Най-обичната народна книга – „Изгубена Станка“ на Илия Блъсков

Има свидетелства как тази повест навремето се предава от ръка на ръка, от семейство на семейство. „За нас е невъзможно да си представим дори колосалния успех на „Изгубена Станка“ за онова време, невероятните ѝ тиражи сред неграмотното море.“ (Тончо Жечев) Тончо Жечев дава хубаво сравнение. Хайнрих Хайне пише за „оня плачльо“ Жан-Жак Русо, че тайно в своя рев е изковал гилотината на Френската революция. Всичко туй благодарение на сантиментализма, който извира от творбите на великия Русо.

Та по същия начин действа и Илия Блъсков. Неговата сила също се корени в бурните страсти, които разпалвал у читателя. Блъсков създава една уж сантиментална повест, чийто сюжет е достоен за съвременен „сапунен сериал“. Неангажираща като детска приказка, пък вълнува чак до сълзи възрастните. Защо?

„А „Изгубена Станка“? Тая народна драгоценност, скромен труд на заслужившия Блъсков? Нейните герои Желю и Кольо, с дългите ножове и колчаклии потури, тяхната отчаяна битка не с въображаеми печенеги и гърци, но с голи татари и турци, живи угнетители на народа, тия живи и действителни типове от новия български живот, техните съвети и планове да спасят една млада християнска душа от зверски ръце са трогвали твърде дълбоко простата младеж; мнозина знаеха наизуст тая народна драма; който играеше ролята на Желя и Никола, така му оставаше името, той се сочеше с пръст и от младо, и от старо.“ (Захари Стоянов)

За какво се разказва в „Изгубена Станка“?

Действието се развива през 1854 г., по време на Кримската война. В разгара на военните действия добруджанските татари подлагат на опустошение български села. В едно такова село, Таш-Авлъ (Кюстендженско), живее семейството на дядо Иван. Неговата дъщеря Станка е прочута навред с хубостта си. Татарите отвличат нея и снаха ѝ (братовата съпруга) Неда и ги повеждат със своя керван. При това татарите подпалват къщата им и убиват майката на Станка. Старият дядо Иван е съкрушен. Само чудо може да върне децата му обратно. Годеникът на Станка Петър, чието семейство е избито от татари, и съпругът на Неда Васил се заклеват да спасят жените и да отмъстят за всички злини.

Отначало се обръщат за помощ към владиците – гърци във Варна и Шумен. И двамата им отказват. Такива отвличания се случват постоянно в Турско, така че няма какво толкова да се направи. Това обяснение разгневява българите: „Малко ли бедни българи лежат невинно в тъмници, само за едно ваше гнъсно отмъщение! А сега като се иска от вас помощ, за да се спаси някоя душа, вие си умивате ръцете: вас ви няма там! О свети отци, вие сте само за зло способни, само за разрушение…“ В тези думи на героя си Илия Блъсков влага своята лична неприязън към гръцките владици (фанариоти) в българските градове, които не само че не помагат на поробените българи, но гледат как да се възползват от унизителното им положение.

След като официалната турска власт не съдейства на Петър и Васил, те се свързват с двама храбри народни хайдути – Желю и Никола. И тук е едно от големите достойнства на творбата. Посредством Желю и Никола за пръв път в българската художествена литература е представен образът на хайдутина. „Хайдутинът“ у Блъсков не е народен водач и народен освободител, но е народен закрилник.

Когато уговарят двамата хайдутите да помогнат за освобождението на „клетите робинки“, им казват:
– Вървете и не мислете при това, че отивате да се напиете с кръв, но че отивате да освободите две клети, които секи час погледват за помощ!
– О, стига, господю! – извика Желю почти разтреперан. – Аз съм готов, и знайте, че или ще загина под татарския нож, или ще ги отърва! Никола, сговорен ли си ти?
– Сговорен, брате, сговорен, – човещината го изисква и трябва да се потрудим!

Двамата хайдути, тайно подпомогнати от Петър и Васил, влизат в кърваво сражение с татарския керван. След героична борба накрая успяват да освободят „двете клети робинки“ и да ги върнат у дома при щастливия дядо Иван. Злото е наказано, доброто възтържествува.

Иван Богданов посочва, че повестта има в основата си опростенческите тезиси на българската белетристика от онова време: накърнена добродетел – наказан порок – тържествуваща добродетел. Най-въздействащите образи в „Изгубена Станка“, хайдутите Желю и Никола, са описани като сурови и безстрашни, „по очите им се познава, че живеят в горите“. Същевременно са набожни и с добри сърца. Страдат за своите братя – българи и се жертват за тяхното добруване.

„Изгубена Станка“ е качествена творба, защото тя не просто третира мотива за „нещастната фамилия“ в българската възрожденска литература. Освен това в нея Блъсков описва нерадостната участ на нашия народ, угнетяван от турци, татари и гръцко духовенство, надяващ се единствено на закрилата на българските хайдути.

къде и кога да отидем

предстоящи събития