„Митът – това е осмисляне на света, емоционално вживяване в неговите явления, но в никакъв случай не е жанр на словесното изкуство. Митът – това е факт на светоусещане, на който може да се придаде различна форма – песен, действие, приказка, повест, наричане.“ И още нещо особено важно: „Всеки митологичен сюжет се противопоставя на немитологическия като „свещен“ на „светски“… Митът е въпрос на вяра, защото не може да се провери логически.“
Големият специалист по история на Древния изток И. М. Дяконов дава тези ключови дефиниции на митологията и митотворчеството. Последното изречение е твърде съществено, защото знаем какви спекулации може да породи характерът на всеки един мит. Например една българска народна песен, посветена на Ясното слънце. Търсят се внушения, а после започват спорове – дали митологическият герой, в случая Ясното слънце, е персонаж заимстван от тракийската/гръцката, славянската, прабългарската и пр. митологии.
На база на „намерения“ произход на мита се стига до голямото заключение, че въпросните носители на мита (българите) са всъщност преки наследници на някои други „народи“ и пр. Затова е добре да се подчертае още веднъж написаното от Дяконов – митът няма как да се провери логически, приема се на доверие.
Любопитното при мита е какво казва, а не откъде е „взет“, и не толкова неговата принадлежност е нужно да се изяснява. Следвайки постановката на И. Кант, митът е „нещо-в-себе си“. Важен е сам по себе си и сам за себе си. Още повече, знайно е, че историческото мислене противостои на митологическото. Затова наивно би било използването на исторически подходи в изследването на митология. И обратно – митологически изследвания за добиването на знания по история.
Вярно е, че днес някои хора се опитват да употребяват митологията, за да обяснят историята. Наивно вярват, че по пътя на народното творчество и на разни митологически отпратки ще докажат важни неща за българската история и ще я „пренапишат“ (и то без да са чели това, което искат да напишат наново). Вярват, че историята може да бъде възстановена въз основа на митологията и в разрез на всички провеждани, повече от сто години, археологически разкопки по света и у нас. Значи, за да получим знание за историята (на прабългарите), мислят си те, е нужно да познаваме различните обичаи, шевици, народни песни и т.н., а това, че нямаме понятие за материалната култура в историята (на прабългарите), за развоя и характера на различните археологически култури, ни най-малко не ни смущава (то не било „чак толкова“ важно).
Разбира се, това е един неоромантичен възглед за историята. Този възглед датира от 18 век, когато все още е нямало археология и когато много от историческите извори не са били издирени все още. Тогава миналите събития са били възстановявани главно въз основа на народното творчество, народните обичаи и на лингвистични спекулации (абсолютно същият подход е характерен днес в средите на неспециалистите), поради отсъствието на цели науки (археология, епиграфика и пр.) Да се довери човек на този възглед, това значи, че му липсва школовка и професионализъм. Разбирането на такъв човек за научно познание е „замръзнало“ някъде в 18 век.
Когато говорим за митотворчеството по българските земи, естествено, че имаме предвид български митове. Не гръцки, тракийски, славянски или прабългарски, а български. Сред най-любопитните български митологични персонажи следва да откроим тези от т.нар. „юнашки епос“. Митичните български юнаци се радват на подчертано внимание в народното ни творчество. Ще споменем малко повече за Дан-Богдан и Добри добър юнак. Те са сред добродетелните митологични персонажи. Сред лошите, правещите „пакости“ и вършещи злини, са Вида Самовила, Чума Мория, Змей Горянин, Яна Змеица, Марко Купец и др.
Какви са представите на българския народ за юначност? Как се е надявал, че изглеждат неговите смели водачи и герои?
Това можем да видим изразено в митологичните образи на споменатите юнаци. Анчо Калоянов пише за Добри добър юнак. „Най-често Добри е вълшебният ловец, който преследва Сурия елен низ хубавата равна Влашка земя. И той самият е от влахинка; земята и майката го свързват с представите за славянския бог Влас, покровител на стадата и добитъка. Хтоничната му природа, като божество на подземния свят, ни разкриват и епитетите Латин и Кара (черен) Добри. (…) Мислен като юнак, Добри е конник. (…) И Влашка земя, където препуска добрият юнак с добрия си кон, като равна и хубава земя, пасбище, е всъщност земята на боговете и мъртвите прадеди.
В баяние от Чипровци добрият юнак присъства в отвъдния свят: „Лошотиите казали на Божа майка: – Ние бяхме пошли у пуста гора, дека овци не блеят, дека кози не врещят, дека ягненца не блеят, дека моми оро не играят. Там има добър юнак с вран кон, със синьо седло, със срамница капа, със зелен венец. Тамо е Божа майка сватба заправила, запратила е добър юнак да калеса болките да идат у пуста гора, тамо има ялова крава, мърша месо да ядат, кожа постилкя да им постеле, сладко да се наспят, благо да се наредят…“
Мислен като божество, Добри е съотносим със световното дърво. Ето и най-типичният пример, срещащ се в десетина варианта на една песен: „Изтекло е дърво зелено – Добре ле, коладе ле, божна ле наш Добре, коладе ле…“ А по-нататък в песента не става дума за конник и ще трябва да приемем, че именно това „зелено дърво“ е „нашият бог Добри“. В обредна песен от Дългополско се пее, как „Добър юнак с добра коня лови Сур елен“. Еленът се обръща към преследвача си в опит да го разубеди:
„Ой те тебе, Добър юнак, не ме гони, не ме плаши, не е елен за стигане, за стигане, за ловене, че е елен от кошутка, от кошутка първескинка – девет годин кърма сука, а десета соян ходил!“ Юнакът отвръща: „Аз пък съм юнак от дева влахинка, конят ми е от кобила първескиня. Девет години кърма е сукал, а десетата е зобен с бял ориз и е поен с руйно вино!“
Различни варианти на въпросната песен са засвидетелствани в почти всички краища на България. Песенният мотив е наречен „лов на чуден елен“. Добър Добри е съотносим и към Тракийския херос (герой – конник от полубожествен произход, участващ в лов на глиган, елен или сърна). С прозвището „Латин Добри“ добрият юнак го срещаме в българска коледна песен. Там той е „млад кехая“ (чорбаджия), който има „сиво стадо с вакли овни, голямо колкото тъмен облак“. Другарува си с „деветима овчари“, които провождат стадото му в планината. В друга песен Добри (този път и като Латин Добри, и като Кара Добри), деветимата овчари и стадото срещат Дива – Карадива.
„Ой те тебе, Добър юнак, не ме гони, не ме плаши, не е елен за стигане, за стигане, за ловене, че е елен от кошутка, от кошутка първескинка – девет годин кърма сука, а десета соян ходил!“ „Ей, вие девет мои овчари, забивайте геги, наметнете на тях ямурлуци, за да направим на овцете сянка! Пак не достигала сянката, изскочила Дива – Карадива, разпънала дясно крило, закрила Ясното слънце. Зарадвал се Латин Добри: – Сваляйте калпаци, мои овчари, отвързвайте кесии, да подарим Карадива със сребро и злато! Обадила се Дива – Карадива: – Ако бях вземала пари, на гората вършето бих позлатила и полето бих посребрила. Не искам пари, а юнак като Кара Добри! – Щом е тъй, вдигнете криваците и удрете! – заповядал Кара Добри на своите овчари. – Тъй ще платим на Дива – Карадива.“ (А. Калоянов)
Лов на „сур елен“ практикува и друг от митичните юнаци – Дан-Богдан. Интересното при Дан-Богдан е, че той има „нечист“, змейски произход, каквито податки се правят в някои песни: „Дали буря гора ломи или ламя змея гони?“ Не змей ламя гонел, а юнакът Дан-Богдан гонел „виторогия елен със златовърхи рога из Пирин планина“. Този юнак има двойствена природа – той е и змееборец, и змей. Определян е от специалистите, като едно от умиращите божества на плодородието, каквито са в египетската и гръцката митологии Озирис и Персефона.
„На Коледа българите пеят за Млада бога, роден от Стара божа майка, но подобна песен има и за раждането на Дан-Богдан. Родил се малък Даньо – гърмяло и тънтяло като знак за появяването му. И тутакси майка му го изгубила – досущ както Мая изгубила палавия Хермес. Тръгнала да го търси – от край земя до край земя. Срещнала коледари, питала ги – не го познавали. Даньовата майка го описала: на гърдите му – ясно слънце, на плещите му – тъмен месец, а скутът му накапан с дребни звезди. Сетили се веднага коледарите, наистина са го виждали в Цариграда, кон ковял, на път ще тръгвал… Друг вариант ни разказва, че коледарите дошли да кажат на майка му как малък Даньо се прочул с това, че дето минал, благославял – всичко се разлистило и цъфнало, а те си набрали жълто цвете. В приведения текст отчетливо личи, че имаме работа с едно божество на растителността и плодородието.“ (А. Калоянов)
Прави впечатление преплитането на християнски религиозен мироглед (Коледа, Рождество Христово) с езическия (раждането на Малък Даньо, Дан-Богдан на същата дата). Това се обяснява от специалистите по следния начин. В митологическите общества съществуват „първични“, „естествени“ първобитни култове. Те се отнасят с езически представи, развиват се в дорелигиозните общества.
Следващите култове са „вторични“ – става дума за свързаните със световните религии (будизъм, юдаизъм, християнство, ислям). „Третичните“ култове са свързани с митотворчеството в най-ново време. В посочения пример с Дан-Богдан и рождението му на Коледа виждаме синкретизъм (обединение) между първични и вторични култове.
Друго за отбелязване е, че и Добри добър юнак, и Дан-Богдан съществуват в пряка връзка с отвъдното и мистичното. Те са не просто юнаци-човеци, какъвто известен юнак например е Крали Марко (исторически персонаж). Това е показателно, че те датират в народното съзнание от по-дълбока древност. От времената, в които границата между реално и фантастично е много трудна за поставяне.
