На 23-ти октомври бе открита фотоизложбата „Бесарабия – извор на красота и младост“, с която фотографа Асен Великов показа, че с обектив може да се улови цяла една вековна история. Присъстваха представители на посолствата на Молдова, Казахстан и Украйна, заместник-министри на Културата, на Регионалното развитие и Екологията, представители на българското президентство и др.
Събитието се осъществява благодарение на Дружеството за връзки с бесарабските и таврийските българи „Родолюбец“ и е под патронажа на Държавната агенция за българите в чужбина. Екипът на „Родолюбец“ вече 28 години влага всичките си усилия в мисията да запази българския дух в тези отдалечени земи и да подпомогне обединяването на българските потомци. А тази изложба, съдържаща 30 фотографии на бесарабски българи, е доказателство, че България продължава да живее в душите на хората, дори в онези, които си я „спомнят“ само по разказите на своите прадеди.
Първото, което привлича погледите към живописните фотографии, са цветовете. Заснетите бесарабски българи са облечени в традиционни български носии, наситени с разнообразни ярки цветове, които засилват усещането за живост, лъхаща от лицата. Но това, което остава и се запечатва задълго в съзнанието, са очите. Това са очи, пълни с живот, очи, които разказват, очи, изпълнени с различни емоции – радост, умиление, любопитство, предизвикателство, гордост.
И всичко това идва от усещането, че са българи, дори и далеч от родината на своите прадеди. Изключително силно е усещането, което човек изпитва, заставайки пред тези фотографии. Едновременно изпитваш тъга и радост, възхита от огромното им родолюбие, понякога по-силно от нашето собствено. Сякаш ние, които сме родени и израснали в България, я носим по-малко в сърцето. Когато си далеч, по-силно обичаш!
А след това забелязваш, че всяка фотография е придружена от стих на бесарабски поети, писани на български език, което още повече те умилява. Всеки стих допълва фотографията и се получава едно съчетание в изразните средства на словото и фотографията, които заедно разказват история. А този, който има сетивата да „чете“, ще разбере.
Интересно е да се знае, че тази година се отбелязват 180 години от Болградската катедрала „Свето Преображение Господне“ и 160 години Болградска гимназия „Георги Раковски“. И какво е било преди няколко века у нас, така и там църквата и училището са двете средища, които са запазили българския дух жив и са сплотявали и крепили бесарабските българи. Там – в Болградската гимназия, където са се учили Ал. Малинов, Ал. Теодоров-Балан, е учила и Наталия Петрова – член на управителния съвет на сдружение „Родолюбец“. На откриването на изложбата тя сподели огромната си радост, че самата тя може да допринесе за запазване на българщината и да покаже на българите тук, че с вяра и родолюбие се постига много. Което, разбира се, не е никак лесно.
Фотографът Асен Великов разказва:
Преди година и половина група бесарабски студенти посетиха лагера „Шумнатица“ в местността Боровец, който стопанисвахме с Пътуващо Читалище „Бащино огнище“ и тогава се зароди идеята да снимам тези българи, за които България е Родина, без да са раждани тук. За съжаление МОН прекратиха договора ни за стопанисване и обрекоха и този лагер на разруха, като всичките останали. Но идеята остана.
За изминатия път…
През месец май 2018 г., посетих град Болград в Украйна, който е един вид столица на Бесарабските българи. Посетих и селата Калчево, където семейството на Наталия Петрова е подарило запазената си къща в стар стил за музей на българите в Бесарабия. Присъствах и на български събор в град Тараклия, Молдова по покана на организацията „Български дух“ със съдействието на Наталия Петрова и лично по покана на Олег Косьiх. Там бяха и първите снимки за планираната изложба. Посрещането беше топло, а преживяването все едно съм си у нас на село. Там се говореше старобългарски език. Уникално беше!
Последва един фестивал в Балчик, където бяха дошли групи от Бесарабия и Гагаузия. И последната спирка по фото разходката беше в Украйна, в Белгород, на VIII Всеукраински събор на Българите, по покана на Асоциацията на българите в Украйна. Едно споделено участие на моя изложба на българи в автентични носии и народната певица Валя Балканска, съпроводена от гайдаря Петър Янев и гайдарска група и кукери от Пернишко. Участие взе и певицата Деси Добрева. Беше невероятно да си сред тези българи милеещи и обичащи България, за която само са чували от дедите си и от разказите в домовете си.
За хората пред обектива…
Аз снимам предимно хора, които не очакват да бъдат снимани. Така наречената „улична фотография“. Старая се да не се натрапвам на „обекта“, за да го снимам в естествено състояние. Да хвана емоцията, настроението, състоянието на духа. Тези, които трябваше да снимам, а това бяха бесарабски българи известни в Бесарабия и в България, откликнаха, без да се замислят и се получиха добри портрети в приятна обстановка.
За подкрепата…
Получих подкрепа от Бесарабските общности, за да мога да присъствам и да снимам фестивалите в Молдова и Украйна, а у нас съдействие оказаха ДАБЧ – Държавната Агенция за Българите в Чужбина, в лицето на г-н Харалампиев и дружество „Родолюбец“.
За стимула и мотивацията…
Моята лична мотивация произтича първо от факта, че ми доставя удоволствие да снимам фолклорни мероприятия и портрети на българи в народна носия. Друга мотивация произтича от контакта с тези българи, както казах в началото, за които България е Родина, без да са родени в България. Особено е чувството – на думите, на изразите, на чувствата, които влагат в разговорите ни…
За впечатленията при първото пътуване до Болград, Украйна…
Какво значи думата Родина? От деца знаем, че това е земята, на която сме се родили, където е нашият Род, нашите Родители, нашите Роднини... До момента, в който се запознах с няколко Бесарабски българи, които не са се родили на наша земя. Нито техните Родители, нито техните Роднини. Просто пра-пра дядовците и пра-пра бабите са избягали от турските и башибозушки кланета и от насилствено потурчване през 17 – 18 век.
Тези българи от Бесарабия, Банат, Крим и до ден-днешен мечтаят и копнеят да се върнат в Прародината. Колкото и да звучи странно, ние учим история, география, минало, настояще, но трябва да се срещнеш и разговаряш с тези българи, за да усетиш колко блян и колко свян има в изговарянето на „пак у нас“, „в Родината“, ,видяхме Шипка“, „видяхме Батак“. Настръхвах всеки път като ги чувам! Настръхвам всеки път, когато се сещам! Настръхвам и сега, докато пиша! За тях България е Светиня!
Изложбата може да бъде разгледана в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН на ул. „Московска“ 6А до 6-ти ноември.
