни приключения около Сан Педро де Атакама, Чили
