Осман Пазвантоглу за голяма част от хората, дори тези изкушени от историята, е просто един от многото бунтовници срещу османската власт, нищо повече от обикновен авантюрист, за когото няма какво толкова да се каже или запомни, нито пък да послужи като положителен пример в някакво отношение.
Трябва да се знае, че Осман Пазвантоглу и неговото време са до голяма степен митологизирани в народното творчество. За бунтовника песни пеят и турци, и българи. Герой е в историческия роман на Вера Мутафчиева „Летопис на смутното време“, а сподвижниците му – кърджалии, са художествено претворени от Йордан Йовков в цикъла с разкази „Старопланински легенди“, също в повестта на Людмил Стоянов „Мехмед Синап. Историята на един бунт“, в произведението на Горо Горов „Индже войвода – кърджалия и народен закрилник“, както и в разказа „Кърджалия“ на Александър Сергеевич Пушкин.
Всъщност Пазвантоглу изобщо не е обичайният бунтовник. Произхожда от богат еничарски род, чийто фамилни владения са във Видин. Именно Видин става владетелска резиденция на Пазвантоглу, от която той управлява като полунезависим владетел територия, съвпадаща с днешна източна Сърбия, северозападна и централна северна България. Осман Пазвантоглу е една от най-идейните и мислещи личности на епохата. Неговата библиотека е била най-голямата по това време на Балканите, като той е притежавал над 2400 тома, някои от които наследени от баща му.
Библиотеката / джамия на Осман Пазвантоглу
В качеството си на отцепник от официалната власт, Осман Пазвантоглу разгръща политически действия много сходни с всички по-късни националноосвободителни движения на Балканите. Както се посочва в изворите, Пазвантоглу обещавал на българите, арнаутите и власите във владенията му, да не плащат „харач (поголовен данък) освен по две пиастри на човек, а досега плащаха по седем, а поради това и те бягат на негова страна“. На друго място се твърди, че „християните са много доволни под неговото управление, плащат му много по-малко, отколкото влашките поданици плащат на своя княз“. По времето на Пазвантоглу става така, че хиляди румънски поданици доброволно напускат земите и княза си, за да се заселят при него. Изследователят Щерю Атанасов смята, че в резултат на размириците около Видин по времето на Пазвантоглу се разразил конфликт между „българските селяни, от една страна, срещу турските спахии и българските чорбаджии, от друга. Борба за земя, за свободно развитие на едноличното селско стопанство, а обективно – борба за политическа и национална свобода“.
С. Устюнгел пише с известно въодушевление: „Какво правеше Пазвантоглу? Намаляваше данъците. Помагаше на бедните. Раздаваше земи на селяните. Признаваше свобода и равноправие за мохамедани и християни (…) В движението на Пазвантоглу ние виждаме, че разорените, угнетените български и турски селяни се борят заедно“.
Нововъведенията на Осман Пазвантоглу безспорно въздействат за подобряване на материалното благосъстояние на живеещите във Видинско. Засвидетелствани са миграции от вътрешността на Румелия в посока на Видинския пашалък. Факт е, че за известен период от време християни и мюсюлмани около Видин биват освободени от общо османски данъчни плащания.
В официални документи, извлечени от турските държавни регистри, се споменава, че Пазвантоглу „е сключил договор с раята“ да му плаща данък веднъж на седем години лично на него, вместо както до сега да плаща ежегодно на Високата порта. Присъства в регистрите и едно негово искане до султана „да се прости данъкът беглик и другите данъци на бедната рая“, както и констатация, че мюсюлманите във Видинската кааза „не притежават нито една глава добитък, поради което е нямало причина да се намесват във въпроса за неизплащането на бегличното право.“ Това искане цели да се преустанови плащането на споменатите данъци за мюсюлманите и за немюсюлмани във владенията му.
Растящата популярност на Пазвантоглу сред целокупното население, християнско и мюсюлманско, принудила Портата през 1797 г. да организира голям поход срещу него. Приготовленията били грандиозни, а армията, свикана под знамената, имала численост колкото за война с някоя от християнските велики сили – 100 хил. души, предвождани от 14 паши. Походът имал и сериозна идеологическа обосновка. По настояване на султан Селим III шеих-юл ислямът (великият мюфтия) издал 4 на брой фетви, призоваващи всички правоверни мюсюлмани за „свещена война“ (джихад) срещу хулителя на исляма Пазвантоглу и неговите сподвижници. Османските бойци, участващи в обсадата на Видин, са били наричани „гази“ (победители), а падналите в боя измежду тях биват определяни за „шехиди“ – мъченици за вярата, загинали във война с неверници. Фетвите срещу Пазвантоглу съдържат низ от обвинения, повечето от тях силно хиперболизирани, дори фантастични (например, че пекъл живи жени и деца на мюсюлмани). Интересни са твърденията и упреците във фетвите, че Пазвантоглу „се обявил за независим владетел, непокоряващ се на султана“. Делата на видинския отцепник неизменно са сравнявани с тези на армията на неверниците във войната от 1787 – 1791 г. (Австро-турската война 1787 – 1791 г.) Смятало се, че той като тях подпалвал мюсюлмански свещени места и бомбардирал крепости. Султанът също така издал редица фермани, адресирани до местните власти, които бивали четени в шериатските съдилища и на други обществени места сред народа и представяли Осман Пазвантоглу като основен враг на империята. Султан Селим III накарал еничар-агата в Истанбул да разпрати писма до всички аги на еничарски орди из Румелия (включително и до видинския гарнизон), с които да ги подкани към активни действия срещу бунтовника. В крайна сметка походът приключил с неуспех за султана.
През същата 1797 г. и в следващата 1798 г. чрез доверен човек, гръцкия търговец Димитри Турнавити, Пазвантоглу установява трайни контакти с представителя на френската държава (Директорията) в Истанбул генерал Жан-Франсоа Кара Сен Сир. Сен Сир докладва в Париж, че „възкачвайки се на трона, Пазвантоглу би оглавил всички бунтари в империята“. Съществуват и други версии за политическите му амбиции от онова време, като те целенасочено са разпространявани от доверените му хора конкретно и само в средите на френската дипломация. Най-разпространената гласи, че Пазвантоглу цели да стане велик везир на съюзника си – татарския султан, потомък на Чингиз хан и съименник на славния си предшественик Чингиз Гирай, който е легитимен конкурент за престола в Истанбул. Пазвантоглу възлагал големи надежди при една негова интронация да получи независимо владение, което да управлява. Осман Пазвантоглу е първият мюсюлмански полунезависим владетел, който оспорва легитимността на Османовата династия като такава. Всички по-ранни претенденти за трона са се уповавали на принадлежността си, реална или измислена, към османската династия.
Някъде по това време (към края на 90-те години), Пазвантоглу се прочул на запад с ново извънредно обстоятелство. Все още не е ясно кой е инициатор на идеята, но видинският самозванец пуснал в обръщение своя собствена валута. През януари 1798 г. руски дипломати съобщават, че сеченето на монетите е дело на венециански търговец, занимавал се по-рано и с фалшификация на турски пари. Той бил поканен от Пазвантоглу във Видин и там осъществявал дейността си. Според други източници, австрийските монетарници произвеждали валутата на Пазвантоглу. Кара Сен Сир докладва, че на едната страна на монетите имало надпис на френски, гласящ „Има само един бог“, а на другата пишело „Свобода“. Тези монети вече били стигнали и до Истанбул, където живеел Сен Сир, и били в парично обръщение наравно с другите. Въпросните монети се идентифицират с така наречените „пазвантчета“, които авторът на първия речник на българския език Найден Геров определя като „малки медени монети, сечени от независимия паша от Видин Пазвантоглу в началото на този (19) век“. В писмо на Д. Хаджитошев до негов роднина се съобщавало, че пазвантчето“ е монета, сечена през 1803 г. и струвала 30 пари. Факт е, че до края на XIX в. „пазвантчетата“ изчезнали, защото не можели да се издирят, за да се предложат като музейни експонати. Безспорното им съществуване и същността на замисъла за сеченето им са показателни за нагласите на Пазвантоглу по отношение на централната власт. Явно той не възприемал властта си само като отцепническа, а търсел всеки възможен начин да я легитимира и узакони пред Европа и пред подчиненото му население.
Доказани са връзки между един от лидерите на гръцкото Възраждане Ригас Велистинлис и Осман Пазвантоглу. Това не е единствената намеса на видинския отцепник в националноосвободителните процеси на Балканите. Например, още в началото на Първото сръбско въстание, той изпратил на Кара Георги най-верните си кърджалийски отряди, водени от Гушанче Халил, в помощ на борбата на сръбския народ срещу централната власт. На страната на сърбите се бият и „генералите“ на Пазвантоглу, българските воеводи Кондо бинбаши и Хайдут Велко. През 1805 г. руски дипломати докладват, че Пазвантоглу изпратил до Кара Георги специални поздравителни писма, в които му честитял победата над турците.
Като безспорен факт за съвместимост на каузите на Ригас с тези на Пазвантоглу се приема бойният марш Туриос, писан от Велестинлис под влияние на Марсилезата, вероятно към края на 1796 – началото на 1797 г. Творбата съдържа преки обръщения на гръцкия революционер към видинския бунтовник:
„Пазвантоглу, защо ни оставяш толкова дълго време безучастни?
Бързай към Балкана, там трябва като орел да свиеш гнездо
…
Присъедини и раята, ако искаш да победиш
…
Паша! Появи се незабавно на бойното поле
Въстанието е в главата на твоите войници…“
Нека да обърнем внимание върху това, какво е искал, към какво се стремял и в крайна сметка, за какво е заплатил с живота си гръцкият национален герой Ригас Велестинлис. В Туриос четем заветите му: „Един час живот на свобода е по-добре отколкото 40 години в робство и затвор.(…) От изток, от запад, от север и от юг всички ние нека обичаме отечеството си. Българи, сърби, албанци, гърци, островитяни или континентални, нека всички с еднакво вдъхновение да препашем меч в името на свободата.“
Някои предполагат, че връзката между Пазвантоглу и Велестенлис се основава на създадената от първия масонска ложа във Видин. Тази ложа била част от по-голямата, организирана през 1780 г. във Виена – „Общество на добрите братовчеди“ – и целта ѝ била да спомогне за освобождението на балканските народи от османско владичество. Съдържанието на бойния марш се разглежда като призив за обединение на всички опозиционно настроени срещу властта хора, независимо от тяхната вяра и народност. Трябва да се уточни, че само в оригиналните варианти на Туриос се съдържа името на Пазвантоглу, а в по-късните версии то е премахнато. Явно в автентичния текст се съдържат очакванията на гръцкия революционер към момента на написване (края на 1796 г. – началото на 1797 г.), а по-късните версии са дело на последователите на Ригас и са написани доста след неговата смърт, когато и политическата обстановка в Европа е коренно променена.
Най-дълготрайни са отношенията на Осман Пазвантоглу с един от пионерите на българското Възраждане – епископ Софроний Врачански. Владиката прекарал във видинската крепост при Пазвантоглу цели три години (1800 – 1803 г.) Този период от живота му учудващо защо не е описан по-подробно в известната му автобиография „Житие и страдание грешнаго Софрония“. Вера Мутафчиева смята, че Софроний мълчи, защото при престоя си във Видин е участвал в някаква политическа конспирация. Росица Градева съобразява, че във времето, в което е писана биографията (най-вероятно в края на 1805 г.), Пазвантоглу вече не е този притегателен център за християните, а е изместен от политическото образувание на Кара Георги. В същото време внукът на Софроний Стефан Богориди, бъдещ управител на остров Самос, вече присъства в редиците на висшите османски сановници и дядо му едва ли ще иска да му навреди, изпадайки в откровения за близки общения с врага на официалната власт Пазвантоглу. Още повече, че славата на бунтовника по това време е доста помрачена в сравнение с 90-те години на XVIII в.
Последният любопитен факт, който ще спомена за Осман Пазвантоглу, е свързан с построената по негова заповед във Видин т.нар. „Сърцата джамия“. На върха на сградата, вместо полумесец, какъвто се издига над всеки мюсюлмански храм, е поставен стилизиран връх на пика. Спори се дали това е образът на обърнато сърце (в знак на несподелена любов), или пък е знак на войсковата част, към която се числи видинският владетел. В наши дни джамията на Осман Пазвантоглу е обявена за паметник на културата с национално значение. Безспорно тя е още един израз на независимост от страна на видинския отцепник, още един ярък символ на мечтата за свобода на Осман Пазвантоглу.
В интерес на истината, Осман Пазвантоглу в XVIII в. не е това, което е Осман Пазвантоглу в XIX в. Прогресивните идеи, на които става израз в началото на своята власт, отстъпват място на прагматичността в името на политическото оцеляване.
