Микеланджело – непознатият поет

Винаги съм вярвала, че книгите сами ни намират в точния момент, за да ни кажат нещо. Не ние ги търсим, а те чакат да се появи у нас потребност за нещо, което те съдържат. Вероятно е можело да попадна на тази книга и по-рано, но тя е решила, че се нуждая от време, за да мога да я оценя, както тя заслужава. Така, рано или късно за някого, за мен – в точния момент – попаднах на поезията на този толкова известен със скулптурите и фреските си творец. Толкова, че поезията му е останала някъде в периферията на вниманието на съвременниците му и на историците, които по-късно са писали и преписвали неговата биография.

Тази поезия, макар и непозната за повечето от нас, стои не по-ниско от съвършенството на неговата „Пиета“ или на неговия „Давид“, които всички добре познаваме. Екипът на издателство „Персей“, за щастие, е предприел този достоен акт на превеждане и по този начин запознаване на българските читатели с един друг вид Микеланджелово изкуство, издавайки книгата „Копие, захвърлено с любов“. Това не е първият превод на неговата поезия у нас, но е ценен с точен изказ и съчетанието на биографични бележки, и препратки, а също и с включването на визуален материал от най-известните фрески и скулптури на твореца.

Микеланджело има изключително интересна биография и е необходимо да се прочете, преди да се пристъпи към самото творчество. Биографията говори много за отношението на поета към стиха и към живота като цяло, чието отражение е поезията. Неслучайно книгата започва с изчерпателни биографични данни, силно обвързани със създаването на конкретните художествени произведения, често създавани по поръчка. Говоря за скулптурите и фреските му, тъй като поезия не е писал по поръчка, тя е плод единствено на духовната му нужда да се изразява така.

Микеланджело пише предимно сонети и мадригали, което значи, че музиката играе изключително важна роля в поезията му. Веднага проличава неговия вроден усет за музикалност, наред с този за красивото и изящното. Той е естет и силно отдаден на любовната тема в лириката, посвещавайки множество стихове на Витория Колона – единствената жена, която истински е обожавал, както и на най-добрия си приятел, чието приятелство е издигал в култ – Томазо деи Кавалиери. Мен обаче, най-силно успяха да ме трогнат стиховете му, посветени на смъртта, която той приема по особено достоен начин.

В книгата се съдържат множество недовършени сонети, които, макар и в този вид, представляват удивителни сентенции за живота и за любовта. Преводът е на Драгомир Петров, а дългата биографична бележка в началото е на Пламен Тотев. Предлагам ви малък пример за изящния поетичен талант на големия Микеланджело.

Ти, дух блажен, със стоплящо старание

Ти, дух блажен, със стоплящо старание
живота в мъртвото сърце подклаждаш;
сред люде знатни и блага ограждаш
не друг, а стареца с предпочитание.

И станал на очите достояние,
ума ми вместо другиго услаждаш,
в надежда крепка болката прераждаш,
за да не ме гнети като желание.

Намерил в тебе онзи, който има
за мене грижа посред грижи разни,
ти пращам благодарност боязлива.

Че лихва би било недопустима
да ти даря рисунки безобразни
срещу речта ти хубава и жива.

Сонетът е посветен на Витория Колона.

Със плът калчищена, сърце от сяра

Със плът калчищена, сърце от сяра
и с кости, сухи като съчки летни,
с душа без вожд и без юзди заветни,
с копнеж и със блуждаене без мяра,

с ума и сляп, и куц, за да преваря
тревасищата, примките безчетни
на този, свят щом мълнията светне,
веднага ще се овъгля в пожара.

На майсторството тънко естеството
надвива всеки, който упорит е,
ако от Бога нему е обречен.

Роден ни глух, нито пък сляп в окото,
размерен според огъня в гърдите,
нима съм крив, че нему съм наречен?

От мен не могат вече пи наслада

От мен не могат вече пи наслада
очите свети, както аз от тях,
отвръщайки на сладък смях
и облик дивен с плач и със досада.
Лъжовна си, надежда за отрада!
Как може светлината на денят
да бъде тъй различна с красотата
от нрава ми и същината,
че пламнал аз, с мен те да не пламтят?
Сред две лица от тъй различна плът,
гневи се любовта и окуцява;
не казвайте, че милост има тя,
ако в сърцето сипва лава,
а от очите ми тече вода!

***

Смъртта си знам – не знам часа си сетен;
нетраен е животът на земята:
той радва усетите, но душата
ме моли да не бъда дълголетен.

Светът е сляп, позорът безпросветен
потъпква тук на доблестта делата.
Помръкват смелостта и светлината;
пред истината фалш е предпочетен.

Защо очакваното бавиш, Боже?
Когато вярващият много чака,
надежда губи, а духа загива.

Какво, че светлината ни предложи,
ако смъртта завари ме без всяка
защита и ме връхлети горчива.