В „3/4 любов“ не говорим за любов. В новата стихосбирка на изд. „Жанет 45“ четем текстове на Димана Йорданова, Димитър Кенаров, Иван Ланджев, Лили Йовнова, Петър Чухов, Надежда Радулова, Рене Карабаш и Георги Господинов. Те не са за любов, а за криворазбраната любов. За тази любов, която боли. Не само емоционално, но и физически. За любовта, която осакатява. За любовта, която отнема.

 

За последните две години у нас животът на близо 60 жени е бил отнет от по-силния пол, най-често от техните половинки. В собствения им дом, мястото, което трябва да носи най-голяма сигурност. Доклад от 2017 г. на Европейския институт за равнопоставеност на половете към ЕС сочи, че България е на последно 28-мо място по индекс на насилието над жени. Индексът включва три основни индикатора: разпространение, сериозност и съобщаване за случаите на насилие.

 

Палимпсест

 

Любовта е белег по тялото
на този
който обича
казва тя
докато сваля роклята си

 

виждам –
белегът не е само един
много са
и все пак
има достатъчно място
за още.

 

Петър Чухов

 

На теб, разбира се

 

Тогава не допускаше,
че и това ще мине.
Още вярваше, че именно това
е сбитата версия на апокалипсиса.
Специална изработка,
limited edition с личния почерк на създателя,
но без помен от лично отношение.

 

Нищо лично в такова безразличие.
Нищо лично в подобна картина:
ръцете й порцеланени без признак за прегръдка,
очите й шарени без намек за цвят.

 

Ти виждал ли си как
някой не може да се изправи на краката си,
защото нещо го яде до мозъка на костите му?
Аз не бях.

 

Болезнено исках да й разкажа за деня,
който идва щом всичко отмине,
но кой би повярвал,
че краят на света
също ще види края си.

 

Беше нужно само да пусна
немислимата идея в системата й.

 

Като песен, вървяща на фон,
която се шмугва в подсъзнанието.
Която почваш да тананикаш неумишлено –
много, много зарани по-късно.

 

Тази сутрин я чух да пее
за първи път от много време насам.

 

И макар да бях чела чужди разкази
за това как изглежда краят на света,
днес видях от първа ръка по-важното:

 

как приключва.

 

Лилия Йовнова

Стихосбирката е реакция срещу бруталната обществена толерантност към насилието, която наблюдаваме у нас. Реакция срещу схващането, че е по-добре да премълчиш това, което ти се случва. Реакция срещу мълчанието на околните. Реакция срещу унижението и страданието, през което преминават жертвите на насилие.

#ревю

#бюлетин

Една на всеки четири жени в България е жертва на домашно насилие. Затова и всяко четвърто стихотворение не е за любов, а за страх, за болка. Но именно чрез тези антиподи на любовта, търсим смелост, сила. Сила за промяна. И една чиста и истинска любов – на първо място тази към себе си.

Приходите от продажбите на стихосбирката ще отидат за различни сдружения, фондации и каузи, свързани с борбата с домашното насилие. За своя проект от издателството споделят: „Създадохме тази книга, защото любовта не бива да се бърка с насилието. Защото насилието не трябва да се оправдава с любов. Защото ¾ любов не е любов.“

 

Според Димана Йорданова думите са единственото средство, с което те, хората на словото, могат да се борят за позитивна промяна, да дават сила, да спасяват, затова отправят посланията си именно от белия лист.

 

На адрес https://www.34lubov.bg/ може да откриете повече за проекта, за авторите, както и безплатен телефон за хора, пострадали от насилие. А ние споделяме някои от „черните“ стихове от тънката книжка, които не са любов. Сигнал са за всички, които са на ръба да жертват собствената си свобода и щастие заради другия, насилника, наричайки го любов. Сигнал за всички, които вече са се подхлъзнали и са паднали от ръба в бездната на насилието, че надежда винаги има!

още за четене

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This