Проектът „Киното, сто години младост“, който се осъществява благодарение на Френската национална филмотека (Синематек франсез), дава възможност на ученици от 7 до 18 години да се докоснат до практическата работа по създаването на един късометражен филм, да натрупат ценен опит, а също и да се запознаят с проектите на техни връстници от различни страни, както и да обменят опит. Българското участие и тази година се осъществява с партньорството на „Срещи на младото европейско кино“.
На международната среща през юни в Париж ще гостуват 45 групи от 15 държави по света, за да представят своите проекти по една обща, предварително зададена тема. Какви ще бъдат акцентите тази година и кои са талантливите деца, които ще представят проекта си, ще ни разкаже Даниел Симеонов – ръководител на пътуващата група.
Даниел завършва кинорежисура, но вместо да остане в столицата или да търси реализация в чужбина, той решава да се премести да живее в село Ъглен (област Ловеч), където има повече деца, нуждаещи се от качествено образование. През 2016 г. кандидатства по програмата „Заедно в час“ и започва да преподава английски език в основното училище „Неофит Рилски“ – село Дерманци, където успешно води и театрален клуб с ученици от различни класове. Ето какво споделя той за проекта.
За втора поредна година ученици от България ще участват в международната програма „Киното, сто години младост“. Кои са те? Разкажи ни за тях!
Учениците са на възраст от 11 до 14 години. Те всички са от ОУ „Неофит Рилски“ в с. Дерманци. Много са емоционални, шарени, различни и трудни за описване. Дерманци е китно и малко село, но пък за сметка на това мечтите на нашите кинаджии са големи. И понеже седмото изкуство свързва всякакви времена, нрави и хора, те искрено вярват, че има какво да покажат на този голям луд свят.
Каква е темата, по която ще работят учениците тази година?
Темата на тазгодишното издание на проекта е „Места и истории“ – мястото, което ги събира и е генератор на много от историите, които те искат да разкажат на света, е именно нашето училище. Много от кино упражненията ни са на тази тема.
Какво мотивира учениците да участват в проекта и как се справят със задачите?
Светът, в който живеем, налага понякога нова гледна точка и ревизия на методите и стереотипите на преподаване и възпитание, които нашата учителска общност с годините е възприела като работещи и полезни. Неформалните стратегии за интегриране и приобщаване на учениците цялостно в образователния процес, са пряко обвързани с нагласите за мотивация на учениците. Децата обичат да се самоизразяват, да намират отдушник на своите страхове и емоции. Киното предлага един огромен набор от инструменти и послания, които да адресират тези нужди.
То е едно безкрайно пътешествие и е челен сблъсък с толкова много култури и гледни точки. Учениците ми обожават да откриват нови светове. Интересно е, че от всички досега поставени им кино задачи, най-се вълнуват от общите, а не от индивидуалните проекти. Бълват непрестанно истории и сюжети, които да заснемем. Дори понякога ентусиазмът им е неудържим. Още от сега нямат търпения да заснемем късометражния филм, който да представим в Париж.
В село Дерманци ръководиш театрален клуб. Какво е предимството на театъра в образователен план, пред другите изкуства?
Аз съм завършил кинорежисура преди да стана учител и отивайки да преподавам „на село“ по дифолт се възприе, че щом и двете са изкуства и има актьорска игра , то те са едва ли не са едно и също нещо, което съвсем не е така. Изразните им средства са съвсем различни. Аз не знам много за театъра и трябваше да се уча, заедно с учениците в движение. В края на миналата учебна година нашият театрален клуб „Диаманти“ изнесе пред публика забавната и новаторска версия на „Ромео и Жулиета“ – „Иванчо и Марийка“. Доста репетиции и работа падна.
Театралната школа помогна на учениците да развиват своята емоционална интелигентност. През работата на сцена, дискусиите върху текстовете и ролевите игри децата опознават себе си и своите граници. Това е много полезно за тях, защото те осъзнават, че тези занимания имат много ясна крайна цел – „представлението“. И са мотивирани да вървят към нея – нещо, което понякога е трудно да се постигне в класната стая. Оценките не са толкова мотивиращи, колкото аплодисментите и енергията, бликаща от публиката.
Полша, Италия, Германия, Швеция имаха своите реформатори в педагогиката. Смяташ ли, че и България има нужда от своите?
Не знам за реформатори, но от реформа със сигурност има нужда. Има спешна нужда да се ревизират някои бюрократични недомислици. Аз лично не вярвам в това да се вземе даден модел и да се приложи директно, само защото е успешен някъде или защото той отговаря на някакъв висок чужд и неавтентичен за нас критерий. От друга страна, вярвам, че има стратегии и практики, които могат да бъдат адаптирани за нашия контекст и е възможно те да се приложат адекватно. Затова обаче трябва смелост и решителност, а нашето образование все още не може да се отърве от едновремешната си схоластичност.
От какво се нуждае българското образование днес?
Българското образование трябва да бъде адекватно на нуждите на децата! Трябва да се обърне повече внимание на качеството, а не на количеството направени тестове и анализи. Не вярвам в скрупульозните измервания на знания, умения и нагласи, не защото съм скептичен в инструментите за отчет, а защото просто не съществува съвършена критериална матрица. Българското образование има нужда от ясна и конкретна визия и стратегия, защото към момента се проваля да посрещне не само нуждите на нашия специфичен контекст, но и да достави знанията и уменията на 21 век, без които бъдеща житейска реализация на учениците няма да е гарантирана.
Кои места ще изследват българските ученици и на какви непрочетени още истории ще се натъкнат, за да ни ги разкажат, чрез изразните средства на киното, очакваме да разберем. Защото всяко място си има история, която може да се прочете по хиляди различни начина, а въображението е основната движеща сила, която превръща един обикновен камък в трибуна или в място за поклонение. Стига само да го измислим и превърнем в такова. Едно училище понякога пази много повече скрити сюжети, отколкото предполагаме, а децата са най-добрите откриватели на различното, незабелязаното досега.
