Между поезията и фотографията – интервю с Теодора Лалова

Теодора Лалова е от онези артистични души, които впечатляват още с присъствието си. Изкуството като че ли блика от нея, а образованието ѝ по Международно и европейско бизнес право не ѝ пречи да бъде и поет, и фотограф. През есента на 2021 г. излезе дебютната ѝ стихосбирка „В такива следобеди“ (издателска група ‘’Арс и Скрибенс“), която представлява двуезично издание на български и английски език, като включва и нейни фотографии.

В момента Теодора живее в Белгия, където е изложена и първата ѝ фотографска изложба – библиотеката по изкуства и философия на университета в Гент. Изложбата е впечатляваща симбиоза между фотография и поезия. Повече за този свой проект и за процеса на творене Теодора разказва в следващите редове.

Миналата есен излезе дебютната ти стихосбирка “В такива спедобеди”, която включва и твои фотографии. Изложбата в Гент също е симбиоза между двете изкуства. Изглежда те са част от твоята вътрешна природа. Как успяваш да ги съчетаеш? Допълват ли се?

Мисля, че писането и снимането при мен са израз на една и съща вътрешна потребност – да опозная света, да съм внимателна с него, с подробностите му. В този смисъл, не се замислям съзнателно за съчетаването им. Писането (но на разкази) дойде първо, в детските ми години. Снимането – в края на гимназията, с нарастваща страст в двайсетте. И двете са станали в някаква степен навик, естествен импулс да посегна към бележките или телефона/фотоапарата, ако сметна, че има история, която е хубаво да бъде споделена.

Случва ли ти се да пишеш стихове по свои или чужди фотографии, или обратно – да се опитваш да “заснемеш” някое стихотворение?

До този момент не съм писала текст по фотография, поне не съзнателно. Но ми се е случвало да пиша, когато ми се е искало да снимам, а не съм имала със себе си подходящо устройство. Един от текстовете в книгата („Така избирам да ни сложа в скоби (…)“), е създаден именно така – заради едно небе в края на септември, което нямаше с какво друго да заснема.

Не може да се отрече, че фотографиите ти са безкрайно поетични. В тях улавяш душевни състояния, които присъстват в природата. Търсиш ли ги или просто се оказваш на точното място в точното време?

Благодаря ти много за думите! Мисля, че е по малко и от двете. От една страна, не излизам нарочно с идеята да снимам, може би с две-три изключения, които помня (например събуждане в 4 сутринта, за да стигнем до нос Калиакра навреме за изгрева). Всички снимки в книгата и почти всяко от нещата, които споделям онлайн, са били направени между другото, докато съм се запътила към нещо друго. Вървящият през парка млад мъж е уловен докато отивам да си купя кафе в една обедна почивка. Момичето с червения шал е хванато през първата ми есен в Белгия, по време на една съботна разходка из града с тогавашните ми съквартиранти. Средновековната улица в Льовенския Бегинаж е от ранна утрин през март или април, докато отивам на лекция. От друга страна, обаче, е факт, че съзнателно търся образите, доставя ми удоволствие да внимавам за тях.

Живееш в Белгия, но непрекъснато поддържаш връзка с приятели и други артисти от България. Как се живее между два толкова различни свята?

Харесва ми пространството „между“, граничното поле. Винаги ми е било любопитно да го изследвам. Откакто заминах, домът някак спря да бъде обвързан с едно място, с някакво лесно определение – макар че не знам дали някога за мен лично е бил едно място въобще, дори и само поради факта, че семейната ми история е обвързана с различни градове в България, с прапрадядовци минаващи граници и т.н. Към настоящия момент, за мен домът са местата или моментите, където обичам и където съм обичана, където мога да си позволя да бъда уязвима, където мога да правя това, което ми харесва и в което намирам смисъл (и в професионален, и в личен план). Обаче самите географски светове, в които това се случва, не са много различни – като тук обобщавам, разбира се, фокусирайки се върху споделената културна и ценностна рамка. И все пак, не е било лесно, няма как да е – особено в началото, преди да се напластят спомени и обич на новото място. Чувствам се свързана и с двата свята. Мисля, че това е главното – да се се свържеш, да работиш съзнателно за това.

Книгата ти е двуезична – на български и на английски език. Част от стихотворенията са преведени, друга част са писани директно на английски. Различно ли е писането на чужд език? Не чувстваш ли тези стихотворения някак чужди или езикът е станал част от твоя вътрешен свят?

Езикът на моя вътрешен свят е българският, на него обичам и тъгувам, чрез него преживявам уязвимостите си, в рамките на неговата литературна традиция съм израснала. Мисля, че това неизменно оставя отпечатък върху писането ми, независимо на какъв език е създаден един текст или на какъв език е преведен. Стихотворенията обаче сами си избират дали да бъдат написани на български или на английски, нямам съзнателна власт върху това. Не усещам текстовете си на английски чужди на самата себе си.

Какво би искала да остане в съзнанието на хората, които ще посетят тази изложба?

Бих си помечтала да полюбопитстват за езика в лявата колонка на принтовете (стихотворенията са представени на български отляво, а на английски – отдясно) и да им се прииска да го разбират, да го учат, ако все още не са сред студентите на Миглена. Иначе за мен най-голямата радост е, когато читател/гост разпознае нещо, което му е лично и близко в част от стихотворение, или пък в снимка. Май това е: би било привилегия за мен и бих била щастлива, ако в съзнанието им остане усещането, че дума или образ, които са срещнали на тази изложба, по някакъв начин са ги утешили или пък размислили – било то, образно казано, за морето край Балчик или за морето, което на тях им е най-скъпо, където и да е то.

Теодора Лалова (1992) е родена във Варна и израства в София. Възпитаничка е на НГДЕК „Константин Кирил Философ“. Завършва „Право“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и магистратура по „Международно и европейско бизнес право“ в Льовен, Белгия. В момента е докторант в Льовенския университет и живее в Брюксел. Нейни стихотворения са публикувани в множество български и чуждоезични издания. Лауреат е на наградата за поезия на Националния литературен конкурс на фондация „Св. Климент Охридски“ (2016) и се класира на второ място на Националния младежки поетичен конкурс „Веселин Ханчев“ (2016). „В такива следобеди“ (изд. Арс, 2021) е дебютната ѝ стихосбирка.

Теодора Лалова (1992) е родена във Варна и израства в София. Възпитаничка е на НГДЕК „Константин Кирил Философ“. Завършва „Право“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и магистратура по „Международно и европейско бизнес право“ в Льовен, Белгия. В момента е докторант в Льовенския университет и живее в Брюксел. Нейни стихотворения са публикувани в множество български и чуждоезични издания. Лауреат е на наградата за поезия на Националния литературен конкурс на фондация „Св. Климент Охридски“ (2016) и се класира на второ място на Националния младежки поетичен конкурс „Веселин Ханчев“ (2016). „В такива следобеди“ (изд. Арс, 2021) е дебютната ѝ стихосбирка.